Ричоти Гарибалди
| Ричоти Гарибалди Ricciotti Garibaldi | |
|---|---|
| италиански военен и филелинин | |
 | |
| Роден |
24 февруари 1847 г.
|
| Починал | |
| Семейство | |
| Баща | Джузепе Гарибалди |
| Ричоти Гарибалди в Общомедия | |
Ричоти Гарибалди (на италиански: Ricciotti Garibaldi) е четвърти син и най-малкото дете на Джузепе Гарибалди и Анита Гарибалди. Ричоти в най-голяма степен наследява традицията на баща си от семейството.
Кръстен е на героя Никола Ричоти, обезглавен в хода на похода срещу Неаполитанското кралство.
Израства в Ница и Капрера, италианския Пиемонт. [1]
Вдъхновява се от революционните идеи на времето си. Страдайки от романтизъм става виден филелин.
Военната си кариера започва с участието си заедно с баща си в битка при Бацеке и битка при Ментана в хода на австро-пруско-италианската война. [2]
Заедно с баща си участва във френско-пруската война, пленявайки единственото пруско знаме за цялата война. [3]
През 70-те и 80-те години на 19 век начева предприятия в Америка и Австралия, завършили с фалит.
В годините 1887–1890 е депутат в италианския парламент.
Участва в Първата гръцко-турска, и последвалата я Балканска война, на страната на Кралство Гърция, сформирайки собствен корпус на червенодрешковците – съставен от италиански и английски доброволци. Начело на корпуса е синът му – Пепино Гарибалди.[4]
След ПСВ и Похода към Рим, Пепино Гарибалди се изявява като виден антифашист, а брат му Ецио Гарибалди – като отявлен поддръжник на Дуче, с което възниква семеен политически конфликт във фамилията Гарибалди.
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Fabrizio Montanari, Garibaldi e Bakunin in Rivista anarchica, anno 37 n. 329, ottobre 2007 online
- ↑ cfr pag 74 Angelo Umiltà, I volontari del 1866 ovvero da Milano alle Alpi Rezie, Vol II, Milano, 1866 [1]
- ↑ Cfr. pag. 96 di: Zeffiro Ciuffoletti, Arturo Colombo, Annita Garibaldi Jallet,I Garibaldi dopo Garibaldi: la tradizione famigliare e l'eredità politica, P. Lacaita, 2005
- ↑ Σόλων Ν. Γρηγοριάδης, Οί Βαλκανικοί Πόλεμοι 1912 – 1913, εκδ. Φυτράκη 1979, σελ. 92