Направо към съдържанието

Рицин

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Тази статия е за вида растения. За отровата вижте Рицин (белтък).

Обикновен рицин
Класификация
царство:Растения (Plantae)
отдел:Васкуларни растения (Tracheophytes)
(без ранг):Покритосеменни (Angiosperms)
(без ранг):Еудикоти (eudicots)
(без ранг):Розиди (rosids)
(без ранг):Фабиди (fabids)
разред:Малпигиецветни (Malpighiales)
семейство:Млечкови (Euphorbiaceae)
триб:Acalypheae
род:Рицин (Ricinus)
вид:Обикновен рицин (R. communis)
Научно наименование
Linnaeus, 1753
Linnaeus, 1753
Разпространение
Обикновен рицин в Общомедия
[ редактиране ]
Рицинът (Ricinus communis)

Рицинът (Ricinus communis), наричан още кърлеж, е растение от семейство Млечкови, основен представител на рода Рицин, а според немалко автори и единствен[1]. Латинското име Ricinus също означава „кърлеж“ – име, показващо сходството между формата на семената и напил се с кръв кърлеж.

Семена на рицин

Разпространение и описание

[редактиране | редактиране на кода]

Произхожда от Източна Африка, но като техническа култура се сади във всички зони с умерен климат. В тропическите ширини е многогодишно дървовидно растение, а в умерените ширини рядко успява да преживее зимата и се развива като едногодишно тревисто растение[2].

Цялото растение е отровно: съдържа отровния белтък рицин и алкалоида рицинин. Семената му съдържат 45 – 60% рициново масло. Приличат на семената на фасула (въпреки че двете растения са от различни семейства) и ако бъдат объркани и използвани за храна, довеждат до отравяния.

Цялото растение е отровно. Наблюдавано е отравяне на всички селскостопански животни, което протича в много тежка форма като поразява всички органи и системи.

Други отровни за стопанските животни растения са: лютиче, орлова папрат, лупина, синап, див мак, млечка, елда, къклица.

(Източник: учебник по общо животновъдство за техникумите на Г. Кайтазов, И. Диваров, И. Ганчовски, стр. 33.)

Рицинът е култивиран още от дълбока древност заради извличаното от семената рициново масло, което се използвало за осветление. Семена са намирани в древноегипетски гробове от около 4000 г. пр.н.е. Според информация на Botanical.com, рицинът се споменава от Херодот като „кики“ и посочва произхода му от Египет. Страбон описва приложението на извличаното масло в маслени лампи и мазила, Теофраст и Диоскорид описват растението. Диоскорид също описва процеса за извличане на маслото и неговото приложение като слабително средство. Плиний също описва слабителното действие на рициновото масло.[3]

Медицинското рициново масло е фракция, получавана при студено пресоване на семената. За разрушаване на отровния белтък рицин маслото се обработва с гореща водна пара. Рицинът е химически неустойчив и в резултат на хидролизата се разлага.

Поради разнообразието от цветове на листата му (виолетово-черни, червени, зелени, бронзови и др.), растението се използва като декоративно.

В България до средата на 30-те години на XX век рицинът се използва само с декоративни цели, а след това – и като маслодайна култура, като достига 100 000 декара засети площи до средата на 50-те години.[4]

  1. University of Melbourne – Multilingual multiscript plant name database, Sorting Ricinus names ((en))
  2. The Castor Bean Архив на оригинала от 2006-10-16 в Wayback Machine. ((en))
  3. botanical.com – Castor Oil Plant ((en))
  4. Енциклопедия България, том 5 П-Р, Издателство на БАН, София, 1986, стр. 786