Себастиао Салгадо

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Себастиао Салгадо
Sebastião Salgado
бразилски социален фотограф
Салгадо на Световния социален форум, 2003 г.
Салгадо на Световния социален форум, 2003 г.

Роден
8 февруари 1944 г. (74 г.)
Семейство
Съпруга Лелия Ваник Салгадо
Деца Жулиано Рибейро Салгадо
Родриго Салгадо

Подпис Firma sebastiao salgado (fotógrafo).png
Уебсайт
Страница в IMDb
Себастиао Салгадо в Общомедия

Себастиао Салгадо (на португалски: Sebastião Salgado) е бразилски социален и документален фотограф и фотожурналист.

За фотографските си проекти Салгадо е посетил повече от 100 страни. Повечето от фотографиите му са публикувани в прес публикации и множество книги и са част от пътуващи изложби по целия свят.

Салгадо е Посланик на добра воля на УНИЦЕФ. Отличен е с титлата Чуждестранен почетен член на Американската академия за изкуства и науки през 1992 г., а през 1993 г. получава почетно членство и Медала за стогодишнината на Кралското фотографско общество. През 1998 г. е удостоен с Наградата на принца на Астурия.

На живота и делото на Себастиао Салгадо е посветен филмът „Солта на земята“, режисиран от Вим Вендерс и от сина на Себастиао, Жулиано Рибейро Салгадо.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Салгадо е роден на 8 февруари 1944 в Айморес, щата Минас Жерайс, Бразилия. В детството му родният му град предлага само основно и част от гимназиалното обучение, затова през 1960 г. Себастиао заминава да учи в град Витория – крайбрежен град, отдалечен на 185 km. Там той завършва гимназия през 1962 г. На следващата година постъпва в университета в Сао Паулу в Бразилия, където по настояване на баща си записва да учи икономика. Завършва висшето си образование през 1967 г. и през същата година сключва брак със съпругата си Л̀елия Делуиз Ваник, от която имат две момчета – Жулиано и Родриго. След завършването си Салгадо започва работа като икономист за Международната кафеена организация (International Coffee Organization), която често изисква пътувания до Африка на мисии към Световната банка, например в Нигер и Руанда. Тогава за първи път Салгадо започва сериозно да се занимава с фотография, осъзнавайки каква голяма роля за социалната и икономическа промяна може да има фотографската камера.[1] Решава да изостави кариерата си на икономист и през 1973 г. се отдава изцяло на фотографията, първоначално работейки по новинарски задачи, а впоследствие постепенно обръщайки се все повече към документалната журналистика. В началото Салгадо работи като фотограф на свободна практика, после на договор с фотографските агенции „Sygma“ и базираната в Париж „Gamma“. В този период съпругата му Лелия, която остава да живее в Бразилия с двете им деца, също завършва висше образование – архитектура, и прави следдипломна квалификация по градско планиране.

През 1979 г. Себастиао постъпва в международното фотографско творческо обединение „Magnum Photos“, където работи през следващите 15 години. Наред с много други репортажи от няколко различни страни, през 1984 г. той приключва работата си по темата за индианците и селяните в Латинска Америка, която събира в първата си книга „Другите Америки“ (The Other Americas), издадена във Франция, Испания и САЩ. Следват други дългосрочни проекти на теми, които сам си поставя, публикувани в книгите „Сахел“ (Sahel), „Работници“ (Workers), „Миграции“ (Migrations) и „Произход“ (Genesis). Книгите представляват внушителни колекции от стотици снимки, правени по цял свят.

„Сахел“
От 1984 г. Салгадо работи съвместно с хуманитарната организация „Лекари без граници“ по 18-месечен проект за документиране на глада в Африка. Снима в Мали, Чад, Етиопия, Судан и Еритрея и отразява глада на стотици хиляди хора, резултат както от безпрецедентната по мащабите си суша, която е поразила тази част на Африка, така и от военните конфликти в региона. Приходите от двете книги със снимки от този проект, които Салгадо публикува – „Сахел: Човек в беда“ (Sahel, lÀhomme en détresse) във Франция, и „Сахел: Краят на пътя“ (Sahel el fin del camino) в Испания, както и голям брой направени изложби, отиват в подкрепа на усилията на френското и испанското подразделения на „Лекари без граници“.[2]
„Работници“
В периода от 1986 до 1992 г. Салгадо обикаля 23 страни и прави поредица от снимки, в които се стреми да улови края на епохата на индустриализирания ръчен труд. През 1993 г. той публикува книгата си „Работници“, публикувана в над 100-хиляден тираж и прави голяма изложба, която обиколила повече от 60 музея в цял свят.
„Миграции“ („Изход“)
Като продължение на проекта „Работници“ през 1993 г. Салгадо предприема работа по нов проект, наречен „Миграции“, известен и като „Изход“ (Exodus), който има за цел да документира хората, напуснали или заставени да напуснат домовете си. В рамките на проекта Салгадо посещава 43 различни страни на всеки от континентите. От една страна той снимка хора, напуснали домовете си в селските райони, близо до природата, за да заживеят в големите градове: документални фотографии на девет световни мегаполиса, които през последните две десетилетия претърпяват драстично увеличение на населението в резултат от различни форми на миграция. Наред с това документира и хора, изселвани заради кръвопролитни конфликти и геноцид, каквито са геноцидът в Руанда и войните в бивша Югославия – Хърватска, Босна и Херцеговина, Сърбия – в самото сърце на Европа.

През 1994 г. Себастиао Салгадо напуска „Magnum“ и заедно със съпругата си основава в Париж собствена фотографска агенция „Amazonas Images“, която представя творбите му. След края на проекта „Миграции“ Салгадо се завръща в семейната ферма в Минас Жерайс, за да се възстанови от автоимунно заболяване, което смята, че е развил докато документира военните конфликти, при които е виждал как до 10 хиляди души умират за един ден.[1]

Заедно със съпругата си Лелия, Себастиао започва проект по възстановяването на екосистемата в района на наследствената им ферма. В детството на Салгадо, районът на Айморес представлява гъста гора, част от т.нар. Атлантическа гора в Бразилия. В средата на века започва масова сеч на гората за дървесина, в която се включва и бащата на Салгадо, за да успее с така натрупаните средства да отгледа и изучи сина и седемте си дъщери. Районът обаче е напълно обезлесен, от което в продължение на десетилетия е нарушена местната екосистема и климат. През 1998 г. семейство Салгадо успяват да превърнат пустеещата от продължителната суша земя в природен резерват, засаждайки над два милиона дървета в рамките на инициативата си „Институто Тера“, целяща залесяване, опазване на околната среда и екологично образование.

През 2001 г. Салгадо е избран за Посланик на добра воля на УНИЦЕФ.

Салгадо (вляво) и бившият бразилски президент Лула да Силва, 2006 г.

Между 2004 и 2011 г. Салгадо работи по проекта „Произход“, който има за цел да покаже неопетненото лице на природата и човечеството. Проектът съдържа серия от фотографии на пейзажи и дива природа, както и на човешки общности, които продължават да живеят в единство с природата и съобразно с потомствените им традиции и култури, недокоснати от съвременната цивилизация.

„Солта на земята“[редактиране | редактиране на кода]

През 2014 г. синът на Себастиао, Жулиано Рибейро Салгадо, и Вим Вендерс съвместно режисират френско-бразилския документален филм „Солта на земята“ (The Salt of the Earth), който разказва за живота и делото на Салгадо.

Филмът печели Специалната награда на Фестивала в Кан през 2014 г. Получава номинация за най-добър документален филм на 87-мите награди „Оскар“. Печели Наградата на публиката на Международния филмов фестивал в Сан Себастиан през 2014 г., както и Наградата на публиката на Международния филмов фестивал в Тромсьо. Печели Награда за най-добър документален филм на 40-тото издание на наградите „Сезар“ през 2015 г.[3]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б Sebastião Salgado, Part 1: The Spectre of Hope, The American Society of Cinematographers, 29 декемри 2014
  2. Sahel, Amazonas Images
  3. The Salt of the Earth (2014): Awards, IMDB.com