Рицин

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за вида растения. За рода вижте Рицин (род). За отровата вижте Рицин (белтък).

Рицин
Ricinus communis - Köhler–s Medizinal-Pflanzen-257.jpg
Класификация
царство: Plantae Растения
отдел: Magnoliophyta Покритосеменни
клас: Magnoliopsida Двусемеделни
разред: Malpighiales
семейство: Euphorbiaceae Млечкови
род: Ricinus Рицин
вид: R. communis Рицин
Научно наименование
Уикивидове Ricinus communis
Linnaeus, 1753
рицин в Общомедия
Рицинът (Ricinus communis)

Рицинът (Ricinus communis), наричан още кърлеж, е растение от семейство Млечкови, основен представител на рода Рицин, а според немалко автори и единствен[1]. Латинското име Ricinus също означава „кърлеж“ – име, показващо сходството между формата на семената и напил се с кръв кърлеж.

Семена на рицин

Разпространение и описание[редактиране | редактиране на кода]

Произхожда от Източна Африка, но като техническа култура се сади във всички зони с умерен климат. В тропическите ширини е многогодишно дървовидно растение, а в умерените ширини рядко успява да преживее зимата и се развива като едногодишно тревисто растение[2].

Цялото растение е отровно: съдържа отровния белтък рицин и алкалоида рицинин. Семената му съдържат 45 – 60% рициново масло. Приличат на семената на фасула (въпреки че двете растения са от различни семейства) и ако бъдат объркани и използвани за храна, довеждат до отравяния.[3]

Полезна информация за българския фермер[редактиране | редактиране на кода]

Цялото растение е отровно. Наблюдавано е отравяне на всички селскостопански животни, което протича в много тежка форма като поразява всички органи и системи.

Други отровни за стопанските животни растения са: лютиче, орлова папрат, лупина, синап, див мак, млечка, елда, къклица.

(Източник: учебник по общо животновъдство за техникумите на Г. Кайтазов, И. Диваров, И. Ганчовски, стр. 33.)

Употреба[редактиране | редактиране на кода]

Рицинът е култивиран още от дълбока древност заради извличаното от семената рициново масло, което се използвало за осветление. Семена са намирани в древноегипетски гробове от около 4000 г. пр.н.е. Според информация на Botanical.com, рицинът е споменава от Херодот като „кики“ и посочва произхода му от Египет. Страбон описва приложението на извличаното масло в маслени лампи и мазила, Теофраст и Диоскорид описват растението. Диоскорид също описва процеса за извличане на маслото и неговото приложение като слабително средство. Плиний също описва слабителното действие на рициновото масло.[4]

Медицинското рициново масло е фракция, получавана при студено пресоване на семената. За разрушаване на отровния белтък рицин маслото се обработва с гореща водна пара. Рицинът е химически неустойчив и в резултат на хидролизата се разлага.

Поради разнообразието от цветове на листата му (виолетово-черни, червени, зелени, бронзови и др.), растението се използва като декоративно.

В България до средата на 30-те години на XX век рицинът се използва само с декоративни цели, а след това – и като маслодайна култура, като достига 100 000 декара засети площи до средата на 50-те години.[5]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. University of Melbourne – Multilingual multiscript plant name database, Sorting Ricinus names (на английски)
  2. The Castor Bean (на английски)
  3. Здраве от природата – Отравяния с лечебни растения
  4. botanical.com – Castor Oil Plant (на английски)
  5. Енциклопедия България, том 5 П-Р, Издателство на БАН, София, 1986, стр. 786

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]