Ранно Възраждане

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Ранното Възраждане според официалната българска историография започва в началото на XVIII век и продължава до началото на XIX век.

Периодът се характеризира с бързото разпадане на османската стопанско-ленна и военно-политическа система и превръщането на Османската империя във второстепенна политическа сила в Европа; с разширяването на стоково-паричните отношения, с появата на нови обществени сили и преди всичко национална буржоазия. През този период се заражда и националната идея, прераснала през XIX век в националноосвободителна идеология.

В контекста на общобалканското развитие и споделена история през XVIII век в рамките на Османската империя, българите участват в освободителните движения на Балканите, правейки първите осъзнати актове за политическо и военно възстановяване на българската държавност от Средновековието.

Начало[редактиране | редактиране на кода]

Най-спорно е началото на процеса. Универсално за начало на българското възраждане се приема 1762 година, когато Паисий Хилендарски пише своята „История славянобългарска“. Българските възрожденци след Освобождението поставят началото на Възраждането през XIX век.

Първият хабилитиран историк който подлага на критически анализ постулата, че началото на Българското Възраждане датира не по-рано от 1762 г. е Христо Гандев. В своето изследване „Ранно възраждане 1600 – 1830“ от 1939 г. той сваля началото на процеса в края на XVI и началото на XVII век, явно в контекста на края на „златния османски век“ в османската историография. Османистиката отдавна е отхвърлила първоначалната теза, че разложителните процеси в Османската империя започват през XVII век.[1][2]

Рамка и периодизация[редактиране | редактиране на кода]

Прелюдия[редактиране | редактиране на кода]

В епохата Кьопрюлю Османската империя са разширява достигайки своя териториален апогей. Предходно кандийската война е приключена победоносно.[3] Обаче нездравият стремеж към завладяването на Виена в инициатива на великия везир Кара Мустафа паша бележи началото на края на Pax Ottomana. Стабилизирането на империята постигнато през епохата Кьопрюлю е безвъзвратно загубено в края на Голямата турска война. За да се съберат приходи за войната, през 1695 г. е реорганизирана системата за откуп на приходите в маликяне, което в крайна сметка съсипва всякакви перспективи за ново възстановяване на империята. В резултат от Карловацкия мир империята губи Османска Унгария и Балканите от тил се превръщат след два век мир и спокойствие – в ново бойно поле по пътя на Via Militaris.

Смъртта на Хюсеин паша Кьопрюлю, последвана от убийството на шейх юл-исляма Фейзуллах ефенди в резултат от т.нар. одрински инцидент е белега който реактивира българската историческа и народностна памет във века на Просвещението.

Време на осъзнаване[редактиране | редактиране на кода]

До средата на XVIII век империята на османците не изглежда слаба, нито западаща. През първата половина на XVIII век Османската империя е разтърсена от поредица събития предопредили по-нататъшното ѝ развитие:

  1. Пожаревацки мир в резултат от който империята за първи път губи територии на Балканите – Смедеревския санджак, заедно с Олтения и границата на Свещената Римска империя е сведена досамите Ниш и Никопол;
  2. Въстанието на Патрона Халил с края на епохата на лалетата;
  3. Белградският мирен договор който възстановява цялостно Балканите за Османската империя, но с първата несимволична османска капитулация.

Революционните събития в Европа[редактиране | редактиране на кода]

В средата на XVIII век започва индустриалната революция, последвана от дипломатическа революция със Седемгодишната война. По-специално дипломатическата революция преобръща статуквото с конфигурацията на силите в Европа. През 1763 г. предвидливо Османската империя установява дипломатически отношения с Кралство Прусия, и под френско давление започва през втората половина на 1760-те години да се подготвя за решителен сблъсък с Руската империя. В този контекст през 60-те години на XVIII век са реализирани редица промени в империята, част от които са закриването на вековни православни институции – Печка патриаршия и Охридска архиепископия. Тази османска политика, определено не е посрещната с разбиране сред раята, която започва постепенно, но твърдо и постоянно, да симпатизира на православната Руска империя, в която вижда свой нов закрилник. По този начин, и посредством политиката на просветен абсолютизъм, се възбужда българското народностно самосъзнание и патриотично чувство. [4]

Кърджалийско време[редактиране | редактиране на кода]

Кючуккайнарджийският мир последван от Яшкият изправят империята пред екзистенциален проблем – самото ѝ съществуване или поне в онзи ѝ дотогавашен вид. Започва Низам-и Джедид, а неуспешния бунт на ямаците бележи последния опит за възстановяване на предходното османско статукво и за българите в империята става ясно, че всеки народ ще следва своя път във века на национализма.[5]

Източник[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Toledano, Ehud. The Arabic-speaking world in the Ottoman period: A socio-political analysis. // The Ottoman World. Routledge, 2011. ISBN 978-0-415-44492-7. с. 457. In the scholarly literature produced by Ottomanists since the mid-1970s, the hitherto prevailing view of Ottoman decline has been effectively debunked. However, only too often, the results of painstaking research and innovative revisions offered in that literature have not yet percolated down to scholars working outside Ottoman studies. Historians in adjacent fields have tended to rely on earlier classics and later uninformed surveys which perpetuate older, now deconstructed, views.
  2. Заб. Това е т.нар. „Osmanlı Gerileme Tezi“ на турски език.
  3. Заб. Това е описано художествено в романа „Време разделно“.
  4. История на Османската империя от Ахмед Садулов, стр. 160-172. Фабер, Велико Търново; ISBN 954-9541-53-3, 2000.
  5. Заб. Точно тогава се създава Българска земска войска, като първи атрибут на бъдещия суверенитет с означението „българска“.