Свалбард
Вижте пояснителната страница за други значения на Шпицберген.
|
Свалбард Svalbard |
|
|---|---|
 Главният град Лонгирбюен през юли |
|
 Карта на Свалбард |
|
| Страна |
 Норвегия |
| Площ | 61 022 km² |
| Население (2018) |
2787 жители 0,0457 души/km² |
| Най-висока точка | 1713 м |
  Местоположение на Свалбард |
|
| Свалбард в Общомедия | |
Архипелагът Свалбард (на норвежки: Svalbard) в Северния ледовит океан, наричан до 1925 г. (и днес в някои страни) с нидерландското име Шпицберген (Spitsbergen), е най-северната част на Норвегия.
Административен център е град Лонгирбюен. Населението е 2 787 души по оценка към 1 юли 2018 г.[1]
Съдържание
География[редактиране | редактиране на кода]
Намира се зад Северния полярен кръг, приблизително по средата между Северния полюс и континенталната част на страната. Има средни географски координати 78°54′ сев. шир. и 18°01′ изт. дълж.
Архипелагът включва над 1000 острова с обща площ 61 022 км², като най-големите са Шпицберген (до 1969 г.: Западен Шпицберген, 37 673 км²), Североизточна земя (14 443 км²), Едж (5 074 км²), Баренц (1 288 км²), Квитьоя (Бели остров, 682 км²), Земя Принц Карл (615 км²), Конгсьоя (191 км²), Мечи остров (178 км²).
Релефът е планински, като над 60 % от островите са покрити с ледници. Най-високият връх е Нютонтопен (1713 м), намиращ се на о. Шпицберген. Бреговата ивица е начупена от фиорди. Има планини, каньони, равнини, лагуни, тундра[2].
Климатът е арктичен. Средните температури са от -12 до +5 °C. През май и юни ледът се стопява. От края на април до края на август слънцето не залязва[2].
Има промишлени находища на въглища, чийто добив започва в началото на ХХ век. Предполага се наличие на залежи от нефт и природен газ в шелфа на архипелага[3], но Норвегия не позволява добива им в шелфа.
- Фауна
На Шпицберген през 2013 г. живеят около 3 000 полярни мечки и 10 000 северни елена. Освен тях животинският свят е представен от морски птици, полярни лисици и морски бозайници, приспособили се към климата[2].
- Население
Населението на Свалбард е 2 787 души по оценка към 1 юли 2018 г., от които 2 310 д. (включително 724 чужденци) в норвежките селища Лонгирбюен и Ню Олесун, 467 д. в руските селища Баренцбург и Пирамида, 10 д. в полската станция Хонсун[1]. В главния град Лонгирбюен живеят 2 075 души (01.01.2017).
| Година | Общо | норвежци | руснаци и украинци |
поляци | други* |
|---|---|---|---|---|---|
| 1990 | 3 544 | 1 125 | 2 407 | 12 | |
| 1995 | 2 906 | 1 218 | 1 679 | 9 | |
| 2000 | 2 376 | 1 475 | 893 | 8 | |
| 2005 | 2 400 | 1 645 | 747 | 8 | |
| 2009 | 2 735 | 1 645 | 423 | 10 | 322 |
| 2011 | 2 932 | 2 111 | 469 | 10 | 342 |
- Най-големите групи от други националности в Лонгирбюен са от Тайланд, Швеция, Дания и Германия.
История[редактиране | редактиране на кода]
Между XVII и XIX век Свалбард е отправна точка за полярен лов. Поради това северните елени, китовете и моржовете в региона почти изчезват. През XX век Норвегия спира лова със закон и превръща архипелага в строго защитен резерват[2].
Архипелагът е terra nullius (ничие владение) до предявяването на претенции от Норвегия в началото на ХХ век. Нейните претенции върху архипелага са оспорвани, особено от СССР, заради богатите залежи и осъществявания добив на полезни изкопаеми. Дотогава на архипелага вече се осъществява въгледобив от американски, британски, норвежки, съветски и шведски предприятия.
На 9 февруари 1920 г. Великобритания, Италия, Нидерландия, Норвегия, САЩ, Франция, Швеция, Япония подписват Договор за Шпицберген в Париж, към който се присъединява и СССР през 1935 г. Всички страни, подписали договора (39), имат право свободно да осъществяват там стопанска дейност. СССР има право да добива въглища на островите от 1947 г.
Статут[редактиране | редактиране на кода]
На 14 август 1925 г. парламентът на Норвегия, приемайки Закон за Свалбард, преименува архипелага Шпицберген на Свалбард и го обявява за „част от Кралство Норвегия“.
Архипелагът, включващ и Мечи остров, образува територията Свалбард, която се управлява от губернатор. Прилагат се особени изисквания по опазването на околната среда и защитата на правата на местните жители, събират се данъци според местните нужди и остават в Свалбард, обявен е за зона демилитаризирана зона съгласно норвежкия Закон за Свалбард, Парижкия договор за Шпицберген и по-късни международни споразумения и местни закони.
Стопанство[редактиране | редактиране на кода]
След Втората световна война остават само норвежките и съветските селища. След разпадането на СССР съветските селища преминават към Русия. В днешно време единствено Норвегия и Русия развиват икономическа дейност – въгледобив (най-вече на о-в Шпицберген), риболов, туризъм и пр.
Свалбард има връзка по море с Тромсьо в Норвегия и Мурманск в Русия от юни до ноември. Има връзка по въздуха между Тромсьо и Свалбард от 1974 г.[7]
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ а б ((en)) Population of Svalbard, 20 септември 2018 – в сайта на Централното бюро по статистика на Норвегия
- ↑ а б в г An Arctic summer adventure. // BBC Travel. „Би Би Си“, 27 юни 2013. Посетен на 28 юни 2013. (на английски)
- ↑ Причина претензий Норвегии к России – это нефть. ИА „Регнум“
- ↑ Svalbardstatistikk 2005
- ↑ Nie-Noorweegse populasie in Longyearbyen, volgens nasionaliteit. Per 1 Januarie 2004 en 2005. Getal persone. Statistieke Noorweë. Verkry op 24 Maart 2010
- ↑ "Populasie in die nedersettings. Svalbard". Statistieke Noorweë. 22 Oktober 2009. Verkry op 24 Maart 2010
- ↑ Кралство Норвегия – фиорди и висок стандарт, от pravoslavieto.com, автори Анелия Иванчева, Кристина Патрашкова, посетен на 19 февруари 2012 г.
|
