Световна финансова криза (2008-2011)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Основните виновници според Конгреса на САЩ: Джордж Буш, Бен Бернанке, Кристофър Кокс и Хенри Полсън, които са били начело на американските институции "забъркали" световната криза

Световната финансова криза от 2008 година е следствие от Ипотечната и Световна икономическа криза от 2007 година. Изразява се във влошаване в силна степен на основните икономически показатели на т.нар. развити страни, като е последвана от глобална рецесия.

Кризата избухва в САЩ като ипотечна и постепенно прераства в финансово-икономическа, обхващайки и засягайки всички страни и световната икономика. По мащаби и обхват е сравнима и съпоставима с Голямата депресия от 1929 г. Изразява се във всеобщ спад на производството, намаление на потреблението и търсенето с понижение на цените на суровините, последвано от нарастваща безработица.

История и причини[редактиране | редактиране на кода]

След Голямата депресия САЩ, на практика, има 40 години ръст в икономиката без нито една финансова криза. Но това е така, защото финансовия сектор е строго регулиран и повечето банки са местни и им е забранено да спекулират със спестяванията на вложителите. Инвестиционните банки са малки, частни компании, които се занимават с търговия на ценни книжа. Брокерите не печелят много пари, а инвеститорите не поемат рискове.[източник? (Поискан преди 8 дни)]

Но през 80-те години това се променя. Инвестиционните банки стават публични и брокерите започват да печелят много от продажба на акции. Тогава администрацията на Рейгън започва 30-годишен период на финансова дерегулация, като през 1982г. разрешава на спестовните и кредитните фирми да правят рискови инвестиции с парите на вложителите. Това довежда до бърз фалит на банки и изпаряване на влоговете. По време на управлението на Клинтън тази дерегулация продължава и в края на 90-те години финансовия сектор се концентрира върху няколко големи фирми, всяка толкова голяма, че при фалит на една, борсата може да се срине. Администрацията на Клинтън вместо да направи промени да предотврати това, прави обратното и през 1998г. „Ситикорп“ и „Травелърс“ се сливат в „Ситигруп“ – най-голямата финансова компания в света. Това сливане нарушава закон приет след Голямата депресия наречен „Глас-Стийгъл“, който трябва да предпазва банки с частни вложители да се включват в рискови инвестиции. Фед не прави нищо, а Конгресът след една година излиза с нов закон отменящ „Глас-Стийгъл“ наречен „Грам-Лийч-Блайли“ известен още с името „Законът за Ситигруп“. Това дава зелена светлина за бъдещи сливания и за монополизиране на банките.[източник? (Поискан преди 8 дни)]

Започналата дерегулация води до бум на сложни финансови продукти наречени деривати. Тогава икономистите и банкерите твърдят, че така правят финансовия пазар по-сигурен, но реалността е друга. Така още повече се дестабилизира пазара. Регулаторите, политиците, банкерите и безнесмените не приемат сериозно, че иновациите в този сектор са заплаха за стабилността на финансовата система. След края на Втората световна война се зараждат инвестиционните банкери, хедж-фондовете и последното е дериватите. Въвеждането на деривати дава възможност на банкерите да залагат на всичко като започнем от стоки като петрол, злато и т.н. и стигнем до фалит на компании. Така дериватите в началото на 2000г. представляват нерегулиран пазар от около 15 трилиона долара. През май 1998г. се прави опит за регулиране, като Комисията по финансов надзор пише писмо до Министерството на финансите на САЩ. Министерството отговаря моментално, но отговорът е отрицателен , защото макар и за кратко време банкерите и брокерите стават много зависими от тази система. Така регулирането на транзакции от деривати, договорени частно от професионалисти, не е необходимо.[източник? (Поискан преди 8 дни)]

През 2001г. на власт идва Джордж Буш – младши. През тази година финансовия сектор става много по-печеливш, по-мощен и по-концентриран. Доминиращи в тази индустрия са пет инвестиционни банки, два финансови конгломерата,три рейтингови агенции и три застрахователни компании. Не след дълго последва свързване между тях, което допринася за създаването на нова система, която свързва трилиони долари от ипотеки и други заеми с инвеститори от цял свят. Преди тази система да бъде разработена от тези компании, заемите действат така. Ако искаш да теглиш заем за къща, банката която ви дава заема, очаква да бъде върнат и парите отиват при заемодателя, ипотеките се плащат дълго и кредиторите са внимателни, за да не бъдат изложени на риск от неплащане. Но тази система въвежда друго правило. При теглене на заем за къща, кредиторите продават ипотеките на инвестиционните банки, инвестиционните банкери комбинират хиляди ипотеки и заеми познати във финансовите среди като “Durable Good“ (автомобили, кредитни карти, обзавеждане и т.н.) и така създават сложни деривати наречени Структурирани облигационни емисии(СОЕ). След това инвестиционните банкери продават СОЕ на инвеститори. И реално, когато някой плаща ипотеката си, парите не отиват при заемодателя, а при инвеститорите от цял свят. Инвестиционните банки плащат на рейтинговите агенции за оценка на СОЕ и много от тях получават най-високата оценка ААА. Така тази система създава балон. Кредиторите от своя страна вече не се интересуват дали ще си върнат парите и започват да дават рискови кредити. Инвестиционните банки и те не са загрижени, защото колкото повече облигации продават, толкова повече пари печелят. Рейтинговите агенции получават пари от банките и не носят отговорност при грешно оценяване. Поради липсата на регулация никой от системата не се интересува от качеството на ипотеките и така банките раздават повече заеми и в периода от 2000г. до 2003г. броят на ипотеките нараства четири пъти. Всъщност инвестиционните банки намират рисковите заеми за по-добри, защото при тях лихвата е по-висока. Много кредити се дават на хора, които не могат да ги плащат. Всички премии, който се дават на ипотечните брокери са свързани с продажбата на най-печелившите продукти, а те са точно тези заеми.

След като започва да функционира тази система стотици милиарди долара годишно минават през нея. Това прави взимането на нова къща лесно и така цените на жилищата скачат, като образуват нов връх във финансовия сектор. Според икономистите това е най-големия балон в историята, като побеждава дори и балонът „Южно море“ считан за първенец до този период. Започва и нов бум, този на строителството. Поради интересът строителните компании започват масово презастрояване без опасност за тях, че сградите ще останат празни. В периода от 1996г. до 2006г. цените на жилищата се удвояват. Компаниите на „Леман Брадърс“ и „Голдман Сакс“ за по-малко от десет години увеличават активите си от 30 милиарда, до над 600 милиарда годишно. „Леман Брадърс“ е най-големият посредник по рискови кредити. Като цяло кредитният балон донася на Уолстрийт стотици милиарди долари печалба. Общата печалба през 2006г. са 500 водещи фирми идващи от финансови институции познати още като S&P 500. Реално това не са пари от истинска печалба и истински доходи, а пари създадени от системата и вписани като приходи. Въпреки че Конституцията на САЩ дава правото на директора на Федералния резерв (ФЕД) да прави регулация Алън Грийнспан отказва да го прави и така се създава на практика световна пирамидална структура. Глобализацията помага за свободното движения за капитала. Комисията за ценни книжа не предприема никакво разследване на банките. При даване на заеми банките изпадат в задлъжнялост, но през 2004г. изпълнителният директор на „Голдман Сакс“ убеждава Комисията за ценни книжа да отслаби ограниченията и да разреши на банките рязко да увеличат заемния капитал. Така Комисията дава възможност на банките да играят още по-рисковано. След това нивото на задлъжнялост на банките става заплашително, при някои банки съотношението се качва 33 към 1, което означава, че активите им паднат само с 3% те ще изпаднат в несъстоятелност.

„Ей Ай Джи“ като най-голямата застрахователна компания в света, продава голямо количество деривати, наречени кредитни суапове. За инвеститорите, които притежават СОЕ кредитните суапове действат като застраховка. Например инвеститор, който купува СОЕ плаща кредитни суапове и парите отиват в „Ей Ай Джи“, така те се застраховат, ако СОЕ тръгнат надолу „Ей Ай Джи“ трябва да възстанови загубите. Но за разлика от обикновените застраховки тук спекулантите могат да купуват суапове за книжа, които не притежават. По принцип в застраховането може да застраховате само ваша собственост, но при дериватите всеки може да застрахова вашата собственост. Така това дава право на много хора да застраховат ваша собственост и така загубите ще са толкова колкото са сключените застраховки. Тъй като кредитните суапове не са регулирани „Ей Ай Джи“ не заделя пари за евентуални загуби, а вместо това плаща големи бонуси на застрахователите сключили успешна сделка. Така лондонския офис издава застраховки на стойност 500 милиарда по време на надуването на балона. Стига се до момента, в който хората теглили кредити за къщи да могат да платят по-малко от 1% от ипотеката. Хората го знаят и ако се случи нещо с имота го изоставят, защото при стойност 100 000 долара са дали само 1 000. В същото време тези ипотеки получават оценки ААА от рейтинговите агенции, които се равняват на държавните ценни книжа. По това време рейтинговата агенция „Муудис“ прави печалба четири пъти по-голяма от преди, само за седем години. Колкото повече оценки дават с ААА толкова повече печалба имат. Трите рейтингови агенции „Муудис“, „СеП“ и „Фич“ печелят милиарди, давайки високи оценки на рискови книжа. „Муудис“ успява да учетвори печалбата си за периода от 2000г. до 2007г. Всички те получават хонорари на база оценка на доклади, т.е. колкото повече високи оценки дават толкова повече пари печелят.

Пукането на балона[редактиране | редактиране на кода]

Цялата система създава изкуствено надут балон, на който естественото му продължение е пукане. Всички тези действия на няколко големи компании са предпоставки за загубата на трилиони долара само за няколко месеца. Мнозина икономисти от цял свят правят коментар преди кризата, че е въпрос на време това да се случи. През 2006г. председател на борда на Федералния резерв става Бен Бернанке. Тогава е пикът на рисковото кредитиране. Въпреки многото предупреждения Бернанке и борда не предприемат нищо. През 2008г. ипотечните просрочия се увеличават и веригата от ценни книжа се къса. Кредиторите вече не могат да продават кредитни книжа на инвестиционните банки и тъй като много кредити се влошават, десетки заемодатели фалират.

През март 2008г. банката „Беър Стърнс“ фалира и „Джей Пи Морган Чейз“ я изкупуват като дават два долара за акция. Федералният резерв подкрепя сделката като отпуска 30 милиарда заем. Според икономисти това е последният момент, когато администрацията на ФЕД е трябвало да предприеме мерки за намаляване на риска в системата, но това не се случва. На 7 септември 2008г. Федералният резерв обявява одържавяването на два кредитни гиганти, които са на ръба на фалит- „Фреди Мак“ и „Фани Мей“. След два дни „Леман Брадърдс“ обявява рекордни загуби на стойност 3.7 милиарда долара и акциите се сриват. На 12 септември 2008г. „Леман Брадърс“ остава без парична наличност и цялата индустрия от инвестиционни банки се срива. Бързо се свиква спешна среща с директорите на големите банки и борда на Федералния резерв с цел да се спаси „Леман Брадърс“, но тогава става ясно, че не е единствената. „Мерил Линч“ и тя е на ръба на фалит, но тя бързо бива закупена от „Банк ъф Америка“. Единственият желаещ да купи „Леман Брадърс“ е британската банка „Барклис“, но британските регулатори изискват гаранции от правителството на САЩ, но то отказва. Според британските закони клонът на банката в Лондон трябва да бъде затворен моментално. Всички транзакции се спират и това предизвиква ефекта на доминото, като се изгубват от лоши кредити 750 милиона долара. Фалитът на „Леман“ предизвиква и сриване в пазара на акции, от който разчитат много компании, за да покриват текущите си разходи. В същото време „Ей Ай Джи“ трябва да изплати 13 милиарда долара от кредитни суапове. На 17 септември компанията е одържавена, защото няма толкова пари, за застраховки. Ден по-късно Бернанке иска от Конгреса 700 милиарда за спасяване на банките. След това собствениците на кредитни суапове като „Голдман Сакс“ получават 61 милиарда долара.

На 4 октомври 2008г. президентът Буш подписва закона за 700 милиарда долара помощ. Но фондовите пазари продължават да падат, заради страха от световна рецесия. Безработицата в САЩ и Европа бързо нараства до 10%. През декември месец „Дженеръл Моторс“ и „Крайслер“ са изправени пред банкрут. Американските потребители намаляват потреблението си и китайските производители усещат рязък спад в продажбите и над 10 милиона губят работата си. Сингапур с 20% печалба за първите три тримесечия, остава с 9 % загуби само за последното тримесечие.

Доклад за причините за кризата на конгреса на САЩ[редактиране | редактиране на кода]

Според специалната комисия към американския Конгрес, съставена да изясни причините за финансовата криза, тя е можело да бъде избегната, ако американските държавни регулатори, мениджърите на корпорациите и инвеститорите на "Уолстрийт" са действали добросъвестно. Това водещо заключение от доклада на комисията излязъл в началото на 2011 г. е отразено от вестник "Ню Йорк Таймс".

Специалната комисия е създадена първоначално за да разследва причините за кризата, разразила се след фалита на банката "Лемън Брадърс". Комисията обвинява за кризата две американски президентски администрации, Федералния резерв и други държавни американски регулатори, които са позволили да се стигне до пагубна комбинация от ипотечни кредити без обезпечение с продажбата на огромна част от тези заеми на инвеститорите, в съчетание с рисково залагане на ценни книжа, обезпечени с тези кредити. Докладът на комисията който е около 600 страници заключава, че ако е било извършено икономическо стратегическо прогнозиране, е могло да се предположи как биха могли да се развият нещата и че, по-сетне нищо не е можело вече да се направи. Изведено е обобщението на комисията като предупреждение, че всичко ще се повтори отново, ако не се вземат адекватни мерки още сега.

Комисията която е съставена от представители на Демократическата и Републиканската партия на САЩ е имала сериозни разногласия при оформянето на заключенията си, но повечето от членовете ѝ са изразили мнение, че най-голяма вина за кризата имат шефовете на Федералния резерв преди и по време на кризата - Алън Грийнспан и Бен Бернанке. Грийнспан е позволил "надуването на ипотечния балон", а наследникът му на поста Бернанке не е успял да предвиди избухването на кризата и щетите, които би нанесла. Бен Бернанке, който е втори мандат начело на Федералния резерв на САЩ, има основна роля при справянето с последиците от финансовата криза.

Докладът критикува и администрацията на Джордж Уокър Буш, че е дала "колеблив отговор" на кризата. Освен това е позволила "Лемън Брадърс" да фалира през септември 2008 г., като преди това е отпуснала финансова помощ на "Беър Стърнс" с помощта на Федералния резерв. Това добавило несигурност и внесло паника на финансовите пазари. Корените на кризата е посяла още администрацията на Бил Клинтън, защитавайки от регулация т.нар. "екзотични финансови инструменти" - деривати, които се търгуват извън финансовите борси. Според доклада на комисията към конгреса на САЩ, именно от тях е тръгнала финансовата криза.

Разследващите конгресмени считат и, че американската Комисия за регулиране на ценните книжа е виновна, че не е изискала от големите американски банки да държат достатъчно капитал, за да покрият загубите си.

Източници[редактиране | редактиране на кода]