Сапунджийство

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Сапунджийство или сапунарство е традиционен занаят за производство на сапун. Сроден занаят е свещарството (мумджийството). В някои селища сапунджиите произвеждат и свещи. В други случаи производството на сапун е монопол на свещарите.[1]

Производство[редактиране | редактиране на кода]

В българските земи занаятът е особено разпространен през епохата на османското владичество, най-вече през ХVІІ-ХІХ век. Центрове на сапунджийството са Ловеч, Габрово, Стара Загора, Копривщица и други селища. През Възраждането в Ловеч се произвежда годишно до 35 000 – 40 000 оки сапун. Непосредствено преди Освобождението в града работят 17 големи работилници.[2] В Стара Загора в средата на ХІХ век има 15 сапунджийски работилници и 150 дюкяна.[3] Тъй като добитата в салханите в Стара Загора лой не е достатъчна, се внася такава от Шоплука.[4] Според някои данни в десетилетията преди Освобождението в Габрово се произвеждат около 300 000 оки на година, от които 250 000, на стойност 1 000 000 гроша са изнасяни извън Габрово, включително и в Румъния.[5]

Технология[редактиране | редактиране на кода]

Главно условие за създаването на работилници за сапуноварене, наричани и керхани, е наличието на добитък и кланици (салхани). Суровини в сапунджийското производство са: лой, вар и дървесна пепел, а през втората половина на ХІХ век и сода каустик.[6][7] Лойта е козя[4] или от друг дребен добитък.[6]

От негасената вар и пепелта се приготвя смес, наричана в Габрово „люта вода“. Лютата вода се добавя на части по време на варенето на лойта, което продължава 6 дни. Докато лойта се вари, част от водата се източва и на нейно място се добавя нова люта вода, като сместа се разбърква. След като сапунената каша получи зърнест вид, огънят се изгасва, водата се източва и се влива същото количество гореща вода. Огънят отново се запалва, а сместа се бърка, докато не се стигне до желаната консистенция. Бавно се източва останалата гореща вода, а сапунената каша се оставя да изстине и втвърди. По-късно се нарязва на калъпи. След замяната на лютата вода със сода, обработката на лойта се съкращава на три дни.[8]

Еснафи[редактиране | редактиране на кода]

В някои селища сапунджиите са организирани в самостоятелни еснафи. Такива има в Търново, Ловеч, Габрово, Русе, София, Стара Загора, Пазарджик, Скопие[9][10][11] Копривщица и други. Етническият състав на еснафите е различен, като на някои места се променя. Някои сапунджийски еснафи са съставени само от българи (Ловеч, ХІХ век, Стара Загора, средата на ХІХ век), други – само от турци или са смесени. През втората половина на ХVІІ век „сапунджиян еснафи“ в София е съставен от равен брой българи и турци. Кехая е Мемдуллах бин Хусеин Сапунджи, а егид-башия – Йордан Георгев. Пез ХІХ век сапунджийският еснаф в Пазарджик е турски, а мумджийският - български.[12] През ХVІІІ век сапунджийският еснаф в Скопие преминава в български ръце.[11]

През Възраждането сапунджийските еснафи имат своята роля в обществения и културния живот. Теофана Маркова учи в Прага на издръжка на Старозагорския сапунджийски еснаф и по-късно е учителка в Стара Загора преди Освобождението и в Бургас след 1878 година.[13]

Цени[редактиране | редактиране на кода]

Сапунът е сред стоките, чиито цени в Османската империя се нормират. При определянето на тези цени се взима предвид и мнението на съответните еснафи. Във Видин, където сапун се произвежда от свещарския еснаф, данните за нормираните цени, вписани в кадийските книги (сиджили) в края на ХVІІ и първата половина на ХVІІІІ век, за една ока (1283 гр.) са следните[14]:

дата 16 август 1699 г. 30 май 1711 г. 23 август 1711 г. 25 май 1728 г. 19 септември 1740 г. 5 юли 1742 г. 12 април 1743 г. 20 март 1744 г.
цена 14 акчета (2,10 гр. сребро) 9 акчета 12 акчета 10 акчета 15 акчета 18 акчета 16 акчета (2,08 гр. сребро) 12 акчета (1,56 гр. сребро)

След Освобождението[редактиране | редактиране на кода]

След Освобождението на България сапунджийският занаят запада поради конкуренцията на вносна, индустриална продукция. Ускорява се процесът на откриване на фабрики за сапун по европейски образец, започнал преди 1878 година. В Габрово през 1880 година сапунджиите са 21 души, в 1902 година са 8, през 1909 година - 4, а около 1927 остават трима.[15] През 1929 година изследователят на Габрово Петър Цончев пише:

„ Сапунджийството е от умиращите занаяти в Габрово, с хубаво минало, мрачно настояще и още по-мрачно бъдеще.[16] “

Смята се, че сапунджийството умира като занаят в Габровско през втората половина на ХХ век. В селата в региона производството на сапун продължава в домашни условия и в началото на ХХI век.[15]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ Атанасов, Християн. В Османската периферия: Общество и икономика във Видин и околността през ХVІІІ век, София 2008, с. 208, 211.
  2. ↑ Българските градове през Възраждането. Историческо, социологическо и политологическо изследване, Част първа, София 2004, с. 338.
  3. ↑ Воалери, Пиер. Между два свята. Българите в Румелия ХVІІІ-ХІХ век. Изследвания на Българското възраждане и история на Стара Загора, София, Кама, 2005, с. 90.
  4. ↑ а б Българските градове през Възраждането. Историческо, социологическо и политологическо изследване, Част първа, София 2004, с. 869.
  5. ↑ Цончев, Петър. Из стопанското минало на Габрово. Монографични изследвания, София, 1929, с. 356, 424.
  6. ↑ а б Цончев, Петър. Из стопанското минало на Габрово. Монографични изследвания, София, с. 351.
  7. ↑ Пунев, Анастас Б. Енциклопедичен речник Пещера, София 2000, с. 410.
  8. ↑ Цончев, Петър. Из стопанското минало на Габрово. Монографични изследвания, София, 1929, с. 349 – 354. В Габрово сода се използва за пръв път в 1862 г., когато е донесена от Галац.
  9. ↑ Българските градове през Възраждането. Историческо, социологическо и политологическо изследване, Част първа, София 2004, с. 67, 343, 572, 789, 874.
  10. ↑ Цончев, Петър. Из стопанското минало на Габрово. Монографични изследвания, София, 1929, с. 348.
  11. ↑ а б История на България, том 5, Българско Възраждане, ХVІІІ-средата на ХІХ век, София, 1985, с. 55.
  12. ↑ Българските градове през Възраждането. Историческо, социологическо и политологическо изследване, Част първа, София 2004, с. 789, 922.
  13. ↑ Енциклопедия. Българската възрожденска интелигенция. Учители, свещеници, монаси, висши духовници, художници, лекари, аптекари, писатели, издатели, книжари, търговци, военни.... София, ДИ „Д-р Петър Берон“, 1988. с. 406.
  14. ↑ Атанасов, Християн. В Османската периферия: Общество и икономика във Видин и околността през ХVІІІ век, София 2008, с. 209, 211. През 1721 г. нормираната цена на една ока овче месо е 11 акчета - пак там, с. 205.
  15. ↑ а б Иванова, Величка. За сапуна и сапунджийството в Габровско, в: Народните занаяти - минало, настояще и бъдеще, том III, Габрово, 2007, с. 66
  16. ↑ Цончев, Петър. Из стопанското минало на Габрово. Монографични изследвания, София, 1929, с. 359.
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Сапунджийство&oldid=11215626“.