Рижко гето
| Рижко гето | |
 | |
 Местоположение в Рига | |
| Информация | |
|---|---|
| Рижко гето в Общомедия |
Рижкото гето е едно от най-големите нацистки гета по време на Втората световна война в териториите, завладени след германското нахлуване в Съветския съюз. Създадено на 23 октомври 1941 г., то служи като временно място за задържане на 30 000 евреи от града, почти всички от които постепенно са избити през следващите месеци. Гетото е частично заселено отново с пристигането на приблизително 16 000 евреи от Германия, Австрия и Протектората Бохемия и Моравия между декември 1941 г. и февруари 1942 г. Те също ще претърпят същата съдба на унищожение, до окончателната ликвидация на гетото през ноември 1943 г.
История
[редактиране | редактиране на кода]Основана през 13-ти век, Рига е била под германско, полско, шведско и руско управление през цялата си история. От 1918 до 1940 г. е столица на независима Латвия. От 18-ти век е един от най-важните центрове на еврейското присъствие в Източна Европа.
През 1935 г. еврейското население на Рига е 43 672 жители, около половината от общия брой евреи в Латвия и 11% от общото население на града.
През 1940 г., след пакта Молотов-Рибентроп, Рига е анексирана от Съветския съюз заедно с останалата част от Латвия и става столица на Латвийската съветска социалистическа република.
На 1 юли 1941 г., девет дни след началото на германското нахлуване в Съветския съюз, нацистките войски пристигат в Рига. Няколко хиляди евреи – включително войници, служещи в Червената армия – успяват да избягат от града, но по-голямата част от местното еврейско население, включително многобройни бежанци, остават блокирани там.[1]
Заедно с германската армия пристигат и елементи от Айнзацгрупа А, под командването на СС бригадфюрер Валтер Щалекер. Насилието и убийствата започват веднага. Хиляди еврейски мъже са арестувани, затворени и убити в близката гора Бикернек. На 4 юли Рижката голяма хорова синагога, една от най-красивите в региона, е опожарена. Очевидци съобщават, че многобройни евреи, които са били затворени там, също са загинали в пожара в синагогата, въпреки че броят на жертвите (вероятно 300) и обстоятелствата около клането остават трудни за определяне в хаоса на онези дни на погроми, в които нацистите и латвийските фашистки милиции са убити най-малко 6000 евреи.[2] Синагогата Пейтав в Рига е единствената, пощадена от пламъците, поради риска от разпространение на огъня към близките сгради и е единствената, която все още съществува в Рига днес.[3]
През следващите седмици последват множество мерки, ограничаващи свободата на евреите и конфискуващи имуществото им, съпроводени с многократни актове на сплашване и насилие.
Създаване на гетото (23 октомври 1941 г.)
[редактиране | редактиране на кода]Евреите в Рига след германската окупация Създаването на Рижкото гето е в съответствие с общите насоки за отношение към евреите и е наложено от нуждата от работна ръка. Подготовката започва още през юли 1941 г. В началото на август границите на гетото са очертани в Московския квартал, работническо предградие южно от Рига, чието смесено население вече включва приблизително 1700 евреи. На 12 август 1941 г. „Офис за преселване“ с персонал от 10 души започва да регистрира новопристигналите в гетото. За да се освободи място за тях, приблизително 10 000 неевреи са принудени да напуснат района, докато останалите евреи от Рига са уведомени, че ще трябва да напуснат домовете си и да се установят в гетото.
На 23 октомври 1941 г. е издаден указ, с който се нарежда на всички евреи, които все още не са го направили, да се преместят в гетото в рамките на два дни. Цялото еврейско имущество извън гетото е конфискувано. По времето, когато гетото е запечатано на 25 октомври 1942 г., там са концентрирани 29 602 евреи (15 738 жени, 8 212 мъже и 5 652 деца). Продължават да пристигат още евреи от близките села.[1]
Около гетото е издигната двойна ограда с бодлива тел, като латвийски охранители охраняват периметъра и входовете. Гетото е обхващало площ от само 96 875 квадратни метра и е било изключително пренаселено; повечето къщи са били порутени, а канализацията и водоснабдяването са били напълно недостатъчни. Хиляди жители на гетото са били подложени на принудителен труд в подкрепа на военните усилия на Германия, включително изграждането на близкия концентрационен лагер Саласпилс.
Жителите получавали по 175 грама месо, 100 грама масло и 200 грама захар на човек всяка седмица. В тези сурови условия, с много малко храна и принудителен труд, те се опитвали да живеят нормален живот, който включвал отбелязване на еврейски религиозни празници и културни събития.
Назначен е еврейски съвет (Юденрат), председателстван от Михаил Еляшов, с еврейско полицейско управление, командвано от Михаил Розентал. Съветът е трябвало да прилага заповедите на нацистките власти, но също така е полагал усилия за подобряване на условията на живот в гетото, като е създал болница, медицинска клиника и аптека, дом за възрастни хора, пералня, обущарска работилница и различни други съоръжения, където безработните могат да бъдат наемани на работа.
За германците обаче Рижкото гето е само краткосрочна мярка. Още през октомври 1941 г. Хайнрих Химлер е наредил унищожаването на латвийските евреи. На 19 ноември 1941 г. наетите като работници са отделени от „негодните“ и преместени в част от гетото, наречена „малко гето“. През следващите седмици, на 30 ноември и 8 – 9 декември 1941 г., жителите на голямото гето са транспортирани на групи до гората Румбула и убити там. Общият брой на жертвите се оценява на между 24 000 и 27 800 души, включително транспорт от 1000 евреи, пристигнали от Германия по това време, и такива, които са били убити в самото гето по време на обиски.[4] От първоначалното население на гетото са останали само 4500 мъже и 300 жени.[1]
Германското гето
[редактиране | редактиране на кода]Изображение на гетото през 1942 г.
Районът на голямото гето обаче не е изоставен, а е заселен отново с преместването, между 13 декември 1941 г. и февруари 1942 г., на приблизително 16 000 евреи от Германия, Австрия и Протектората Бохемия и Моравия, за да се образува това, което започва да бъде известно като „Германското гето“. Германското гето има своя собствена автономна организация и поне за известно време жителите му се опитват да придадат на живота си подобие на нормалност. Създават се училища за деца на възраст между 5 и 14 години, организират се дори културни събития, концерти и представления.
Привидната нормалност на живота в германското гето не означава прекъсване на нацистките програми за унищожение. На 16 и 25 март 1942 г. общо 3800 германски евреи, предимно деца, възрастни хора и болни, са убити в така наречената „Акция Дюнамюнде“ под претекст, че ще бъдат преместени на по-добро място.
Междувременно в малкото гето пристигат и новопристигнали от гетото в Ковно: 380 евреи на 8 февруари 1942 г. и още 300 на 24 октомври.
След откриването на 28 октомври 1942 г. на малка партизанска група, действаща извън гетото, три дни по-късно, на 31 октомври, германците отмъщават, като убиват около сто евреи от малкото гето и почти всички членове на латвийската еврейска полиция от страх от сговор със съпротивата. На следващия ден (1 ноември 1942 г.) малкото гето е разпуснато и населението му е обединено с това на голямото гето, като същевременно се запазва разделението между латвийски евреи и немски евреи.
Ликвидацията на гетото (2 ноември 1943 г.)
[редактиране | редактиране на кода]Всяка останала илюзия за спасение за последните 11 701 евреи, все още населяващи голямото гето, постепенно се изпарява. На 8 юли 1943 г. Химлер нарежда ликвидирането му. През лятото и есента на 1943 г. „годните“ жители са прехвърлени на малки групи в различни концентрационни лагери в региона. Процесът приключва на 2 ноември 1943 г. с прехвърлянето на последните 5000 жители в лагера Кайзервалд и депортирането в Аушвиц на останалите негодни жители, приблизително 1000 възрастни хора, деца и болни. (При пристигането си в Биркенау на 5 ноември 1943 г. 850 от тях са убити в газовите камери, а 150 са избрани за принудителен труд.) До края на ноември работата на екипите, назначени за почистване на района на гетото, също е приключила.
Когато съветските войски освобождават Рига на 13 октомври 1944 г., те намират само около 150 евреи (включително и някои деца), които са се спасили поотделно, разчитайки на подкрепата на нееврейски приятели.[1]
Памет
[редактиране | редактиране на кода]
В следвоенния период са издигнати няколко паметника, отбелязващи местата, където са били избити жителите на Рижкото гето: Румбула през 1962 г., Саласпилс през 1967 г., Бикернек през 2001 г. и Кайзерсвалд през 2005 г.
През 2010 г. в района, съседен на мястото, където някога се е намирало гетото, за посетители е открит Музей на Рижкото гето, като са използвани някои изоставени сгради, подобни на тези, открити в гетото. Той предлага реконструкция на условията в гетото и снимки, снимки от периода и документи, илюстриращи събитията от Холокоста в Рига.[5]
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- 1 2 3 4 The Killings at Riga // holocaustresearchproject.org. Посетен на 19 май 2026.
- ↑ Bernhard Press. The Murder of the Jews in Latvia, 1941-1945. Еванстън, Илинойс, Northwestern University Press, 2000.
- ↑ The Riga Synagogue on Peitavas Street (Peitav Shul) // jews.lv. Архивиран от оригинала на 29 септември 2013. Посетен на 19 май 2026.
- ↑ Riga Ghetto // holocaustmuseumla.org. Архивиран от оригинала на 9 феврари 2018. Посетен на 19 май 2026.
- ↑ Museum of the Riga Ghetto and Holocaust in Latvia // liveriga.com. Посетен на 19 май 2026.