Розопроизводство в България

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Розов цвят от Розовата долина в България.

Розопроизводството в България е част от производството на етерично-маслени култури. То започва през XVII век в Казанлъшката котловина с отглеждането на маслодайна роза Rosa damascena за производство и износ на розово масло в пределите на Османската империя и Западна ЕвропаВиена, Париж, Лондон.[1]

Розопроизводство[редактиране | редактиране на кода]

Беритба на розов цвят в село Богдан, Карловско, 1937 г. Източник: ДА „Архиви“

Първото свидетелство за розови градини в Карловско е от 1712 година[2].

През 1820 г. Дончо Папазоглу открива първата фабрика за розово масло в Казанлък. Впоследствие двамата му сина развиват бизнеса и излизат на международните пазари.[3][4]

Отглеждането на рози от вида Rosa damascena за производство на розов цвят започва през XVII и началото на XVIII век с пренасянето ѝ от околностите на Дамаск в Задбалканските котловини, основно в Карловската и Казанлъшката котловини, поради благоприятни условия за отглеждането ѝ. Разпространена е и в Старозагорско, Новозагорско, Чирпанско, Пловдивско и Пазарджишко.[1][5] В средата и края на XIX век се правят опити за отглеждане на Rosa damascena в Елена, Трявна, Царева ливада, Дупнишко, но студените зими не благоприятстват отглеждането ѝ.[6]

Розопроизводство в България, площи и добиви (т.)[7]
година декари добив
2003 16 645 3652
2004 17 454 4643
2005 19 587 5559
2006 25 220 5837
2007 27 902 7983
2008 29 716 7837
2009 29443 7677
2010 36 953 8547
2011 31 155 7523
2012 30 071 8554
2013 32 250 8681
2014 32 260 10 125
2015 37 080[8] 8487
2016 35 800[9] 8915
2017 41 890[10] 12756
2018 42 790[11] 14483

Розоварство[редактиране | редактиране на кода]

Конкума и казан с дестилатор за производство на розово масло. Експонат на Музей на розата в Казанлък.
Пощенска картичка на гюлпана в Калофер, 1905 г. Източник: ДА „Архиви“

При розоварството на розов цвят от вида Rosa damascena чрез водна дестилация, се получава розово масло и розова вода. Тази технология е пренесена по българските земи през XVII век от Персия и Индия. За увеличаване на количеството и подобряване на качеството на розовото масло се усъвършенстват съоръженията и се използва технологията на двойната дестилация. До началото на XX век в розоварните се използват гюлпхани – малки казани. В аламбици – медни казани с вместимост около 120 литра, които са групирани по няколко в гюлпана – дестилационна инсталация, се извършва многократна редестилация.[1] Гюлпаните се правят до течаща вода, обикновено в близост до река. Ако брега на реката е по-висок, се използват водни колела, за да се издигне водата на нужната височина. Случва се гюлпаните да се отнасят от буйните води на реката. Гюлпанският казан се състои от казан и капак. Казанът има форма на пресечен конус, в който се слага капака. Капаците на гюлпаните в България са по-големи в сравнение с използваните във Франция и Индия, което позволява по-доброто събиране на водните пари. Те се отвеждат към охладителната каца под наклон от 45о. През 1860 г. само в Казанлъшко се използват 1271 казана, като средното производство от всеки от тях е около 135 мускала розово масло. Мускалът е единица за тегло, взаимствана от арабите, равна на 4,9844 грама. По българските земи до Кримската война се произвеждат до 300 000 мускала, или около 1500 kg розово масло. След Освобождението производството на розово масло се увеличава и достига до 848 000 мускала, или 4240 kg през 1909. До 1905 г. най-големите площи с рози и с най-много казани за дестилация на розов цвят са в Казанлъшко[5], след което е изпреварен от Карловско.[6]

През 1902 г. в Карлово е изградена първата в България фабрика за парна дестилация на розов цвят.[12] През 1935 г. започват да действат над 100 частни и кооперативни розоварни, като се прекратява използването на гюлпаните. Към края на Втората световна война в България съществуват 88 розоварни инсталации. След 1944 г. розоварството се извършва от предприятията „Българска роза“ в Казанлък, Карлово и Пловдив.[1]

В днешно време се добиват около два тон розово масло годишно, като в България се произвеждат 70% от розовото масло в света. За производството на 1 kg розово масло са необходими близо 3500 kg цвят.

Износ[редактиране | редактиране на кода]

През 1820 г. е основана първата розовотърговска къща за производство и търговия на розово масло от Дончо Папазоглу в Казанлък, а през 1858 г. синовете му Димитър и Ботьо откриват първата българска търговска къща за износ на розово масло „Дончо Папазоглу и синове“. Чрез канторите го изнасят за Париж, Лондон, Дрезден, Виена, Ню Йорк.[13] През 1892 г. търговеца на розово масло Антон Папазов основава в Пловдив първата българска парфюмерийна фабрика „А. Папазов“, днес „Ален Мак“.[1]

Съдовете, които се използват за износ на розово масло се наричат кункуми. Изработени са от медна ламарина, а след това отгоре и отвън се калайдисват. Те са с вместимост от 20 g до 5 kg. За съхранение на розово масло се използват кункуми с вместимост между 5 и 120 kg.[5]

Галерия[редактиране | редактиране на кода]

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г д Научноинформационен център „Българска енциклопедия“. Голяма енциклопедия „България“. Том 10. София, Книгоиздателска къща „Труд“, 2012. ISBN 9789548104326. с. 3766 – 3767.
  2. Първите розови градини
  3. Първата фабрика за розово масло в Казанлък
  4. Първата фабрика за розово масло в Казанлък
  5. а б в Традиционно производство на българско розово масло. // roseoilbulgaria.com. Посетен на 08.05.2015. (на български)
  6. а б Исторически сведения за розата и розопроизводството. // karlovobg.eu. Посетен на 08.05.2015. (на български)
  7. Агростатистически справочник 2000 – 2014. Министерство на земеделието и храните на Република България
  8. Добиви от земеделски култури –реколта`2015
  9. Добиви от земеделски култури –реколта`2016
  10. Добиви от земеделски култури –реколта`2017
  11. Добиви от полскикултури –реколта`2018(Предварителни данни)
  12. Научноинформационен център „Българска енциклопедия“. Голяма енциклопедия „България“. Том 6. София, Книгоиздателска къща „Труд“, 2012. ISBN 9789548104289. с. 2269.
  13. Научноинформационен център „Българска енциклопедия“. Голяма енциклопедия „България“. Том 9. София, Книгоиздателска къща „Труд“, 2012. ISBN 9789548104319. с. 3308 – 3309.