Република Китай

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Тайван пренасочва насам. За острова вижте Тайван (остров).

Република Китай
中華民國
— частично призната държава —
    
Национален химн: Три народни принципа
Наименование на местния жител: тайванец
Местоположение на Република Китай
Местоположение на Република Китай
География и население
Площ 36 193,0 km²
Климат умерен, субтропичен и тропичен
Столица Тайпе
39°55′ с. ш. 116°23′ и. д. / 39.916667° с. ш. 116.383333° и. д.
Най-голям град Тайпе
Официален език китайски(1)
Население
(пребр., 2018)
23,577,271
(на 53-то място)
Гъстота на нас. 650 души/km²
(на 17-то място)
Управление
Форма Полупрезидентска република
Президент Цай Инвен
Министър-председател Уилям Лай
Организации ООН
История
Синхайска революция 11 октомври 1911
Приемане на конституция 25 декември 1947
Преместване на Тайван 7 декември 1949
Икономика
БВП (ППС, 2018) $1.220 трилиона
БВП на човек (ППС) $51,637
БВП (ном., 2018) $588 млрд.
БВП на човек (ном.) $24,889
ИЧР (2015) Повишение 0.885 (висок)
(27-мо)
Коеф. на Джини (2014) 33.6 (среден)
Валута Нов тайвански долар (TWD)
Други данни
Часова зона UTC+8
Код по ISO TW
Интернет домейн .tw
Телефонен код +886
(1): В Тайван се използват традиционните китайски йероглифи, вместо опростената им форма в континентален Китай.

Република Китай (на китайски: 中華民國), често наричана Тайван по името на едноименния остров, е частично призната държава в Източна Азия. Исторически управлява цял Китай, но след Китайската гражданска война правителството губи континенталната част от комунистите и се премества на Тайван през 1949 г. Оттогава властта ѝ е ограничена до островните групи Тайван, Пенху (Пескадорски острови), Кинмен и Матсу. В последвалите десетилетия Република Китай често е наричана „Тайван“, а от края на 1970-те години името „Китай“ често се отнася за Китайската Народна Република (КНР). Поради натиск от КНР, в международни организации Република Китай често е наричана „Китайско Тайпе“, по името на столицата ѝ – град Тайпе. Република Китай е една от основателките и постоянните членове на Съвета за сигурност на ООН. През 1971 г. мястото ѝ е предадено на Китайската народна република. Към 2018 г. Република Китай е призната от 18 държави членки на ООН, но на практика поддържа отношения с повечето страни по света чрез свои представителства. Днес Тайван е 22-рата най-голяма икономика в света и високотехнологичната ѝ промишленост играе ключова роля в глобалната икономика.

История[редактиране | редактиране на кода]

Праистория[редактиране | редактиране на кода]

Тайван е съединен с континента към края на плейстоцен, докато морското равнище не се надига преди около 10 000 години. Човешки останки от преди 20 000 – 30 000 години са намерени на острова, както и по-късни артефакти от палеолитна култура.[1][2]

Преди около 6000 години на Тайван се заселват земеделци, най-вероятно от континентален Китай. Счита се, че те са предците на днешното коренно население на Тайван, чиито езици принадлежат на австронезийското езиково семейство. Според много лингвисти, Тайван е прародината на мореплаващите народи, които се разпръсват из Югоизточна Азия и Тихия океан.[3][4]

Хански китайци започват да се заселват на островите Пенху към 13 век.[5] Враждебните племена и липсата на значими стоки за търговия водят до това, че много малко външни хора посещават Тайван до 16 век.[5] През 16 век посещенията на рибари от Фудзиен и на китайски и японски пирати стават по-честа гледка.[5]

След 17 век[редактиране | редактиране на кода]

Нидерландската източноиндийска компания прави опит за основаване на търговски пост на островите Пенху през 1622 г., но са изгонени от минските сили.[6] През 1624 г. компанията създава крепостта Форт Зеландия на основния остров.[7] Когато нидерландците пристигат на острова, те откриват, че югозападната му част вече се посещава често от китайци.[8] Компанията започва да внася работници от Фудзиен и Пенху, много от които се заселват.[6]

През 1626 г. Испанската империя пристига и окупира северната част на острова, за да си разшири търговията. Този колониален период продължава до 1642 г., когато последните испански крепости са превзети от нидерландските сили.

След падането на династията Мин, Коксинга, лоялист на Мин, пристига на острова и завладява Форт Зеландия през 1662 г., изгонвайки нидерландците от острова. Той основава кралство със столица в Тайнан, което просъществува от 1662 до 1683 г.

През 1683 г. династията Цин завладява и официално анексира Тайван, като го поставя под юрисдикцията на провинция Фудзиен. Новото правителство се опитват да намали пиратството в района и издава закони, с които да се управлява имиграцията и да се зачитат правата на туземното население. Имигранти, основно от Фудзиен, продължават да навлизат в Тайван. Северен Тайван и островите Пенху стават сцена на кампаниите във Френско-китайската война от август 1884 г. до април 1885 г.

След като френските кампании се провалят, Цин правят Тайпе столица на провинцията си.

Съвременна история[редактиране | редактиране на кода]

Чан Кайшъ с Дуайт Айзенхауер, който ръкомаха към тълпата по време на посещението си в Тайпе през юни 1960 г.

След като династията Цин бива победена в първата Китайско-японска война, Тайван е преотстъпен на Японската империя. Японската колониална власт се оказва инструментална за индустриализацията на острова, разширявайки железопътната и други транспортни мрежи, построявайки голяма санитарна мрежа и основавайки формална образователна система.[9] През този период човешките и природните ресурси на Тайван се използват за подпомагане на развитието на Япония и добивите на култури като ориз и захар нарастват драстично.

Причината за съществуването на отделно правителство на бившия остров Формоза (Тайван) (а на практика и отделна държава), е политическата история на Китай от първата половина на 20 век. Националистическата (и относително дясна политически) сила на Чан Кайшъ противостоят в продължение на няколко десетилетия на преминалия в определен етап в комунистически лидер Мао Дзъдун. На 7 декември 1949 г. Чан Кайшъ оттегля правителството си на територията на о-в Тайван, вероятно надявайки се да продължи оттам политическата си борба, която в този момент изглежда практически безнадеждна на главната китайска територия. С правителството се преместват и 2 милиона души, основно войници, членове на Гоминдан, интелектуалци и бизнесмени, които се смесват с вече обитаващите острова 6 милиона души. Освен това, правителството на Китай взема на Тайван много национални съкровища и голяма част от златния резерв.[10][11][12] След като Гоминдан губи контрол над по-голямата част от континенталната територия, той поддържа властта си в Тибет и Хайнан до 1951 г., когато комунистите превземат и двете територии. След това Гоминдан продължава да твърди, че има суверенитет над цял Китай, включително континентален Китай, Тайван, Външна Монголия и други области. В континентален Китай комунистите твърдят, че те владеят единствения Китай (който според тях включва и Тайван) и че Република Китай вече не съществува.

През 1960-те и 1970-те години Тайван е управляван от авторитарно еднопартийно правителство, но Цзян Цзинго, синът на Чан Кайшъ, като негов наследник като президент започва демократизация на страната в средата на 1980-те години.

География[редактиране | редактиране на кода]

Тайван е основно планински на изток и с полегати равнини на запад. Западно от острова са разположени островите Пенху.

Общата площ на текущата юрисдикция на Република Китай е 36 193 km2,[13] което нарежда страната на 137-мо място по площ в света.

Самият остров Тайван има площ от 35 883 km2 и лежи на 180 km от югоизточния бряг на континентален Китай, отвъд Тайванския проток.[13] На север се намира Източнокитайско море, на изток – Филипинско море, на юг – Лузонския проток, а на югозапад – Южнокитайско море.

Островът се характеризира с контраст между източните две трети, съставени основно от назъбени планини, разпростиращи се в пет вериги от северния до южния край на острова, и равните и полегати равнини на запад, където живее по-голямата част от населението на Тайван. Най-високата точка на Тайван е връх Юшан (3952 m), което прави Тайван четвъртият най-висок остров на света.

Островите Пенху на 50 km западно от главния остров имат площ от 126,9 km2. останалите острови на Република Китай са по-отдалечени и имат обща площ от 183,4 km2.[13] Тайван предявява претенции към островите Сенкаку на североизток, които към момента се контролират от Япония.

Климат[редактиране | редактиране на кода]

Тайван се намира на тропика на Рака и климатът на острова е главно морски и тропичен.[14] Северните и централните региони са субтропични, докато южните са тропични, а планинските са умерени. Средногодишното количество валежи е около 2600 mm. Дъждовният сезон съвпада с настъпването на лятото през май-юни. Целият остров има горещо и влажно време от юни до септември. Тайфуните най-често удрят страната през юли, август и септември. През зимата (ноември-март) североизтокът е обхванат от дъждове, докато централните и южните части на острова са основно слънчеви.

Геология[редактиране | редактиране на кода]

Остров Тайван лежи в сложна тектонска област между плочата Яндзъ на запад и север, плочата Окинава на североизток и Филипинския подвижен пояс на изток и юг. Горната част от земната кора на острова е съставена главно от стари островни дъги, които са се слели заедно чрез сблъскване на плочите. По-нататък са се повдигнали в резултат от откъсване на част от Евразийската плоча, която се е подпъхнала под останките от плочата на Филипинско море – процес, който оставя кората под Тайван по-плаваща.[15] На територията на Тайван са разположени сеизмични разломи, които генерират земетресения. На 21 септември 1999 г. земетресение с магнитуд от 7,3 по Рихтер убива над 2400 души.

Население[редактиране | редактиране на кода]

Карта на гъстотата на населението на Тайван.

Населението на Тайван е около 23,4 милиона души, повечето от които живеят на основния остров. Останалите живеят на Пенху (101 758), Цзинмен (127 723) и Мацзу (12 506).[13]

Етнически групи[редактиране | редактиране на кода]

Правителството на Тайван докладва, че над 95% от населението на страната са хански китайци, от които по-голямата част са наследници на имигранти, пристигнали в Тайван след 18 век. Етническите групи могат също да разделят грубо на хокло (70%), хака (14%) и други.[14]

Хокло са най-голямата ханска подгрупа, чиито предци мигрират от крайбрежните южни райони на Фудзиен отвъд Тайванския проток след 17 век. Хака са хански мигранти от Гуандун и околностите. Освен това, още хански китайци идват на острова след комунистическата победа на континента през 1949 г.[14]

Коренните тайвански народи наброяват около 533 600 души и се разделят на 16 признати групи. В източната част на острова живеят ами, атаял, бунун, канаканаву, кавалан, пайван, пуюма, рукай, сайсият, саароа, сакизая, седик, тао, труку и цзоу, а остров Лан е населяван от ями.[16][17]

Езици[редактиране | редактиране на кода]

Стандартен мандарин е официалният национален език и се говори от мнозинството от тайванското население. Това е главният език на преподаване в училищата след края на японската власт. Използваната писмена система е традиционен китайски.[18]

70-те процента от населението, принадлежащи към народа хокло, говорят т.нар. тайвански език (вариант на южноминския език) като роден език като допълнение към мандарин. Народът хака пък използват езика хака. Макар мандарин да е официалният език в училищата, по телевизията и радиото, немандаринските варианти напоследък търпят възраждане, особено след премахването на забраната за използването им през 1990-те години.[18]

Коренните тайвански езици не принадлежат на китайското или сино-тибетското езиково семейство, а по-скоро на австронезийското семейство. Използването им сред туземното население на Тайван търпи упадък.[18] От 14-те езика на острова, 5 се считат за застрашени.[19]

Религия[редактиране | редактиране на кода]

Circle frame.svg

Религии в Тайван (2005 г.)[20]

  будизъм (35.1%)  таоизъм (33.0%)  нерелигиозни (18.7%)  християнство (3.9%)  други (9.3%)

Конституцията на Тайван защитава свободата на вероизповеданието на хората. На острова има около 18 718 000 религиозни последователи към 2005 г. (81,3% от населението). Според преброяването на населението от 2005 г. двете най-изповядвани религии са: будизъм (35,1%) и таозиъм (33%).[20] Коренното население представляват значителна подгрупа сред изповядващите християнство – над 64% от тях се идентифицират като християни, а църквите са най-видните обозначения за туземни селища.[21]

Към 2009 г. в Тайван има 14 993 храма, което се равнява на 1 храм на 1500 жители.

Дипломация[редактиране | редактиране на кода]

Страни, поддържащи отношения с Република Китай:
  дипломатически отношения и посолство в Тайпе  неофициални отношения

В дипломацията усилията на Република Китай са насочени към поддържане на загубената битка за запазване на дипломатически отношения с максимален брой от 20-ината страни, които продължават да я признават, вместо много по-влиятелната еманация на китайска държавност – КНР. Връзките се базират на открито подпомагане чрез икономическа помощ, заеми и инвестиции от Тайван, но тази политика може да има само ограничен дългосрочен успех.

Много по-важен за Тайван е въпросът за оцеляването на отделното ѝ правителство и евентуалното обявяване на независимост. Това са въпроси и на вътрешната политика на територията – куриозно е, че много голяма част от общественото мнение доскоро не признава опцията за независимост, въпреки реалностите на живота си. От своя страна Китай намира това за анатема и се ангажира както с политически, така и с военно-подготвителни действия, за да избегне такава декларация, като вместо това настоява, че територията е провинция, просто временно отлъчила се от лоното на китайската държава.

Икономика[редактиране | редактиране на кода]

Кулата „Тайпе 101“ – сто и един етажен небостъргач, символ на просперитета на Тайван.
Тайвански високоскоростни влакове, достигащи скорост от 300 km/h, свързват Тайпе с южната част на страна за едва час и половина.

Понастоящем Република Китай и КНР се намират в противостоене на дипломатическия (но и стратегически) фронт, макар в същото време да участват в дълбока икономическа симбиоза, в която голям процент от чуждестранните инвестиции в Китай идват от Тайван, и голяма част от възможностите на тайвански фирми да остават конкурентоспособни на световните пазари се базират на шанса за производство в многократно по-голямата и нискодоходна съседна китайска територия.

Тайван има развита капиталистическа икономика, която заема 30-о място в света по Паритет на покупателната способност, 18-о място по брутен вътрешен продукт, и 24-о по номинален БВП по инвестиции и външна търговия. Основните инвестиции са насочени към Китай, Филипините, Япония, Малайзия и др.

Бързата индустриализация и бърз растеж на Тайван през втората половина на 20 век често бива наричана „Тайванско чудо“. Тайван е един от „Четирите азиатски тигъра“ заедно с Хонконг, Южна Корея и Сингапур.

Японската власт преди и по време на Втората световна война води до промени в публичния и частния сектор, които водят до бърза комуникация и улеснен транспорт в по-голямата част на острова. Японците, също така, подобряват публичното образование и го правят задължително за всички жители на Тайван.

Към 1945 г. хиперинфлацията вече тече в континенталната част на Китай и Тайван в резултат от войната с Япония. За да изолират Тайван от нея, националистическото правителство създават нов валутен район за острова и започват програма по стабилизиране на цените. Тези усилия значително забавят инфлацията.

Когато Гоминдан се изтегля към Тайван, то донася със себе си голяма част от златния резерв и резерва от чужди валути от континентален Китай, което стабилизира цените и намалява хиперинфлацията.[22] Освен това, Гоминдан взема със себе си интелектуалци и елита на бизнеса.[23] След това правителството въвежда много закони и аграрни реформи, които то така и не успява ефективно да прилага в континентален Китай. Въведена е политика за производство на суровини, които към този момент се внасят.

През 1950 г. САЩ започват програма за подпомагане, която води до напълно стабилизирани цени до 1952 г. Икономическото развитие на страната е поощрявано от тези програми, които превръщат селскостопанския сектор в основа за по-нататъшен растеж. Под съвместния стимул на аграрната реформа и програмите за селскостопанско развитие, селскостопанската продукция се увеличава със скорост от 4% на година от 1952 до 1959 г., което е повече от прираста на населението от 3,6%.[24]

Към 1962 г. Тайван има БНП на глава от населението от $170, което поставя икономиката ѝ на равно с тази на ДР Конго. По паритет на покупателната способност, БНП на глава от населението в началото на 1960-те е $1 353. До 2011 г. БНП на глава от населението вече е нараснало до $37 000, което допринася за индекс на човешкото развитие, който е съизмерим с този на други развити страни. Към 2012 г. ИЧР на Тайван е 0,890, което го нарежда на 23-то място в света.

През 1974 г. започва изпълнението на „Десетте големи строителни проекта“, поставящи основата на тайванската трансформация към днешната ѝ икономика, задвижвана от износ. След 1990-те години редица тайвански технологични фирми разширяват обсега си по света. Известни международни технологични компании с централи в Тайван включват Acer Inc., Asus, HTC, Foxconn и други.

Днес Тайван има динамична, капиталистическа икономика, задвижвана от износа, с постепенно намаляваща намеса на държавата в инвестициите и външната търговия. Съответно някои големи правителствени банки и промишлени фирми биват приватизирани.[25] Ръстът на БВП е средно 8% през последните три десетилетия. Износът предсотавя основния тласък за индустриализацията. Търговския излишък е значителен, а чуждестранните резерви на страна с нареждат на пето място в света.[26] Валутата на Тайван е нов тайвански долар.

От началото на 1990-те години икономическите връзки между Тайван и Китайската народна република са много плодовити. Към 2008 г. над 150 милиарда щатски долара[27] са били инвестирани в КНР от тайвански компании, а около 10% от тайванската работна ръка работи в КНР. Макар икономиката на Тайван да се облагодетелства от тази ситуация, според някои по този начин островът става все по-зависим от икономиката на континентален Китай. Според други, икономическите връзки между Тайван и КНР биха направили какъвто и да е военен конфликт между двете страни твърде скъп.

Към 2001 г. селското стопанство съставлява едва 2% от БВП, което е спад от 35% към 1952 г.[28] Традиционните трудоемки промишлености постепенно биват измествани отвъд граница, като биват измествани от промишлености с повече капитал и технологии. Високотехнологични промишлени паркове изникват във всеки район на Тайван. Република Китай е голям инвеститор в КНР, Тайланд, Индонезия, Филипините, Малайзия и Виетнам. Изчислено е, че около 50 000 тайвански бизнеси и 1 000 000 бизнесмени са базирани в КНР.[29]

Поради консервативния си финансов подход и силното си предприемачество, Тайван не пострадва тежко от Азиатската финансова криза през 1997 г. За разлика от съседите си, Южна Корея и Япония, тайванската икономика се доминира от малки и средни бизнеси, а не от големи бизнес групи. Въпреки това, глобалния икономически спад в комбинация с други фактори, подтикват Тайван към рецесия през 2001 г., първата година на отрицателен растеж от 1947 г.

Тайван често се присъединява към международни организации (особено такива, включващи и Китайската народна република) под политически неутрално име.

Култура[редактиране | редактиране на кода]

Симфоничен оркестър в Националната театрална и концертна зала в Тайпе.

Културата на Тайван е хибридно съчетание с различни извори, включваща елементи на традиционната китайска култура, японска култура, традиционни конфуциански вярвания и все повече западни ценности.

След хода си към Тайван, Гоминдан налага официална интерпретация на традиционната китайска култура върху Тайван. Правителството стартира програма, поощряваща китайската калиграфия, живопис и опера.

Статутът на тайванската култура е обект на дебати. Спори се дали тайванската култура е регионална форма на китайска култура или отделна култура. Отразяваща продължителното противоречие на политическия статут на Тайван, политиката продължава да играе роля в развитието на тайванската културна идентичност, особено в бившата преобладаваща рамка на тайвански и китайски дуализъм. Напоследък се предлага идеята за тайвански мултикултурализъм като относително неполитическо алтернативно виждане, което позволява включването на жители от континента и други малцинствени групи в продължаващото определение на тайванската култура.[30] Годините на политическо разделение от континентален Китай са довели до различни традиции в много области, включително кухнята и музиката.

Една от големите забележителности на Тайван е Националният палатен музей, който е дом на над 650 000 екземпляра от китайски бронз, жад, калиграфия, живопис и порцелан, като това се смята за една от най-големите колекции на китайско изкуство и предмети в света.[31] Гоминдан премества тази колекция от Забранения град (Пекин) през 1933 г. и част от колекцията бива транспортирана до Тайван по време на Китайската гражданска война. Колекцията е оценена на 1/10 от културните съкровища на Китай и е толкова голяма, че само 1% от нея е излагана на показ по всяко време. Китайската народна република обявява, че колекцията е открадната и призовава за връщането ѝ, но Република Китай защитава властта си над колекцията като нужно действие за защита на екземплярите от унищожение, особено по време на Културната революция. Напоследък отношенията между двете страни относно това съкровище се радват на затопляне.[32]

Културата на класическата музика в Тайван е силно развита. Караокето, прието от съвременната японска култура, е много популярно занимание в Тайван. То оперира в стил подобен на хотелиерство, където се дават под наем малки стаи за различен брой гости. Много такива заведения си партнират с ресторанти, за да се образуват пълни събития за семейства, приятели и бизнесмени. Туристическите автобуси из Тайван имат няколко телевизора, които не служат за гледане на филми, а основно за караоке изпълнения.

Тайван има голяма концентрация на магазини, работещи денонощно, които освен типичните услуги, предлагат такива и от името на финансови институции или държавни агенции, като например събиране на такси за паркинг, сметки, поща, пътни глоби и плащания с кредитни карти.[33]

Тайванската култура има влияние и върху други култури. Чаят с балончета и млечният чай са налични в Сингапур, Малайзия, Австралия, Европа и Северна Америка. Тайванските телевизионни програми са популярни в Сингапур, Малайзия и други азиатски страни. Тайвански филми печелят различни международни награди на филмови фестивали по света. Тайванецът Анг Лий режисира критично аплодирани филми като: „Животът на Пи“, „Похот, предпазливост“, „Планината Броукбек“, „Разум и чувства“, „Тигър и Дракон“.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Chang, K.C.. The Neolithic Taiwan Strait. // Kaogu 6. 1989. с. 541 – 550, 569.
  2. Olsen, John W. и др. The Palaeolithic in Southern China. // Asian Perspectives 31 (2). 1992. с. 129 – 160.
  3. Diamond, Jared M. Taiwan's gift to the world. // Nature 403 (6771). 2000. DOI:10.1038/35001685. с. 709 – 710.
  4. Fox, James J. Current Developments in Comparative Austronesian Studies. // Symposium Austronesia. Universitas Udayana, Bali, 2004.
  5. а б в Shepherd. Statecraft and Political Economy on the Taiwan Frontier, 1600 – 1800. Stanford University Press, 1993. ISBN 978-0-8047-2066-3. с. 7 – 8. Reprinted Taipei: SMC Publishing, 1995.
  6. а б Wills, John E., Jr.. The Seventeenth-century Transformation: Taiwan under the Dutch and the Cheng Regime. // Taiwan: A New History. M.E. Sharpe, 2006. ISBN 978-0-7656-1495-7. с. 84 – 106.
  7. Oosterhoff, J.L.. Zeelandia, a Dutch colonial city on Formosa (1624 – 1662). // Colonial Cities: Essays on Urbanism in a Colonial Context. Springer, 1985. ISBN 978-90-247-2635-6. с. 51 – 62.
  8. Andrade, Tonio. How Taiwan Became Chinese. Columbia University Press, 2007. ISBN 9622090834. с. 129.
  9. Schooling in Taiwan chapterurl=http://www3.nccu.edu.tw/~iaezcpc/Going%20to%20School%20in%20East%20Asia%20--%20SCHOOLING%20IN%20TAIWAN.htm. // Going to school in East Asia. Greenwood Publishing Group, 2007. ISBN 978-0-313-33633-1. с. 344 – 377.
  10. Taiwan Timeline – Retreat to Taiwan. // BBC News, 2000. Посетен на 21 юни 2009.
  11. Dunbabin, J. P. D.. The Cold War. Pearson Education, 2008. ISBN 0-582-42398-8. с. 187. In 1949 Chiang Kai-shek had transferred to Taiwan the government, gold reserve, and some of the army of his Republic of China.
  12. Ng, Franklin. The Taiwanese Americans. Greenwood Publishing Group, 1998. ISBN 978-0-313-29762-5. с. 10.
  13. а б в г Number of Villages, Neighborhoods, Households and Resident Population. // MOI Statistical Information Service. Посетен на 2 февруари 2014.
  14. а б в CIA World Factbook. // United States Central Intelligence Agency. Посетен на 26 февруари 2015.
  15. Geology of Taiwan. // University of Arizona. Посетен на 1 август 2010.
  16. Indigenous People. // MOI Statistical Information Service, февруари 2012. Посетен на 14 април 2012.
  17. An Overview of Taiwan's Indigenous Groups. // Government Information Office, 2006. Посетен на 14 април 2012.
  18. а б в Chapter 2: People and Language. // The Republic of China Yearbook 2011. Government Information Office, Republic of China (Taiwan).
  19. The Formosan Language Archive: Linguistic Analysis and Language Processing. // Computational Linguistics and Chinese Language Processing 10 (2). с. 168.
  20. а б Taiwan Yearbook 2006. // Government of Information Office, 2006. Посетен на 1 септември 2007.
  21. Stainton, Michael (2002). "Presbyterians and the Aboriginal Revitalization Movement in Taiwan". Cultural Survival Quarterly 26.2, 5 май 2010.
  22. Gold Shipped to Taiwan in 1949 Helped Stabilize ROC on Taiwan. // 6 април 2011. Посетен на 14 юни 2011.
  23. Roy, Denny. Taiwan: A Political History. Ithaca, NY, Cornell University Press, 2003. ISBN 0-8014-8805-2. с. 76, 77.
  24. Ralph Clough, „Taiwan under Nationalist Rule, 1949 – 1982,“ in Roderick MacFarquar et al., ed., Cambridge History of China, т. 15, The People's Republic Pt 2 (Cambridge: Cambridge University Press, 1991), с. 837
  25. Her, Kelly. Privatization Set in Motion. // Taiwan Review, 12 януари 2005. Посетен на 5 юни 2009.
  26. Reserves of foreign exchange and gold. // World Fact Book. CIA, 4 септември 2008. Посетен на 3 януари 2011.
  27. Harding, Phil. Taiwan's Grand Hotel welcome for Chinese visitors. // BBC News, 23 януари 2010.
  28. US-Taiwan FTA would have limited impact. // bilaterals.org. Посетен на 28 май 2009.
  29. Morris, Peter. Taiwan business in China supports opposition. // Asia Times Online, 4 февруари 2004.
  30. Hsiau 2005, с. 125 – 129
    Winckler 1994, с. 23 – 41
  31. Museum. // archive.org.
  32. Taiwan to loan art to China amid warming ties. // 22 септември 2010.
  33. American Chamber of Commerce in Taipei. Convenience Stores Aim at Differentiation. // Taiwan Business Topics 34 (11).