Светогорска лавра

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Светогорска лавра
на украински: Свято-Успенська Святогірська лавра
Svjatogorsk, Lavra 3.jpg
Местоположение в Святогорск
Вид на храма мъжки манастир
Страна Flag of Russia.svg Руска империя
днес Flag of Ukraine.svg Украйна
Населено място Святогорск
Вероизповедание Украинска православна църква (Московска патриаршия)
Реликви Святогорска икона, мощи на светии
Статут Лавра
Състояние Действащ
Сайт svlavra.church.ua
Светогорска лавра в Общомедия

Светогорската лавра (на украински: Свято-Успенська Святогірська лавра) е православен манастир на Украинската православна църква (Московска патриаршия) в град Святогорск, Донецка област. От монасите, които са работили в манастира, 17 са прославени като светци. През 2004 г. той получава статут на лавра.

До 1918 г. е наричан Светогорски Успенски скит, киновия на Харковската епархия. От 2007 г., след разделянето на Донецката епархия, лаврата, въпреки че се намира на територията на Хорловска епархия, е приписан към Донецката.

Манастирът е на десния, висок бряг на Северски Донец (на т. нар. Свети гори, в националния парк със същото име). Освен наземните сгради, има и пещери в скалите.

История[редактиране | редактиране на кода]

Старият манастир[редактиране | редактиране на кода]

Според църковните легенди първите монаси се заселват през XIV или XV век. Първото писмено споменаване на местността Свети гори е от 1526 година. То се среща в записките на императорския посланик Сигизмунд фон Херберщайн.

Първото надеждно споменаване на манастира е от 1624 г., когато на духовенството е дадена царска грамота, даваща правото да притежава тази земя. През 1679 г. манастирът е превзет и ограбен от кримските татари. Към манастира принадлежал и вече несъществуващия гороховатски Богородичен скит. Впоследствие манастирът е възстановен. Към втората половина на 18 век губи своето отбранително значение, превръщайки се основно се земевладелски.

През 1787 г. с указ на руската императрица Екатерина II Светогорският манастир е опразнен, а селата, земите и земите, принадлежащи към него, са иззети към хазната. През 1790 г. княз Потьомкин-Таврически става новият собственик на Светогорието. С указ на Светия синод монашеските храмове „Успение Богородично“ и „Свети Николай“ са превърнати в енорийски църкви, а останалите са опразнени и разрушени. Манастирът остава затворен състояние почти 57 години. Земите остават на рода Потьомкин.

Възраждане на манастира през 19 век[редактиране | редактиране на кода]

Хромолитография от 1912 г.

През 1844 г., по ходатайство на помешчицата Татяна Потьомкина, с указ на руския император Николай I, Светогорският манастир е възстановен. През следващите 70 години той достига разцвет, превръщайки се в един от най-големите в Руската империя. Манастирът притежава тухлени работилници, мелници, различни цехове, търговски магазини, известен е със своите гледки и привлича много поклонници. В края на 19 век на мястото на катастрофата на влака с императорското семейство в село Борки е построен Спасо-Светогорският скит с катедралата „Христос Спасител“. Съществуват и пещерите Арсениев скит и Ахтирски скит. Преди Първата световна война в манастира има около 600 монаси.

Манастирът през съветските години[редактиране | редактиране на кода]

Събитията от 1917 г. и началото на новата съветска власт се отразяват трагично на по-нататъшната съдба на Светогорския манастир, чието ограбване започва през януари 1918 година.

През 1922 г. манастирът е ликвидиран и на негово място е образуван „Дом за отдих на трудещите се от Донбас“. Настъпва окончателната разруха на манастира.

Манастирът в постсъветските години[редактиране | редактиране на кода]

Изглед към църквата „Свети Николай“ и моста

Светогорският манастир е отворен отново през 1992 година. Първите обитатели са монах, свещеник (бъдещия архимандрит) Серафим и четирима млади послушници от Донецк.

През 1995 г., когато броят им се увеличава, започва възстановяването и реставрацията на храмовете и сградите на манастира.

На 28 ноември 2003 г. към Светогорският манастир са прехвърлени жилищните и битови сгради, намиращи се дотогава под юрисдикцията на Славяногорския исторически и архитектурен резерват и санаториум „Свети гори“.

На 9 март 2004 г. Светият Синод на Украинската православна църква с благословията на патриарх Алексий II дава на манастира статут на лавра.[1] Така Светогорският манастир става третата православна лавра в Украйна (след Киевско-Печерската и Почаевската).

На 5 декември 2005 г. се състои епископската хиротония на наместника на лаврата, архимандрит Арсений Яковенко.

На 7 юли 2009 г. манастирът се сдобива с мощите на първия игумен на Светогорския скит при възобновяването му през 1844 г. архимандрит Арсений Митрофанов и мощите на провидеца преподобния Исаакий Головин.[2]

Андреевски параклис, XIX век
Светогорска икона на Богородица

Съвременно състояние[редактиране | редактиране на кода]

Светогорската лавра е важен духовен център на православното паство в Източна Украйна. Възстановени са Успенската катедрала, манастирската камбанария с Покровската църква, най-старата манастирска църква в чест на монасите Антоний и Теодосий Печерски. Възстановен е храмът в чест на монах Алексий и храмът „Свети Николай“ на върха на скалата. Възроденият скит на Вси светии с дървената църква е паметник на дървената архитектура.

Всички храмове, пещери и оцелели сгради са върнати на манастира. През лятото на 2014 г. 800 бежанци, включително 300 деца, намират подслон в него.[3]

Светият синод на Украинската православна църква определя Лаврата за седалище на епископите Инокентий Шестопал и Иполит Хилко (преди това и на епископ Сергий Зализницки).

Описание[редактиране | редактиране на кода]

Пещерите с църквата „Свети Николай“ над тях
Дървената църква „Вси светии“

Първите монаси изкопават църкви и килии. През малки отвори за прозорци в тях прониква светлина. Килиите са свързани с квадратна сводеста зала, с масивен стълб в центъра. На източната стена все още се виждат следи от иконостаса на първата подземна църква на Светогорския манастир преди 1632 г. Отначало тя се нарича „Успение Богородично“, след това Николаевска, а през 19 век – „Йоан Кръстител“.

От тази пещерна църква се разклоняват лабиринти от коридори и килии. Малък коридор я свързва с квадратна трапезария, северно от която е имало проход към горното трето ниво на пещерите, където е била църквата Успение Богородично. Втори проход води до долното ниво на пещерите с пещерната Алексеевска църква с височина до 4 м. През 1753 г., по времето на императрица Елисавета Петровна, тук е заточен разколникът Чекменев, който „сеел ерес сред простолюдието“. Олтарната част на Алексеевската църква е имала формата на сегментна транца и е била отделена от основното пространство с пиластри, върху които се опирала арката, където е прикрепен иконостасът.

На друго място в хълма се намира църквата на монашеските отшелници Антоний и Теодосий. Малък коридор, издълбан в скалата, се разклонява на три други, водещи до основното място в църквата. Основана е от последователите на киевските монаси, избягали тук от ордите на Бату. Недалеч от нея археолозите са открили посуда от 8 – 10 век.

На място на скалата стърчат останките от трикамерната църква „Свети Николай“, построена в стила на слободския барок. Според рисунка на манастира, през 1679 г. на това място се издигат три масивни конуси с издълбани прозорци. Очевидно пещерната църква „Успение Богородично“ под въздействието на природата или човека частично се срутва и излага част от интериора (вътрешното пространство).

Светии[редактиране | редактиране на кода]

Светители[редактиране | редактиране на кода]

Преподобни[редактиране | редактиране на кода]

Йоан Светогорски
  • архимандрит Тадей Кокуйлович (около 1694 – 1758);
  • архимандрит Рафаил Мокренски († 1765);
  • архимандрит Арсений Митрофанов (1805 – 1859);
  • архимандрит Герман Клица († 1890)
  • архимандрит Софроний Смирнов (1828 – 1921);
  • йеросхимонах Лонгин Грифцов (1798 – 1882);
  • йеромонах Теодосий († 1850)
  • йеромонах Киприан Манко (1811 – 1874);
  • йеромонах Йоаникий Аверкиев (1823 – 1882);
  • йеромонах Исаакий Головин († 1903)
  • йеросхимонах Йоан Крюков, затворник Светогорски (1795 – 1867);

Преподобни изповедници[редактиране | редактиране на кода]

  • архимандрит Йоил Озерянски (XVII век);
  • архимандрит Трифон Скрипченко (1865 – 1939);
  • схима-архимандрит Михаил Галушко (1877 – 1961);
  • игумен Йоан Стрелцов (1885 – 1970);

Юродиви[редактиране | редактиране на кода]

  • монах Теофил Шаронин († 1868).

Манастирски храмове[редактиране | редактиране на кода]

Храмове и параклиси, разположени на територията на Святогорската лавра:

  • Катедрала „Успение Богородично“ (1859 – 1868);
  • църквата „Покров Богородичен“ (с долната църква на праведния Филарет Милостиви; 1850);
  • църквата „Свети Николай Чудотворец“ (1851);
  • пещерен храм „Рождество на Йоан Кръстител“ (до 16 век);
  • пещерен храм на монаха Алексий (1861 г.);
  • пещерен храм на преподобните Антоний и Теодосий Печерски (до 18 век);
  • параклис на апостол Андрей Първозвани (средата на 1850-те години).
Нови сгради
  • Църква „Рождество Богородично“ (2011 г.);
  • Църква „Свети пророк цар Давид“ (2011 г.);
  • църква в чест на всички преподобни отци, блеснали в подвиг (2011 г.);
  • Параклис за водосвет (2004 г.);
  • параклис на монасите Арсений и Герман Светогорски (2009 г.);
  • параклис на преподобните отци Киево-Печерски (2013 г.);
  • надземен параклис (в процес на изграждане);
  • Кирило-Методиеви стълби (реставрирани през 2013 г.).
Приписани храмове и параклиси в района
  • храм в чест на мъчениците Вяра, Надежда, Любов и майка им София
  • Скит „Вси светии“ (2005 г.)
  • Богородичен женски скит (2005 г.) в село Богородично (Славянски район)
  • Скит „Св. Георги“ в село Долина
  • скит на св. Йоан Шанхайски в село Адамовка, на мястото на къщата на Максимович, в която е роден светецът
  • Скит „Св. Никола-Теодосиевски“: църквата „Св. Николай Чудотворец“ със страничен олтар в чест на св. Теодосий, архиепископ Черниговски (1870).
  • Кармазиновски скит в Кармазиновка, Луганска област.

Преди това към манастира също са били църквите: „„Преображение“ (с долна църква в чест на Казанската икона), Ахтирска (болничен скит), трапезната църква „Рождество Богородично“, на преподобния Арсений Велики в Арсениевия скит, катедралата „Христос Спасител“ в Спасо-Светогорския скит.

В художествената литература[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Донбасс украсился Лаврой. // Посетен на 30 март 2008 г.
  2. В Святогорской Лавре обретены мощи прпп. Арсения и Исаакия Святогорских. // Посетен на 13 юли 2009 г.
  3. Беженцы в Святогорской Лавре. // Свято-Успенская Святогорская Лавра. Посетен на 25 август 2014 г.

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Капинос Р. В. Свято-Успенский Святогорский монастырь как хозяйствующий субъект Украины // Приход : православный экономический вестник. – № 12. – 2003.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

CC BY-SA icon.svg Heckert GNU white.png Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Святогорская лавра“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​