Разузнаване

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Разузнаванепрактика и теория за събиране на информация за противника или конкурента за осигуряване на сигурност и за да бъдат получени преимущества в областта на въоръжените сили, политическата област или икономиката. Обикновено под това определение се разбират организирани усилия (тоест на правителствено или корпоративно ниво). Разузнаването може да използва както легални методи за събиране и анализиране на информация (например събиране и анализ на данни от публични източници, прослушване на чуждестранните радио-канали, наблюдаване с военен спътник), така и нелегални операции, попадащи под понятието “шпионаж”, тайно извличане на информация или дори “кражба на информация”.

История[редактиране | редактиране на кода]

Разузнаването възниква в античността, за да задоволи една обществена потребност – чрез придобиване на информация за противника да се постигне национална сигурност.

Шпионажът е използван от китайските и индийските стратези, като техника,

Предполага са въз основа на косвени доказателства, че първите цивилизации от плодородния полумесец - Древен Египет, Хетската империя, Вавилония, Асирия са имали информационни служби с цел набиране на достоверна и своевременна информация за състоянието и намеренията на съседите, за реакциите на покорените народи и за настрое­нията сред поданиците. Такава информацията е набирана от различни лица по повод изпълнението на различни функции. Всички тези събирачи на информация са действали на принципа на съгледвачеството и наблюдението, използвайки метода на разузнавателните беседи. Източниците на информация са били щедро възнаграждавани. Древните египтяни са имали развита разузнавателна система. Персийският владетел Дарий I е първия, който създава специализирана държавна разузнавателна структура, за да може да осъщест­вява контрол над сатрапиите като структу­рни клетки за управление в огромната държава. Тази разузнавателна структура се развива заедно с развитието на държавната администрация. Изгражда се широка и разклонена мрежа от информатори с апарат от хора, които да ръководят тази разузнавателна мрежа. Заедно с това на територията на цялата империя по маршрутите, водещи към столицата, се оборудват станции, снабдени с коне и конюшни, предназначени за вестоносците.

По времето елинизма[редактиране | редактиране на кода]

Александър Македонски, след като разсича Гордиевия възел и покорява цяла Азия според тогавашните географски представи, създава първата в исто­рията контраразузнавателна органи­зация проведена чрез тотален контрол над кореспонденцията. До него по нея достигат данни за растящо недоволство в средите на съюзниците и наемните войници. Тогава Александър съобща­ва на офицерите си, че ще изпраща писма по куриери и ги съветва да се възползват от възможностите да изпратят писма до близките си. Преди куриерите да тръгнат за Древна Македония и Древна Гърция, по нареждане на пълководеца се четат всички писма. По този начин се идентифицират причините за недоволство.

Класически период[редактиране | редактиране на кода]

Началото на тайната полиция слага първия император - Октавиан, търсейки в историята на Древен Египет аналогичен образец за организация на собствената си осведомителна служба. Една от идеите, които взаимства е създаването на стражи - пожарникари, наричани вигилии, по образец на подобна организация, същес­твувала в Александрия. Вигилиите, командвани от свой префект, с течение на времето се превръщат в имперска полиция, която наред с профилактиката и гасенето на пожарите обезпе­чава и обществения ред, като събира информация за опасни бро­жения и техните носители сред населението на империята. Постепенно се изгражда службата на фрументариите с профилираните експлоратории и спекулатории. Постепенно в рамките на римската армия и с цел противодействие на външните и вътрешни врагове на империята се оформя структурата на римските специални служби.

Още през 70-те години на 1 век пр.н.е. римските легиони под камандването на Гней Помпей навлизат дълбоко в Азия. Помпей Велики е намесен в еврейските династични спорове в следствие на което се оказва в Светая Светих. По ред цивилизационни причини започват в началото на нашата ера юдейско-римски конфликти във връзка с управлението на Юдея, преобразувана в римска провинция Юдея. С настъпването на новата ера конфликтите ескалират водейки до цяла серия юдейско-римски войни продължили до времето на Ираклий и възникването на исляма. Още от времето на елинизма, евреите с тяхната диаспора населяват почти цялата територия на Римската империя, като Хърбърт Уелс предполага, че всички семитски народи в античността (сред които изпъква Картаген) в рамките на 5 века изчезнали, като единствено евреите се съхранили със своите традиции[1] и най-вече със знака за сключването на завета за богоизбраност с Яхве - обрязването, Тората и Пророците. Традициите и Библейски книги им позволили да оцелеят. След периода на Вавилонски плен и по времето на прогласяването на Божия закон от Ездра населението на Юдея възлизало на около 50 хил.[2] През първите години на Римската империя на нейната територия има около 500 селища с еврейски общности, а общата численост на евреите се оценява приблизително на 5-6 милиона, включително 1,5 милиона в Палестина, при население на цялата империя 60 милиона.[3] Цивилизационния конфликт, определян като расов след появата на антисемитизма, взема сериозни жертви, щети и разрушения, излизайки от рамките на традиционното противопоставяне с възникване сектата на зилотите и крайните сикарии. Убийствата извършени от зилотите и крайните сикарии, придобили размерите на масово бедствие прераснало в бунт в Юдея, бележат началото на терористичните движения разбирани като такива в съвременността - виж и списък на терористични атаки.

В отговор на провокираното вътрешно напрежение и създаваните безредици в империята, държавното ръководство на Римската империя взема мерки за противодействие на дестабилизиращите я юдейски секти и движения, създавайки първоначално службата на фрументариите, прераснала в римска тайна полиция. В хода на противопоставянето на ранното християнство постепенно римските императори подменят неефективните фрумантерии с доста по-ефикасна служба за противодействие на държавните заговори - римската тайна полиция, като първоначално възникналото от юдео-християните ранно християнство, през 4 век от Константин Велики, е обявено за единна държавна религия в цялата все още неразделена на Източна и Западна, Римска империя.

През средновековието[редактиране | редактиране на кода]

Византия за първи път въвежда своеобразен контраразузнавателен режим за чужденците неримски граждани, наричани варвари. Предприемат се предпазни мерки, за да не им се позволи да обикалят из Новия Рим без надзор или да се запознават с неща, които правителството предпочита да пази в тайна. На чуждестранните пратеници се осигуряват многобройни слуги и прево­дачи, които са инструктирани да придобиват от пратениците колкото може повече информация и разузнавателни данни.

След 476 г., когато Западната Римска империя с център Рим престава да съществува, функциите на специални служби преминават инкогнито в ръцете на Католическата църква. Цялата й дейност през средновековието, белязана основно от борба с ересите, по съществото си представлява противодействие на антидържавните и антицърковни бунтовнически тенденции срещу господстващата теократична доктрина на папоцезаризма - за разлика от Византия.

Във все по елинизиращата се след 7 век Източна Римска империя се налага като форма на държавно управление т.нар. цезаропапистка концепция. Независимо от т.нар. Велика схизма от средата на 11 век, отношението и на изток и на запад към ересите, т.е. към антидържавните и антицърковни учения е еднозначно - те подлежат на изкореняване.

Особено развитие търпят някои вътрешноцърковни процеси, имащи характеристиките на дейност на тайни служби, след направилото изключително сериозно впечатление и на изток и на запад превземане на Константинопол през 1453 година от османските турци. В резултат от събитието на Иберийския полуостров е активирана Светата инквизиция, в следствие на което е постигнато и обединението на Испания през 1492 година, последвано от откриването на нови светове и в частност това на Америка от генуезеца на испанска служба Христофор Колумб.[източник? (Поискан преди 16 дни)]

С настъплението на Реформацията, последвана от Контрареформацията, Просвещението с последвалите го революции (най-значимата от които е френската), дейността на специалните служби, чийто архетип е изграден по римско време, придобиват нов съвременен, и нерелигиозен ракурс.[източник? (Поискан преди 16 дни)]

В Русия[редактиране | редактиране на кода]

Руската политическа полиция се създава от първия руски цар в историята - Иван Грозни. Реализацията на концепцията за Третия Рим изисква жертви и опричнината се налага да "измете" всяка държавна измяна от Руското царство. През 1565 г. се създава вътрешна разузнавателна служба послужила като образец по-сетне на Прусия. Началото на тайната полиция в Русия е положено с царския указ "Слово и дело", който задължава всеки руски поданик да донася за станалите му известни замис­ли против царя, членовете на неговото семейство и руското самодържавие. За нарушение на указа се пред­вижда смъртно наказание. Създава се и централно държавно учреждение за разследване на крупни престъпления.[източник? (Поискан преди 16 дни)]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Уелс, Хърбърт. Кратка история на света, част I, глава XXII, стр. 112. издателство "Венера", 1992, българско издание.
  2. Льомер, Андре. История на еврейския народ, стр. 68. ИК "КАМА", ISBN 954-9890-42-2, 2003.
  3. Фонтет, Франсоа дьо. История на антисемитизма. Кама, 2002. ISBN 954-9890-29-5. с. 18.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Мадер, Юлиус. Империализм: шпионаж в Европе вчера и сегодня. М., Политиздат, 1985.
  • Патрик, Даниъл. Секретността: Американският опит. С., Военно издателство, 2002.
  • Викториян, Армен. Контрол върху съзнанието. С., Кръгозор, 2004.
  • Асенов, Бончо. Речник на разузнаването и контрарарузнаването. Варна, ВСУ, 2005.
  • Дамаскин, И. А. 100 велики разузнавачи. С., Компас, 2006.
  • Асенов, Бончо. Теория на разузнаването и контраразузнаването. Варна, ВСУ, 2008.
  • Гиб, Джон. Кой ни наблюдава? Пловдив, Хермес, 2008.
  • Асенов, Бончо. Основи на оперативно-издирвателната дейност. Варна, ВСУ ”Черноризец Храбър”, 2009.
  • Дамаскин, И.А. 100 велики операции на спецслужбите. С., Компас, 2009.
  • Комосса, Герд-Хельмут. Немецкая карта. Тайная игра секретных служб. Сергиев Посад, Фолио, 2009.
  • Дьомкин, Сергей. Тайните на спецслужбите. С., Дилок, 2010.
  • Асенов, Бончо. Петимата големи шпиони. С., Стено, 2011.
  • Разузнавателна защита на конституционния ред в демократичната държава. Под ред. на Петър Христов. Варна, ВСУ ”Черноризец Храбър”, 2011.
  • Асенов, Бончо. Речник на разузнаването и контраразузнаването. Варна, ВСУ "Черноризец Храбър", 2011.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]