Себища

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Себища
Sebisht/Sebishti
— село —
Reliefkarte Albanien.png
41.3847° с. ш. 20.4058° и. д.
Себища
Страна Flag of Albania.svg Албания
Област Елбасан
Община Либражд
Географска област Голо бърдо
Надм. височина 1065 m

Себища или понякога Себище (на албански: Sebisht или Sebishti, Себищ/Себищи) е село в Република Албания, община Либражд, област Елбасан. Селото е населено с християни и мюсюлмани с българско или македонско национално съзнание.

География[редактиране | редактиране на кода]

Селото се намира в областта Голо бърдо на река Джугарица между планините Зули на юг и Крушвица на север.

История[редактиране | редактиране на кода]

В Османската империя[редактиране | редактиране на кода]

Според сведения записани от Миленко Филипович в миналото Себища е било в подножието на Превал (Превали) между Забзун и Окщун, като местността се нарича Старо село и има гробище. Поради невъзможност да останат там жителите се разселват, като половината се установяват в сегашното Себища, а по една четвърт в Забзун и Превала. Тези в Забзун и Превала приемат исляма и се поалбанчват.[1]

От Старо село в Себища се местят родовете Поповци (слава на Света Петка), Дреовци (слава на Света Петка), Чалъковци, Пейовци, Прендовци, Свиларовци, Гиновци (слава на Света Петка), Караджиновци и други. От тях Чалъковци е виден род, от който са дълги години кметовете на селото. Последен кмет на селото е Раде, умрял около 1885 година. Преди него кмет е баща му Георги, който заема длъжността 30 година. Неговият пък баща Христо е кмет цели 60 години. Раде Георгиев е кмет за кратко, след което постът е поет от мюсюлманите в селото. Чалъковци са така виден род, че когато се женил синът на Георги дебърският бег изпратил вол като дар (нозба) за сватбата. В началото на XIX век част от Чалъковци се заселват в Котор, а представители на рода има и в Кукуш и в Солун. Родът Гьоковци е заселен от Търново със стара слава Света Петка и нова Свети Никола. Родът Думановци в голяма степен е отдавна изселен в Атина, където получава името Дусманис и според Филипович негов представител е Виктор Дусманис, офицер и министър на флота.[1] От този род е едно семейство - на Никола Младенович, в стружкото село Боровец. От Караджиновци някои се изселват в Улцин, а след Балканските и Първата световна война, останалите се изселват в Скопие.[2]

Мюсюлмански родове в селото са Чалъковци, Дукинци, Балои, Дреовци и други, като всички са разклонения на едноименните православни родове. От албански произход са само Аловци, дошли от Миза край Шкодра, бежанци от кръвното отмъщение. Филипович е записал разказ, че потомък на изселник от Себища в Солун е Кемал Ататюрк.[2]

Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в Стеблево живеят 380 души българи християни и 400 души българи мюсюлмани.[3]

По данни на Екзархията в края на XIX век в Себища има 45 православни къщи със 180 души жители. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Стеблево има 328 българи екзархисти и в селото има българско училище.[4]

Според статистика на вестник „Дебърски глас“ в 1911 година в Себища има 35 български екзархийски и 59 помашки къщи.[5] Според Георги Трайчев през 1911/1912 година в Себища има 45 български къщи със 180 жители, като фунцкионират църква и училище.[6]

При избухването на Балканската война в 1912 година един човек от Себища е доброволец в Македоно-одринското опълчение.[7]

В Албания[редактиране | редактиране на кода]

През 1913 година в резултата на войната Себища влиза в границите на новосъздадената Албания. При албанските размирици от септември 1913 година на сръбска територия бягат 40 къщи, които заедно с други бежанци от Албания са настанени в турските села Бомово, Коняри и Куки. В село са изгорени 13 къщи и 12 души са убити от себишките качаци братята Юсуф и Али, по-късно мюдюри в село Кление.[8]

По време на Първата световна война селото е окупирано от български части. Българската военна администрация изселва много мюсюлмани по Дунава в България, тъй като са качаци. В 1918 година те се връщат само частично в селото, а останалите се установяват в Гостивар и Скопие, където живеят под Гази баба и се занимават с готварство.[2]

В рапорт на Сребрен Поппетров, главен инспектор-организатор на църковно-училищното дело на българите в Албания, от август 1930 година Себища е отбелязано като село с 50 къщи българи мохамедани.[9]

Йован Хадживасилевич пише в 1924 година, че в селото има 800, от които една трета православни. В 1940 година Миленко Филипович пише, че в Себище, Себишча (Себиште, Себишча) е в миналото имало около 115 къщи „мюсюлмани сърби“ и 45 къщи „православни сърби“, но всики православни къщи се изселват и в селото са останали само мюсюлмани, общо около 40 къщи, като в 10 от тях (Аловци) се говори само албански. От православните жители на Себища има 12 семейства в Скопие.[1]

Според Божидар Видоески в Себища живеят албанци и „македонци православни“ и „македонци мюсюлмани“.[10]

До 2015 година селото е част от община Стеблево.

Личности[редактиране | редактиране на кода]

Атанас Митровски
Елена Стателова
Родени в Себища
  • Flag of Bulgaria.svg Атанас Митровски (1873 - 1940), български строител
  • Flag of Bulgaria.svg Георги Митровски (1870 - 1922), български строител
  • Flag of Bulgaria.svg Петър Гьоков (Петре Гьока, 1880 – ?), македоно-одрински опълченец, жител на Солун, дюлгерин, Солунски доброволчески отряд, 1 рота на 13 кукушка дружина[11]
  • Flag of Bulgaria.svg Елена Стателова (1860 – 1925), българска учителка

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в Филиповиħ, Миленко. С. Голо Брдо : Белешке о насељима, пореклу становништва, народном животу и обичаjима. Скопље, Штампариjа „Јужна Србиjа“, 1940. с. 34.
  2. а б в Филиповиħ, Миленко. С. Голо Брдо : Белешке о насељима, пореклу становништва, народном животу и обичаjима. Скопље, Штампариjа „Јужна Србиjа“, 1940. с. 35.
  3. Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 261.
  4. Brancoff, D. M. La Macédoine et sa Population Chrétienne : Avec deux cartes etnographiques. Paris, Librarie Plon, Plon-Nourrit et Cie, Imprimeurs-Éditeurs, 1905. p. 152 – 153. (на френски)
  5. Дебърски глас, година 2, брой 38, 3 април 1911, стр. 2.
  6. Трайчев, Георги. Български селища в днешна Албания, в: Отецъ Паисий, 15 – 31 юли 1929 година, стр.213.
  7. Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 192, 877.
  8. s:Рапорт на Търпо Поповски и Павел Христов до Тодор Павлов от 28 януари 1914 г.
  9. Поверителен рапорт №54 на Сребрен Поппетров
  10. Видоески, Божидар. Дијалектите на македонскиот јазик, том I. Скопје, Македонска академија на науките и уметностите, 1998. с. 339. Во повеќето од спомнативе села живее население - со македонски и со албански мачин јазик. Албанското население доминира во северните голобрдски села (Себишта, Пасинки, Врмница, Големо и Мало Острени). Селата: Лешничани, Требиште, Српетово, Торбач, Љуболези, Владимирица и Тучепи се населени со Македонски муслимани (Торбеши), а во Себишта, Требиште, Г. и М. Острени живее мешано население - православни и Торбеши.
  11. Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 192.
     Портал „Македония“         Портал „Македония