Роман за Розата

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Роман за Розата
Le Roman de la Rose
Meister des Rosenromans 001.jpg
Богът на любовта със своята свита, от ръкопис на Роман за Розата (1420 – 30)
Автор Гийом дьо Лорис;
Жан дьо Мьон
Създаден
Flag of France.svg Франция
Оригинален език френски
Вид поема

Издателство в БГ Народна култура (1997)
Роман за Розата в Общомедия

Роман за Розата (на френски: Roman de la Rose) е средновековна френска поема написана под формата на алегорично съновидение. Творбата е разказ за младеж, който се опитва да вземе Розата, в която се е влюбил. Съчинена е в осемсричкови римуващи куплети и е първият пример на френски език на разказ от първо лице и на повествователна алегория. Първите 4058 стиха са написани от Гийом дьо Лорис, за когото нищо друго не се знае, през 1237 г. Между 1275 и 1280 г. Жан дьо Мьон съставя допълнителни 17 724 стиха. Произведението на Гийом дьо Лорис е трябвало да служи като кодекс на куртоазна любов (учтива, изтънчена любов) за благородническото общество. До края на 14 век поемата е преведена на средноанглийски, отчасти от Джефри Чосър, върху когото тя оказва силно влияние, както и на холандски и италиански език.

Творбата на Гийом дьо Лорис[редактиране | редактиране на кода]

Портрет на Гийом дьо Лорис от ръкопис на Роман за Розата

В съновидение младежът-герой на творбата става една майска утрин и тръгва по брега на река, наслаждавайки се на гледките и звуците на пролетта. Той достига оградена с висока стена прекрасна градина, алегоричната Градина на удоволствието (Deduyt, символизираща дворянското общество), където среща Бога на любовта (Amour) и свитата му (Нежен поглед, Богатство, Младост, Искреност) и се заглежда се във фонтана на Нарцис, където съзира Роза, в която се влюбва.

Богът на любовта произнася дълга проповед за поведението, което трябва да следват влюбените, почерпена най-вече от Изкуството на любовта от Овидий и сам олицетворява правилата на учтивата любов. Разумът се опитва да разубеди младежа, но Ами (приятел) го съветва как да спечели Розата. Дамата алегорично е представена от Розата и героите, които я заобикалят, като те са напълно лишени от индивидуални черти.

Двамата герои, с които влюбеният младеж общува пряко са мъжки: Бел Акьой (приветливост), младо момче, което кани влюбеният да се приближи до Розата, а Данжер (опасност) е необуздан селяк, който го пропъжда. Двама други пазители на розата, Страх и Срам, са жени. С помощта на Венера влюбеният успява да целуне Розата, но известена от Мал Буш (злоезичие) Ревността издига укрепена кула около Розата, в която е затворен Бел Акьой, а Страх и Злоезичие го охраняват.

Поемата завършва с воплите на влюбения. Не е ясно дали това е замисленият от Гийом де Лорис край. Той обаче е в съответствие с лиричния модел, който не позволява пълно удовлетворение на желанията. Въпреки това е съчинено кратко продължение от анонимен автор, преди Жан дьо Мьон, което позволява на влюбения да прекара една нощ на блаженство с Розата.

Продължението от Жан дьо Мьон[редактиране | редактиране на кода]

Радостта и Веселието водят танц, миниатюра към Роман за Розата

Жан дьо Мьон разширява рамката на поемата като включва рационални, еротични, себични и свещени форми на любов. В леко прикрита алегория на сексуален акт, влюбеният най-сетне успява да проникне във вътрешното светилище, където се намира Розата.

Дьо Мьон напълно преобразява произведението, превръщайки го в поетично-сатирична енциклопедия за средновековното общество, добавяйки теологични, научни и философски елементи. Той включва герои като Ревнивия съпруг, който дава израз на женомразието си, нападайки брака, Фо Самблан (грешно впечатление), който излага на показ покварата сред духовенството и Старицата, която разяснява сексуалната експлоатация на мъжете от жените. В поемата се обсъждат теми като сиромашията и имущественото неравенство, същността на кралската власт, произходът на държавата и обществените длъжности, правосъдието, инстинкта, природата на доброто и на злото, противостоянието между бялото и черното духовенство, между ордените на просещите монаси и университетите, непрестанният процес на съзидание и разрушение в природата, отношението на природата към изкуството, езика и значението, понятието за свободна воля и противоречието с понятието за божественото всезнание, произхода на доброто и на злото и греха, човекът в природата и неговото безредие в нейния хармоничен ред, всякакви наблюдения, разсъждения и доказателства относно дъгите, огледалата, заблуди на сетивата, халюцинации, вълшебства и раздвояване на съзнанието, както и ролята на създаването на потомство в космическия ред.

Преценено е, че дьо Мьон черпи от над четиридесет творби, особено от Овидий (например историята за Пигмалион от Метаморфозите), Вергилий, Боеций, Ален дьо Лил и Гийом дьо Сент-Амур. Резултатът е смесица, която трудно се поддава на определение, а и дьо Мьон пародира и извърта източниците си като например защитата от Разума на неприличното поведение в реч, която иначе е доста възвишена и твърдението от страна на Гений, че хетеросексуалното съвкупление е средство за вечно спасение. Продължението на дьо Мьон се отдалечава от първоначалния замисъл на дьо Лорис за изложение на учтивата любов и приема по-реалистично и положително направление: Венера спасява Бел Акьой, а младежът откъсва Розата след схватка между противоположните герои в подножието на кулата. Творбата на дьо Мьон е сред първите проблясъци на зараждащия се хуманизъм.

Приемане[редактиране | редактиране на кода]

Le roman de la rose, 1914

Поемата е както много популярна, така и много противоречива. Тя е една от най-четените книги в средновековна Франция, като са оцелели стотици ръкописи. В началото на 14 век е критикувана от Кристин дьо Пизан, която обвинява поемата в клеветничество спрямо жените, в подстрекателство към съблазняване и изнасилване, в неприличен език и в подривна употреба на авторитетни източници. Жан Герсон, ректор на Парижкия университет, обвинява поемата в богохулство и порнография. Тя е защитена от кралските секретари Жан дьо Монтрьой и Пиер Кол, за които Роман за Розата е сатирична творба, излагаща на показ човешката глупост.

ъкописите за противоречието свидетелстват за зародиша на френската литературна критика и показват важността на Розата като събирателна точка за фундаментални въпроси като езика и властта, сексуалността и полът и ролята им в социалния, природен и космически ред.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Гийом дьо Лорис, Жан дьо Мьон. Роман за Розата. С., Народна култура, 1997.
  • Атанасов, Ст. Ерос в розата. – В: Гийом дьо Лорис и Жан дьо Мьон. Роман за Розата. С., Народна култура, 1997, 5 – 30.