Раймон дьо Поатие

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Раймон дьо Поатие
Raymond de Poitiers
RaymondOfPoitiersWelcomingLouisVIIinAntioch.JPG
Роден
между 1098 г. и 1099 г.
Починал
Семейство
Баща Гийом дьо Поатие
Братя/сестри Гийом X
Деца Боемунд III Антиохийски
Мария Антиохийска
Раймон дьо Поатие в Общомедия

Раймон дьо Поатие Антиохийски (на френски: Raimond de Poitiers, 1115 – 1149 г.) е френски благородник, по-малък син на Гийом IX Трубадур, херцог на Аквитания и жена му Филипа, графиня на Тулуза. Княз на Антиохия от 1136 до смъртта си.

На миниатюрата на Жан Коломб и Себастиян Мармеро е показано посрещането в Антиохия от Раймон дьо Поатие и крал Луи VII. XIV век.

Идване на власт[редактиране | редактиране на кода]

Раймон не е първороден син и затова не може да разчита да наследи баща си. В това време далеч на изток кръстоносното княжество Антиохия изпитва затруднения с управниците: двама от тях загиват, и от 1119 година княжеството почти през цялото време се управлява от регенти. В средата на 1130-те години, възниква остра потребност от пълноправен действащ господар. Раймон много подхожда за тази роля, по твърдение на хрониста, защото се отличава с невиждана сила и ловкост, а също е отличен ездач. Както се говори за него, Раймон на шега огъва железни пръти; може да се прехвърля под коня в движение, да смачка пръстен с една ръка и с помощта само на единия си крак, така да притисне хълбока на коня, че да го застави да спре веднага. Раймон пребивава в Англия, но след смъртта на Хенри I на 1 декември 1135 [1] Раймон се отправя към Антиохия с цел да сключи брак с престолонаследничката Констанс (родена 1127 г.)

В 1136 година неговата бъдеща съпруга Констанс е на десет години. Когато за пристигането на Раймон разбира майката на кандидатката, доволно младата Алиса Йерусалимска (втора дъщеря на краля на ЙерусалимБодуен II и вдовица на княз Боемон II), решава да предложи на задморския жених самата себе си за спътница в живота. Раймон разбира разликата: в първия случай той става пълноправен господар на княжеството, във втория – само регент. Затова бързо се споразумява с латинския патриарх Раул. Раймон дава клетва за васал пред духовния пастир, а патриархът го венчава за похитената Констанс. Раймон и патриарх Раул организират сватбата и изиграват по този начин майката Алиса.

Втори кръстоносен поход[редактиране | редактиране на кода]

Най-злият враг на Раймон става съседът му Имад ад-Дин Занги. Когато в 1146 година го отстранява съдбата, обстановката не се подобрява, защото мястото на пияницата Занги в Алепо заема неговият син-аскет Нур ад-Дин Махмуд. Борбата се води с променлив успех – Раймон изпитва дефицит от жива сила. В многолюдната Антиохия (възможно, 100 000 или 150 000 жители) има хора от всякакви занятия, но не и войници. Княз Раймон реално не може да събере повече от 700 рицари плюс съответния контингент пехота (обичайно, превишаваща числеността на тежката конница в 5 – 10 пъти). Затова напълно естествено, пристигането на морското пристанище Сен-Семион на френските кръстоносци на Луи VII Младия, Раймон преценява като шанс да нанесе чувствителен удар по главния си противник.

Централна операция така и не се състоява, макар много рицари охотно приемат участие в набези на съседна територия, благото не е далеко – от стоящото на изток Алепо, Антиохия я делят по-малко от 100 км по път.

Несъмнено, на много от французите-северняци южнякът Раймон Поатие се харесва много. Силен и храбър, той съчинява стихове, макар че не може да пише и чете. Затова, на всички основания е, красноречив и куртоазен. В края на краищата, това не е удивително, защото баща му е трубадур. В това време всичко куртоазно става на модата в Париж, особено с появяването в качество на съпруга на краля на херцогинята на Аквитания, Алиенора. На Луи VІІ не му харесва вниманието на поданиците му към княза, а още по-малко възхищението към Раймон от собствената му жена Алиенора, която придружава краля в похода.

Двадесетгодишната Алиенора Аквитанска е племенница на Раймон, но се говори за прекалена близост между двамата родственици. Слуховете преминават из европейските кралските дворове и се коментират от съвременните хронисти. Но бързият преход на Луи към Акра едва ли може да се обясни с кавга със съпругата му, а по-вероятно с интригите на кралица Мелисанда, която праща много тайни и явни емисари в Антиохия, за да извикат бързо Луи. Вдовица от 1143 година (Фулк загива на лов през ноември), Мелисанда просто не може да допусне Антиохия да прихване похода. Освен това, в Акра вече се намира германският крал Конрад III, и така немците изпреварват французите, показвайки по-голямо кръстоносно усърдие. Така че от съвременна гледна точка става дума за политика, а не за слухове.

Битка при Инаб[редактиране | редактиране на кода]

Битката при Инаб, в която е убит Раймон

Когато кръстоносният поход окончателно се проваля и към началото на лятото 1149 година, кръстоносците се разотиват, князът на Антиохия се оказва сам с противника си Нур-Ед-Дин. Раймон намира не лош съюзник сред мюсюлманските съседи – вождът на асасините, кюрдският шейх известен с името Али Ибн-Вафа. Започват размени на удари между християните и мюсюлманите-шиити с мюсюлмани-сюнити, с променлив успех и баланс на силите до момента, когато Нур-Ед-Дин не обсажда замъка Инаб. Раймон не може да си позволи противника да го лиши от тази крепост, защото със загубата и се губи възможността да се контролира положението на делата на изток от река Оронт, на която се намира Антиохия.

Нур-ед-Дин отначало отстъпва, но получава обнадеждаващи сведения за числеността на вражеската войска, и премисля. Войската на Раймон наброява хиляда пехотинци и около четири хиляди конници (като три четвърти от конниците са мюсюлманите на Али Ибн-Вафа), а у Нур Ед-Дин само конниците са шест хиляди. В утрото на 29 юни 1149 година той обкръжава лагера на противника. На разсъмване Раймон и Али Ибн-Вафа, не виждайки друг изход, се хвърлят в атака за да направят пробив от височината по склона, при много неизгодна позиция. Освен това, отначало утрото е ясно, но изведнъж задухва вятър, и се надига истинска буря, облаци от пясък се носят направо в лицето на атакуващите рицари и асасините. Да се победи в такива условия и даже само да си проправят път става невъзможно.

Смъртта на Раймон[редактиране | редактиране на кода]

Намиране тялото на Раймон Поатие след битката.

Раймон е третият княз на Антиохия, загинал в бой. Обезсилен и измъчен, той пада с меч в ръка, сражавайки се с пълководеца на Нур-ад-Дин, Асад ад-Дин Ширкух ибн Шади.

Точно тридесет години след 28 юни 1119 година, когато князът на Антиохия, Рожер Салернски загива в печално известната битка при Кърваво поле. Главата на Раймон е донесена на Асад ад-Дин Ширкух, а той заповядва да облицоват черепа със сребро и да го отправят в дар на Нур-ад-Дин, халифа на Багдад.

Антиохия устоява – Нур-ад-дин не се решава да щурмува веднага, а след това на помощ на Антиохия идва от юг младият крал на Йерусалим, Бодуен III.

Наследници[редактиране | редактиране на кода]

Констанс остава вдовица с четири деца: най-големият син, малолетният Балдуин (бъдещият Балдуин III), две дъщери – Мария и Филипа – и с новородения Балдуин. (Последният често е посочван за син на втория съпруг на княгинята, Рено де Шатийон, но това е съмнително). Балдуин се ражда в годината на смъртта на Раймон, а Констанс се омъжва повторно около 1153 г. Така или иначе през 1176 г., в годината на нещастната битка при Мириокефалон, Балдуин командва отряд рицари в армията на Мануил I Комнин и загива в сражение като герой, подобно на баща си.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Hamilton, Bernard. Ralph of Domfront, Patriarch of Antioch (1135 – 40). // Nottingham Medieval Studies 28. 1984. с. 1 – 21.
  • Duggan, A. „The Story of the Crusade“. London, 1963.
  • Kelly, A. „Eleanor of Aquitaine and the Four Kings“. Cambridge, Massachusetts, 1950.
  • Riley-Smith, J. „A Short History of the Crusade“. Yale Univ. Press, 1987.
  • Runciman, S. „A History of the Crusades“, 2 vol. Cambridge, 1952.
  • Setton, K. M. „A History of the Crusade“. Vols. I, II. Wisconsin, 1969.
  • William of Tyre, „A History of Deeds Done Beyond the Sea“