Ричоти Гарибалди

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Ричоти Гарибалди
италиански военен и филелинин
Ричоти Гарибалди 
Роден: 24 февруари 1847 г.
Починал: 17 юли 1924 г. (77 г.)

Ричоти Гарибалди (на италиански: Ricciotti Garibaldi) е четвърти син и най-малкото дете на Джузепе Гарибалди и Анита Гарибалди. Ричоти в най-голяма степен наследява традицията на баща си от семейството.

Кръстен е на героя Никола Ричоти, обезглавен в хода на похода срещу Неаполитанското кралство.

Израства в Ница и Капрера, италианския Пиемонт. [1]

Вдъхновява се от революционните идеи на времето си. Страдайки от романтизъм става виден филелин.

Военната си кариера започва с участието си заедно с баща си в битка при Бацеке и битка при Ментана в хода на австро-пруско-италианската война. [2]

Заедно с баща си участва във френско-пруската война, пленявайки единственото пруско знаме за цялата война. [3]

През 70-те и 80-те години на 19 век начева предприятия в Америка и Австралия, завършили с фалит.

В годините 1887-1890 е депутат в италианския парламент.

Участва в Първата гръцко-турска, и последвалата я Балканска война, на страната на Кралство Гърция, сформирайки собствен корпус на червенодрешковците - съставен от италиански и английски доброволци. Начело на корпуса е сина му - Пепино Гарибалди. [4]

След ПСВ и Похода към Рим, Пепино Гарибалди се изявява като виден антифашист, а брат му Ецио Гарибалди - като отявлен подръжник на Дуче, с което възниква семеен политически конфликт във фамилията Гарибалди.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Fabrizio Montanari, Garibaldi e Bakunin in Rivista anarchica, anno 37 n. 329, ottobre 2007 online
  2. cfr pag 74 Angelo Umiltà, I volontari del 1866 ovvero da Milano alle Alpi Rezie, Vol II, Milano, 1866 [1]
  3. Cfr. pag. 96 di: Zeffiro Ciuffoletti, Arturo Colombo, Annita Garibaldi Jallet,I Garibaldi dopo Garibaldi: la tradizione famigliare e l'eredità politica, P. Lacaita, 2005
  4. Σόλων Ν. Γρηγοριάδης, Οί Βαλκανικοί Πόλεμοι 1912—1913, εκδ. Φυτράκη 1979, σελ. 92