Самонараняване

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Самонараняване
Следи от самонараняване
Класификация и външни ресурси
Специалност психиатрия
МКБ-10 X84
База данни
DiseasesDB
30605 29126
Мед. рубрики MeSH D016728
Самонараняване в Общомедия
Следи от самонараняване
Ръката на жена, страдаща от дерматиломания

Самонараняването е съзнателното и целенасочено директно увреждане на телесните тъкани, извършено без намерение за самоубийство.

Най-честата форма на самонараняване е рязането на кожата, но с понятието се описва широк кръг поведения, включващ изгаряния, одирания, удряния на части от тялото, чоплене на кожата до степен на разраняване (дерматиломания), скубане на косми от тялото (трихотиломания) и вдишване на токсични субстанции.[1][2][3] Поведението, свързано със злоупотреба с вещества, и хранителните разстройства не се смятат за самонараняване, защото при тях уврежданията на тъканите обикновено е страничен, а не търсеният ефект.[4] Границите на този вид поведение обаче не са винаги ясно определени и в някои случаи поведение, което обичайно попада извън рамките на самонараняването, може наистина да представлява самонараняване, ако се прави с изричното намерение да се причини увреждане на тъканите.[4] Въпреки че самоубийството не е намерение за самонараняване, връзката между самонараняване и самоубийство е комплексна, тъй като самонараняващото поведение потенциално може да бъде животозастрашаващо.[5] Съществува и повишен риск от самоубийство у индивиди, които се самонараняват [6] до степен самонараняването да присъства в 40–60% от самоубийствата.[7] Като цяло обаче обобщението, че самонараняващите се са самоубийци, е в общия случай неправилно.[8][9]

Желанието за самонараняване се среща при пациенти с различни психически разстройства като депресия, страхови състояния, злоупотреба с вещества, хранителни разстройства, посттравматичен стрес, шизофрения и няколко личностни разстройства.[1] Самонараняването се среща и при високофункциониращи индивиди, които не са клинично диагностицирани.[4] Мотивациите могат да варират и актът на самонараняване може да служи като механизъм за справяне, осигуряващ временно облекчение на силни усещания като неспокойствие, депресия, стрес, емоционална празнота, усещане за провал, самоомраза или състояния на психиката, включващи ниско самочувствие или перфекционизъм. Самонараняването често се асоциира с историята на травма, заболяване или насилие, включително емоционално или сексуално насилие.[10][11] Има много и различни методи, които могат да се използват в случаи на самонараняване и които се съсредоточават или върху третирането на причините, предпоставящи поведението, или върху самото поведение. Когато самонараняването е свързано с депресия, може да се окаже ефективно лечението с антидепресанти или терапията.[6] Друг подход включва техники за отбягване, при които пациентът бива ангажиран с други дейности, или актът на самонараняване се замества с други, по-безопасни актове, които не водят до трайни увреждания.[12]

Самонараняването е най-често срещано в юношество и млада възраст, обикновено проявявайки се между 12- и 24-годишна възраст.[13][3][4][14][15] Самонараняването в детството е относително рядко, но честотата постепенно се увеличава след 80-те години на 20 век.[16] Такова поведение обаче може да се прояви на всяка възраст, включително и сред възрастното население.[17] Рискът от сериозни наранявания и самоубийство е по-висок при по-възрастни самонараняващи се.[15]

Самонараняването не е поведение, свойствено само на хората. Известно е, че животните в плен, например птици и маймуни, също може да проявяват такова поведение.[18]

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б Klonsky, D. (2007), "The functions of deliberate self-injury: A review of the evidence", Clinical Psychological Review 27 (2): 226–239, doi:10.1016/j.cpr.2006.08.002, PMID 17014942 
  2. Skegg, K. (2005), "Self-harm", Lancet 366: 1471–1483, doi:10.1016/s0140-6736(05)67600-3 
  3. а б „Truth Hurts Report“, Mental Health Foundation, 2006, ISBN 978-1-903645-81-9, http://www.mentalhealth.org.uk/publications/?EntryId5=38712, посетен 2008-06-11 
  4. а б в г Klonsky, E. D. (2007), "Non-Suicidal Self-Injury: An Introduction", Journal of Clinical Psychology 63 (11): 1039–43, doi:10.1002/jclp.20411, PMID 17932979 
  5. Farber, S. (2007), "Death and annihilation anxieties in anorexia nervosa, bulimia, and self-mutilation", Psychoanalytic Psychology 24 (2): 289–305, doi:10.1037/0736-9735.24.2.289 
  6. а б Haw, C. (2001), "Psychiatric and personality disorders in deliberate self-harm patients", British Journal of Psychiatry 178 (1): 48–54, doi:10.1192/bjp.178.1.48, PMID 11136210 
  7. Hawton K., Zahl D. and Weatherall, R. (2003), "Suicide following deliberate self-harm: long-term follow-up of patients who presented to a general hospital", British Journal of Psychiatry 182: 537–542, doi:10.1192/bjp.182.6.537, PMID 12777346 
  8. Fox, C; Hawton, K (2004), „Deliberate Self-Harm in Adolescence“, London: Jessica Kingsley, ISBN 978-1-84310-237-3 
  9. Suyemoto, K. L. (1998), "The functions of self-mutilation", Clinical Psychology Review 18 (5): 531–554, doi:10.1016/S0272-7358(97)00105-0, PMID 9740977 
  10. Meltzer, Howard (2000), „Non Fatal Suicidal Behaviour Among Adults aged 16 to 74“, Great Britain: The Stationery office, ISBN 0-11-621548-8 
  11. Rea, K., Aiken, F., and Borastero, C. (1997), "Building Therapeutic Staff: Client Relationships with Women who Self-Harm", Women's Health Issues 7 (2): 121–125, doi:10.1016/S1049-3867(96)00112-0 
  12. Klonsky, E. D.; Glenn, C. R. (2008), "Resisting Urges to Self-Injure", Behavioural and Cognitive Psychotherapy 36 (02): 211–220, doi:10.1017/S1352465808004128 
  13. Laye-Gindhu, A.; Schonert-Reichl, Kimberly A. (2005), "Nonsuicidal Self-Harm Among Community Adolescents: Understanding the „Whats“ and „Whys“ of Self-Harm", Journal of Youth and Adolescence 34 (5): 447–457, doi:10.1007/s10964-005-7262-z 
  14. Schmidtke A (1996), "Attempted suicide in Europe: rates, trends and sociodemographic characteristics of suicide attempters during the period 1989–1992", Acta Psychiatrica Scandinavica 93 (5): 327–338, doi:10.1111/j.1600-0447.1996.tb10656.x, PMID 8792901 
  15. а б National Institute for Clinical Excellence (2004), „National Clinical Practice Guideline Number 16: Self-harm“, The British Psychological Society, http://www.nice.org.uk/nicemedia/pdf/CG16FullGuideline.pdf, посетен 2009-12-13 
  16. Thomas B; Hardy S; Cutting P (1997), „Stuart and Sundeen's mental health nursing: principles and practice“, Elsevier Health Sciences, p. 343, ISBN 978-0-7234-2590-8, https://books.google.com/books?id=7TFTELQR2roC&pg=PA343, посетен 2011-03-12 
  17. Pierce, D. (1987), "Deliberate self-harm in the elderly", International Journal of Geriatric Psychiatry 2 (2): 105–110, doi:10.1002/gps.930020208 
  18. Jones I. H.; Barraclough B. M. (2007), "Auto-mutilation in animals and its relevance to self-injury in man", Acta Psychiatrica Scandinavica 58 (1): 40–47, doi:10.1111/j.1600-0447.1978.tb06918.x, PMID 99981 
Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Self-harm“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите.