Раймон дьо Поатие

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Раймон дьо Поатие
Raymond de Poitiers
RaymondOfPoitiersWelcomingLouisVIIinAntioch.JPG
Роден
Починал
Семейство
Баща Гийом дьо Поатие
Братя/сестри Гийом X
Съпруга Констанс Антиохийска (1136 – 29 юни 1149)
Деца Боемунд III Антиохийски
Мария Антиохийска
Раймон дьо Поатие в Общомедия

Раймон дьо Поатие Антиохийски (на френски: Raimond de Poitiers, 1115 – 1149 г.) е френски благородник, по-малък син на Гийом IX Трубадур, херцог на Аквитания и жена му Филипа, графиня на Тулуза. Княз на Антиохия от 1136 до смъртта си.

На миниатюрата на Жан Коломб и Себастиян Мармеро от XIV век е показано посрещането на крал Луи VII в Антиохия от Раймон дьо Поатие

Идване на власт[редактиране | редактиране на кода]

Раймон не е първороден син и затова не може да разчита да наследи баща си. По твърдение на хрониста, Раймон се отличава с невиждана сила и ловкост, а също е отличен ездач. Както се говори за него, Раймон на шега огъва железни пръти; може да се прехвърля под коня в движение, да смачка пръстен с една ръка и с помощта само на единия си крак, така да притисне хълбока на коня, че да го застави да спре веднага.

В това време далеч на изток кръстоносното княжество Антиохия изпитва затруднения с управниците: двама от тях загиват, и от 1119 година княжеството почти през цялото време се управлява от регенти. След смъртта на Боемунд II през 1130 княжество Антиохия се управлява отначало от краля на Йерусалим Балдуин II (1130 – 31), след това от крал Фулк Йерусалимски (1131 – 35) и накрая от вдовстващата княгиня Алиса. Принцеса Констанс е малолетна (родена 1127 г.), но въпреки желанието на Алис е уреден нейният брак с Раймон, който пребивава в Англия, но след смъртта на Хенри I на 1 декември 1135 г. се отправя към Антиохия с цел да сключи брак с престолонаследничката [1].

Когато за пристигането на Раймон разбира майката Алиса Йерусалимска (втора дъщеря на крал Балдуин II), която не иска да изпусне управлението, тя възнамерява да ожени Раймон за себе си. Раймон разбира разликата: в първия случай той става пълноправен господар на княжеството, във втория – само регент. Затова бързо се споразумява с латинския патриарх Раул. Раймон дава клетва за васал пред духовния пастир, а патриархът го венчава за похитената Констанс. Раймон и патриарх Ралф организират сватбата и изиграват по този начин майката Алиса.

Втори кръстоносен поход[редактиране | редактиране на кода]

Най-злият враг на Раймон става емирът на Алепо Имад ад-Дин Зенги. Когато в 1146 година той е убит, мястото на му в Алепо заема неговият син-аскет Нур ад-Дин Зенги. Борбата се води с променлив успех – Раймон изпитва дефицит от жива сила. В многолюдната Антиохия (възможно, 100 000 или 150 000 жители) има хора от всякакви занятия, но не и войници. Княз Раймон реално не може да събере повече от 700 рицари плюс съответния контингент пехота (обичайно, превишаваща числеността на тежката конница в 5 – 10 пъти). Затова напълно естествено, пристигането на морското пристанище Сен-Семион на френските кръстоносци на Луи VII Младия, Раймон преценява като шанс да нанесе чувствителен удар по главния си противник.

Централна операция така и не се реализира, макар много рицари охотно да приемат участие в набези на съседна територия, която е не далеч - Антиохия е на по-малко от 100 км от Алепо.

Несъмнено, на много от французите-северняци южнякът Раймон Поатие се харесва много. Силен и храбър, той съчинява стихове, макар че не може да пише и чете. Затова, на всички основания е, красноречив и куртоазен. Това не е удивително, защото баща му е трубадур. В това време всичко куртоазно повтаря модата в Париж, особено с появяването в качество на съпруга на краля на херцогинята на Аквитания, Алиенора. На Луи VІІ не се харесва вниманието на поданиците му към княза, а още по-малко възхищението към Раймон от собствената му жена Алиенора, която придружава краля в похода.

Двадесетгодишната Алиенора Аквитанска е племенница на Раймон, но се говори за прекалена близост между двамата родственици. Слуховете преминават из европейските кралските дворове и се коментират от съвременните хронисти. Но бързият преход на Луи към Акра едва ли може да се обясни с кавга със съпругата му, а по-вероятно с интригите на кралица Мелисенда, която праща много тайни и явни емисари в Антиохия, за да извикат бързо Луи. Вдовица от 1143 година (Фулк загива на лов през ноември), Мелисенда просто не може да допусне Антиохия да прихване похода. Освен това, в Акра вече се намира германският крал Конрад III, и така немците изпреварват французите, показвайки по-голямо кръстоносно усърдие.

Битка при Инаб[редактиране | редактиране на кода]

Битката при Инаб, в която е убит Раймон

Когато кръстоносният поход окончателно се проваля и към началото на лятото 1149 година, кръстоносците се разотиват, князът на Антиохия се оказва сам с противника си Нур ад-Дин. Раймон намира не лош съюзник сред мюсюлманските съседи – вождът на асасините, кюрдският шейх известен с името Али Ибн-Вафа. Започват размени на удари между християните и мюсюлманите-шиити с мюсюлмани-сюнити, с променлив успех и баланс на силите до момента, когато Нур ад-Дин не обсажда замъка Инаб. Раймон не може да си позволи противника да го лиши от тази крепост, защото със загубата и се губи възможността да се контролира положението на делата на изток от река Оронт, на която се намира Антиохия.

Нур ад-Дин отначало отстъпва, но получава обнадеждаващи сведения за числеността на вражеската войска, и премисля. Войската на Раймон наброява хиляда пехотинци и около четири хиляди конници (като три четвърти от конниците са мюсюлманите на Али Ибн-Вафа), а у Нур ад-Дин само конниците са шест хиляди. В утрото на 29 юни 1149 година той обкръжава лагера на противника. На разсъмване Раймон и Али Ибн-Вафа, не виждайки друг изход, се хвърлят в атака за да направят пробив от височината по склона, при много неизгодна позиция. Освен това, отначало утрото е ясно, но изведнъж задухва вятър, и се надига истинска буря, облаци от пясък се носят направо в лицето на атакуващите рицари и асасините. Да се победи в такива условия и даже само да си проправят път става невъзможно.

Смъртта на Раймон[редактиране | редактиране на кода]

Намиране тялото на Раймон Поатие след битката.

Раймон е третият княз на Антиохия, загинал в бой. Обезсилен и измъчен, той пада с меч в ръка, сражавайки се с пълководеца на Нур ад-Дин, Асад ад-Дин Ширкух ибн Шади. Главата на Раймон е донесена на Асад ад-Дин Ширкух, а той заповядва да облицоват черепа със сребро и да го отправят в дар на халифа в Багдад.

Това става точно тридесет години след печално известната битка при Кърваво поле на 28 юни 1119 година, когато князът на Антиохия, Рожер Салернски загива.

Антиохия устоява – Нур ад-Дин не се решава да щурмува веднага, а след това на помощ на Антиохия идва от юг младият крал на Йерусалим, Бодуен III.

Наследници[редактиране | редактиране на кода]

Констанс остава вдовица с четири деца: най-големият син е малолетният Боемунд (бъдещият Боемунд III Антиохийски), две дъщери – Мария и Филипа – и новородения Балдуин (последният често е посочван за син на втория съпруг на княгинята, Рено дьо Шатийон, но това е съмнително. Той става известен като Балдуин Антиохийски и служи като съветник на Мануил I Комнин). Балдуин се ражда в годината на смъртта на Раймон, а Констанс се омъжва повторно около 1153 г. Така или иначе през 1176 г., в годината на нещастната битка при Мириокефалон, Балдуин командва отряд рицари в армията на Мануил I Комнин и загива в сражение като герой, подобно на баща си.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Hamilton, Bernard. Ralph of Domfront, Patriarch of Antioch (1135 – 40). // Nottingham Medieval Studies 28. 1984. с. 1 – 21.
  • Duggan, A. „The Story of the Crusade“. London, 1963.
  • Kelly, A. „Eleanor of Aquitaine and the Four Kings“. Cambridge, Massachusetts, 1950.
  • Riley-Smith, J. „A Short History of the Crusade“. Yale Univ. Press, 1987.
  • Runciman, S. „A History of the Crusades“, 2 vol. Cambridge, 1952.
  • Setton, K. M. „A History of the Crusade“. Vols. I, II. Wisconsin, 1969.
  • William of Tyre, „A History of Deeds Done Beyond the Sea“