Северен елен

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за елена карибу. За града в Мейн, САЩ вижте Карибу (Мейн). За окръга в Айдахо, САЩ вижте Карибу (окръг).

Северен елен
Caribou.jpg
Природозащитен статут
VU
Уязвим[1]
Класификация
царство:Животни (Animalia)
тип:Хордови (Chordata)
клас:Dipnotetrapodomorpha
клас:Бозайници (Mammalia)
разред:Чифтокопитни (Artiodactyla)
семейство:Еленови (Cervidae)
триб:Rangiferini
род:Rangifer
вид:Северен елен (R. tarandus)
Научно наименование
H. Smith, 1827 г.
Linnaeus, 1758 г.
Разпространение
Rangifer tarandus map.png
Обхват на вкаменелости
Северен елен в Общомедия
[ редактиране ]

Северен елен (Rangifer tarandus) или елен карибу, както е известен в Северна Америка, е вид елен, обитаващ Арктика и Субарктическия регион, като образува постоянни и мигриращи популации. Въпреки че има много представители на вида и той е широко разпространен,[2] някои от неговите подвидове се срещат рядко, а един или два от тях са на ръба на изчезването.[3][4]

Северните елени имат различен цвят на козината и размер[5] и двата пола имат рога, но при мъжките индивиди са по-големи, а при някои популации има женски без рога.[6]

Ловът на див и отглеждането на полуодомашнен (за месо, борби, рога, мляко и транспорт) северен елен са важни занимания в бита на народите от Арктика и Субарктическия регион.[7] Дори далеч извън ареала си, видът е известен поради легендата, вероятно появила се в Америка през 19 век, че шейната на Дядо Коледа е теглена от летящи северни елени, която е популярна част от коледната традиция.[8] В Лапландия елените наистина теглят шейни, наречена булке, която, разбира се, не може да лети.

Подвидове[редактиране | редактиране на кода]

Тундрови[редактиране | редактиране на кода]

Горски[редактиране | редактиране на кода]

Описание[редактиране | редактиране на кода]

Характеристики[редактиране | редактиране на кода]

Северни елени, струпани върху сняг, за да се предпазят от комарите през лятото.
Шейна, теглена от северни елени в района на Архангелск, края на 19 век.

Големите мъжки екземпляри могат да достигнат над 1,2 метра височина до рамото и да тежат повече от 250 килограма. Женските обикновено са малко по-дребни. Имат силно раздвоени копита, така че краката им да не потъват надълбоко в снега. Умеят да плуват добре. Цветът на козината им варира от белезникав зимно време до кафяв лятно време. По-дебелите косми на козината са кухи, което подобрява изолационните им качества. Рогата могат да достигнат дължина до 1,4 метра при мъжките образци. Женските са единствените еленови видове, които също имат рога.[9]

Северните елени достигат полова зрялост на една година, ако се хранят добре, макар мъжките да не могат да се съревновават за женски, преди да са достигнали четвъртата си есен, когато рогата и телесната им маса са достатъчно големи. Разгонването настъпва през октомври и продължава 11 дни. Тундровите елени, които се смесват с хиляди женски за есенната миграция, преценяват на око размера на рогата на другите мъжки и обикновено избягват сериозни схватки. Горските елени, обаче, защитават „харема“ са готови да се сражават по-жестоко. Малките се раждат през май или юни, като бременността продължава седем и половина месеца. Новородените растат бързо, сучейки майчиното мляко, което е по-богато на хранителни вещества от това на което и да е друго копитно животно. Само след месец те могат да се хранят с пресни растения, а след три месеца могат да оцелеят и без майка си, макар отбиването да се случва след 5 – 6 месеца. Възможно е близо половината от малките да бъдат изядени от вълци, мечки или рисове. Северните елени обикновено живеят 15 години в природата и до 20 години в плен.[9]

Начин на живот[редактиране | редактиране на кода]

Горските северни елени живеят в семейни групи от 6 до 13 индивида. Тундровите северни елени прекарват зимата разпръснати сред горите, но се събират през пролетта, за да мигрират към тундрата. На есен се струпват отново, за да се завърнат към гората. През лятото се хранят с треви, острици, зелени листа на храсти и издънки на лиственици, върби и брези. Към края на лятото ядат и гъби. Зимно време метаболизмът им се забавя и обикновено разчитат на мъхове и лишеи с високо съдържание на въглехидрати, които изравят изпод снега. Северните елени оцеляват с тази бедна на енергия храна, като рециклират урея в храносмилателната си система и използват азота ѝ.[9]

Стопанско значение[редактиране | редактиране на кода]

Съществуват около 3,5 милиона диви северни елени в Северна Америка и около 1 милион в Евразия, главно в Русия. В Северна Европа се отглеждат почти 3 милиона домашни северни елена. Северните елени са от голямо значение за традиционните северни пастирски народи, като например саамите, които ги използват като товарни и теглещи животни, както и за месо, мляко и кожи. От рогата им се изработват различни инструменти и тотеми. Пастирите използват лодки, за да насочат стадата елени към острови през лятото. В района на Голям Хинган в североизточната част на Китай, евенките използват северните елени като товарни животни, както и за яздене. Монголското племе цаатани също използва северните елени по различни начини.[9]

Произход[редактиране | редактиране на кода]

Данните от вкаменелости, намерени в Аляска, сочат, че северните елени са еволюирали в края на плиоцен (преди 3,6 до 2,6 милиона години). През последния ледников период, преди около 11 700 години, те са ловувани от културата Кловис на територията на днешния американски щат Ню Мексико, както и от много от ранните племена през каменната епоха в южните части на Европа.[9]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Rangifer tarandus (Linnaeus, 1758). // IUCN Red List of Threatened Species. International Union for Conservation of Nature. Посетен на 6 октомври 2021 г. (на английски)
  2. Henttonen, H. & Tikhonov, A.. Rangifer tarandus. // IUCN Red List of Threatened Species. Version 2010.1. International Union for Conservation of Nature, 2008. Посетен на 29 април 2010. (на английски)
  3. Peter Gravlund, Morten Meldgaard, Svante Pääbo, and Peter Arctander: Polyphyletic Origin of the Small-Bodied, High-Arctic Subspecies of Tundra Reindeer (Rangifer tarandus). MOLECULAR PHYLOGENETICS AND EVOLUTION Vol. 10, No. 2, October, pp. 151 – 159, 1998 ARTICLE NO. FY980525. online
  4. S. A. Byun, B. F. Koop, and T. E. Reimchen: Evolution of the Dawson caribou (Rangifer tarandus dawsoni). Can. J. Zool. 80(5): 956 – 960 (2002). doi:10.1139/z02-062. 2002 NRC Canada. online[неработеща препратка]
  5. Reindeer. Answers.com
  6. New World Deer (Capriolinae). Answers.com
  7. „In North America and Eurasia the species has long been an important resource--in many areas the most important resource--for peoples inhabiting the northern boreal forest and tundra regions. Known human dependence on caribou/wild reindeer has a long history, beginning in the Middle Pleistocene (Banfield 1961:170; Kurtén 1968:170) and continuing to the present....The caribou/wild reindeer is thus an animal that has been a major resource for humans throughout a tremendous geographic area and across a time span of tens of thousands of years.“ Ernest S. Burch, Jr. The Caribou/Wild Reindeer as a Human Resource. American Antiquity, Vol. 37, No. 3 (Jul., 1972), pp. 339 – 368.
  8. icr.arcticportal.org
  9. а б в г д Reindeer. // Encyclopedia Britannica. 7 май 2021. Посетен на 12 октомври 2021.