Рибарци (заличено село)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Вижте пояснителната страница за други значения на Рибарци.

Рибарци
— бивше село —
Страна България
ОбластОбласт Кюстендил
Закриване1956 г.

Рибарци е историческо село в България, на територията на бившия Кюстендилски окръг.

География[редактиране | редактиране на кода]

Рибарци се е намирало в зоната на българо-югославската граница, в Кюстендилски окръг, в северните райони на Кюстендилското Краище, по двата бряга на река Драговищица. Селото съществува до 1956 г., когато е заличено поради изселване.

Население (до 1946 г.)[редактиране | редактиране на кода]

Година 1866 1880 1900 1926 1934 1946
Население 117 224 248 52 69 17

История[редактиране | редактиране на кода]

Рибарци е старо средновековно селище. В турски данъчни регистри от XVI век е записано като Рибарци (1570) и Горно и Долно Рибарци (1570).

През 1866 г. са регистрирани 18 домакинства със 117 жители. Селото е разпръснато, съставено от махалите: Грамагье, Капинчанье, Пепеливчанье, Трънчанье, Крушовица, Мечин дол и Геловска.

В края на XIX век селото има 5718 декара землище, от които 3289 дка гори, 2261 дка ниви, 97 дка ливади, 49 дка овощни градини, 22 дка мера и се отглеждат 44 коня, 139 говеда, 382 овце и 378 кози. Основен поминък на селяните са земеделието (ръж, ечемик и овес), животновъдството и домашните занаяти.

Върху основи на по стара църква е построена църквата „Света Петка“. Къщи паянтови, покъщнина бедна.

През 1919 година, след поражението на България в Първата световна война, основната част от селото остава в Сърбия, където съществува и днес - вижте Рибарци (Община Босилеград). Селото се изселва през периода 1946-1956 г. и през 1956 г. е заличено от списъка на населените места.[1]

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Чолева-Димитрова, Анна М. – Селищни имена от Югозападна България: Изследване. Речник. София, 2002, изд. Пенсофт.с.162;

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Енциклопедичен речник Кюстендил (А-Я). София, Общински народен съвет, Регионален център по култура. Издателство на Българската академия на науките, 1988. ISBN 954-90993-1-8. с. 562.