Селска лястовица

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
селска лястовица
Landsvale.jpg
Природозащитен статут
Status iucn3.1 LC bg.svg
Незастрашен[1]
Класификация
царство: Animalia Животни
тип: Chordata Хордови
клас: Aves Птици
разред: Passeriformes Врабчоподобни
семейство: Hirundinidae Лястовицови
род: Hirundo Лястовици
вид: H. rustica Селска лястовица
Научно наименование
Уикивидове Hirundo rustica
Linnaeus, 1758
Разпространение
Hirundo rustica.png
селска лястовица в Общомедия
Hirundo rustica

Селската лястовица (Hirundo rustica) е дребна птица от семейство Лястовицови (Hirundinidae), разред Врабчоподобни (Passeriformes).

Най-разпространеният представител на семейството в света.[2] Има характерен и лесно разпознаваем външен вид със синьо-черна горна страна на тялото, дълга, силно вилообразна опашка и извити заострени криле. Среща се в Европа (включително и България), Азия, Африка, както и в Северна и Южна Америка.[2]

Видът има шест подвида, които гнездят в северното полукълбо. Четири подвида са силно мигриращи и зимните им ареали покриват голяма част от южното полукълбо, като на юг достигат до централните части на Аржентина, Капската провинция на Южна Африка и Северна Австралия.[2] Огромният ареал означава, че видът не е застрашен, но може да има намаляващи локални популации, поради специфични заплахи.

Селската лястовица е птица на откритите хабитати, която използва за гнездене структури, изградени от хората и съответно ареалът ѝ се е разширявал с разселването на човечеството. Изгражда от топчета кал гнездо с форма на купичка в селскостопански постройки и други подобни сгради и се храни с насекоми, които улавя в полет.[3] Видът живее в непосредствена близост с хората, които я толерират, поради насекомоядната ѝ диета. Това отношение в миналото се затвърждава и чрез суеверия по отношение на птицата и гнездото ѝ. Селската лястовица често се споменава в литературни и религиозни произведения, както поради живота ѝ в непосредствена близост с хората, така и във връзка ежегодните ѝ миграции.[4] Селската лястовица е национална птица на Австрия и Естония.

Физически характеристики[редактиране | редактиране на кода]

Млада птица в Ню Хампшър, САЩ

Възрастният мъжки от номинантния подвид H. r. rustica има дължина 17 – 19 cm, в това число удължените външни пера на опашката – 3 – 7 cm. Размахът на крилете е 32 – 34,5 cm, а масата – 16 – 22 g. Горната страна на тялото е синьо-черна с метален блясък. Челото и гърлото са червено-кафяви. През гърдите минава широка, черна напречна ивица. Останалата част от гърдите и корема са белезникави. Най-външните пера на опашката са издължени и придават характерната вилообразна форма, т. нар. „лястовича опашка“. От външната си страна крайните опашни пера имат ред бели петна.[3] Има много слабо изразен полов и възрастов диморфизъм. Женската е без метален блясък. Гърлото и челото ѝ са ръждиви. Младите екземпляри приличат по окраска на женската, но опашката им е по-слабо вилообразна.[2]

Характерната комбинация от червено-кафяво лице и синьо-черна ивица на гърдите лесно отличават селската лястовица от африканските видове лястовици, както и от Hirundo neoxena, с която има припокриване на ареалите в Австралазия.[2] В Африка късите странични пера на опашката на младите селски лястовици правят възможно объркването с младите птици от вида Hirundo lucida, които обаче имат по-тясна тъмна ивица на гърдите и повече бяло по опашката.[5]

Лети много добре с висока скорост и маневреност. Краката са и относително малки и неразвити, ходи лошо и рядко.

Глас[редактиране | редактиране на кода]

Песента на селската лястовица е весело чуруликане, често завършващо със „сю-сийр“, като втората част започва по-високо от първата, но тонът се понижава. Обажданията включват „уит“ и „уит-уит“, както и силно „сплий-плинк“ при тревога или при опити за пропъждане на врагове от гнездото.[3] Предупредителният вик включва остро „сифлит“ за хищници като котки и „флит-флит“ за хищни птици, като например орко.[6] Видът е сравнително тих в зимните си ареали.[7]

Класификация[редактиране | редактиране на кода]

Селската лястовица е описана от Карл Линей в неговата Systema Naturae през 1758 г. като Hirundo rustica[8] Hirundo е латинската дума за лястовица, а rusticus означава селска. Този вид е единственият от рода, чийто ареал се простира и в Северна и Южна Америка, като преобладаващата част от видовете Hirundo живеят в Африка.

Класификацията на рода не е твърде проблемна, макар че лястовицата Hirundo lucida, обитаваща Западна Африка, басейна на река Конго и Етиопия, в миналото е определяна като подвид на селската лястовица. Hirundo lucida е малко по-дребна от селската лястовица, има по-тясна синя ивица на гърдите и възрастните имат по-къси крайни пера на опашката. В полет изглежда по-светла отдолу.[5]

Подвидове[редактиране | редактиране на кода]

Видео на европейска селска лястовица в Линдисфарн, Англия

Широко са разпознати шест подвида на селската лястовица. За Източна Азия са предложени някои допълнителни или алтернативни форми, включително saturata от Робърт Риджуей през 1883 г.,[9] kamtschatica от Бенедикт Дибовски през 1883 г.,[10] ambigua от Ервин Щреземан[11] и mandschurica от Вилхелм Майзе през 1934 г.[9] Предвид неизяснената валидност на тези форми,[10][12] подвидовете са изложени по-долу според класификацията на Търнър и Роуз.[2]

  • H. r. rustica – номинантният европейски подвид гнезди в Европа и Азия, на север до Северния полярен кръг, на юг до Северна Африка, Близкия изток и Сиким, а на изток до река Енисей. Мигрира на широк фронт до зимните си ареали в Африка, Арабския полуостров и Индийския субконтинент.[2] Селските лястовици, зимуващи в Южна Африка, идват от евразийски гнездови ареали, достигащи на изток до минимум 91°E,[13] като има свидетелства, че прелитат до 11 660 km по време на сезонните миграции.[14]
  • H. r. transitiva е описан от Ернст Хартерт през 1910 г. Гнезди в Близкия изток от Южна Турция до Израел и е частично постоянен подвид, макар че някои индивиди зимуват в Източна Африка. Има червеникаво-оранжева долна страна на тялото и прекъсната ивица на гърдите.[2]
  • H. r. savignii е постоянен подвид в Египет, описан от Джеймс Стивънс през 1817 г. и наименуван на френския зоолог Мари Жул Сезар Савини.[15] Наподобява transitiva, който също има червеникаво-оранжева долна страна, но savignii има непрекъсната широка ивица на гърдите и по-наситено червен цвят отдолу.[6]
  • H. r. gutturalis, описан от Джовани Антонио Скополи през 1786 г.,[9] има белезникава долна страна и прекъсната ивица на гърдите. Гърдите са кестеняви, а корема розово-бежов.[16] В този подвид са включени популациите, които гнездят в централните и източните части на Хималаите,[17] въпреки че основният гнездови ареал е в Япония и Корея. Птиците, гнездящи в Източна Азия, зимуват отвъд тропическа Азия от Индия и Шри Ланка[18] на изток до Индонезия и Нова Гвинея. Все по-голям брой зимуват в Австралия. Хибридизира се с H. r. tytleri в района на река Амур. Смята се, че ареалите на двата източноазиатски подвида са били географски разделени, но местата за гнездене, възникнали при разселването на хората, са довели до припокриване.[2] H. r. gutturalis посещава Аляска и щата Вашингтон,[19] но лесно се отличава от подвида, гнездящ в Северна Америка – H. r. erythrogaster по червеникавата долна страна на втория.[2]
  • H. r. tytleri е описан за първи път от Томас Джердън през 1864 г. и наименуван в чест на британския военен, натуралист и фотограф Робърт Кристофър Тайтлър.[9] Има наситено червеникаво-оранжева долна страна на тялото и непълна ивица на гърдите, както и по-дълга опашка.[16] Гнезди в Централен Сибир, на юг до Северна Монголия, а зимува от Източен Бенгал на изток до Тайланд и Малайзия.[2]
H. r. erythrogaster в щата Вашингтон, САЩ
  • H. r. erythrogaster е северноамериканският подвид, описан от Питер Бодерт през 1783 г.[9] Отличава се от европейските подвидове с по-наситено червената долна страна на тялото, както и с по-тясната, често непълна синя гръдна ивица. Гнезди на цялата територия на Северна Америка – от Аляска до Южно Мексико и зимува в Малките Антили, Коста Рика, Панама и Южна Америка.[7] Малко птици може да зимуват и в най-южните части на гнездовия ареал. Този подвид прелита над Централна Америка на тесен фронт и затова по време на миграцията се наблюдава голяма концентрация в низините по двете крайбрежия.[20]

Късите крила, червеният корем и прекъснатата гръдна ивица на H. r. tytleri са характерни и за H. r. erythrogaster, а ДНК анализи показват, че лястовици от Северна Америка са колонизирали региона на езерото Байкал в Сибир. Тази посока на разпространение е противоположна на повечето промени в разпространението на видовете между Северна Америка и Евразия.[21]

Начин на живот[редактиране | редактиране на кода]

Разпространение и местообитание[редактиране | редактиране на кода]

Малки H. r.rustica, Оксфордшър
Селска лястовица на забавен каданс

Предпочитаният хабитат на селската лястовица са открити терени с ниска растителност, като пасища, ливади и селскостопански земи, обикновено в близост до воден басейн. Този вид лястовица избягва гъсто залесените или валежни райони, както и твърде застроените населени места. Наличието на отворени постройки като хамбари, обори или дренажни тръби, осигуряващи места за гнездене, както и открити места за кацане, като жици, покривни била и голи клони, също е важно при избора на гнездова територия.[3]

Гнезди в Северното полукълбо от морското равнище обикновено до 2700 m надморска височина,[22] но и до 3000 m в Кавказ и Северна Америка,[23] като отсъства само от пустините и най-северните части на континентите. В по-голямата част от ареала си избягва градовете, като в Европа е заместена в урбанизираните територии от градската лястовица. На остров Хоншу, Япония селската лястовица е по-скоро градски обитател, докато лястовицата Cecropis daurica я замества в селските региони.[2]

През зимата селската лястовица е космополитна в избора си на хабитат, като избягва само гъстите гори и пустините.[24] Най-често се среща в открити хабитати с нискостеблена растителност, като савана и животновъдни пасища. Във Венецуела, Южна Африка и Тринидад и Тобаго е документирано особеното ѝ предпочитание към изгорени или не стърнища на захарната тръстика и отпадъка от прибраната реколта.[7][25][26] При отсъствие на подходящи места за нощувка, понякога може да каца и нощува по жици, където е много по-уязвима за нападения от хищници.[27] Индивидите обикновено се връщат в същите зимни ареали всяка година[28] и се концентрират от голяма територия за нощуване в тръстиковите полета.[25] При груповото нощуване могат да се съберат изключително голям брой птици, като на едно място в Нигерия броят им е оценен на 1,5 милиона.[29] Приема се, че тази висока концентрация е с цел защита от хищници, а пристигането на птиците е синхронизирано за надделяване над врагове като африканския сокол орко (Falco cuvierii). Селската лястовица е документирана да гнезди в районите от зимните си ареали с по-умерен климат, като планините на Тайланд и Централна Аржентина.[2][30]

Миграцията на селски лястовици от Великобритания до Южна Африка за пръв път е установена на 23 декември 1912 г., когато птица, опръстенена от Джеймс Мейсфийлд в гнездо в Стафордшър е открита в Натал.[31] Както може да се очаква от птица, мигрираща на дълги разстояния, видът се среща като посетител в такива отдалечени територии като Хаваи, Бермуда, Гренландия, Тристан да Куня и Фолкландските острови.

Хранене[редактиране | редактиране на кода]

Малки в гнездото, очакващи храна

Селската лястовица е подобна в поведението си на другите насекомоядни птици, в това число другите видове лястовици и несвързаните с тях бързолети. Полетът ѝ не е изключително бърз, при скорост оценена на около 11 m/s, до 20 m/s и движение на крилата приблизително 5 до 7 – 9 удара в секунда.[32][33] Притежава висока маневреност в полет, която ѝ позволява да се храни с летящи насекоми. Често се наблюдава в сравнително нисък полет над открити и полуоткрити терени.

Селската лястовица обикновено се храни 7 – 8 m над плитки водни басейни или над земята, като често следва животни, хора или селскостопански машини и лови подплашени от преминаването им насекоми. Понякога улавя плячка по повърхността на водата, по стени и растения. В гнездовите ареали едрите мухи съставляват около 70% от диетата на вида, а листните въшки също представляват значителен компонент. В Европа, селската лястовица консумира по-малко листни въшки от градската и от бреговата лястовици.[3] В зимните ареали Hymenoptera и особено летящи мравки са важна храна. По време на размножителния период селските лястовици ловуват по двойки, но през останалото време често образуват големи ята.[2]

Изследване чрез изотопен анализ показва, че зимуващите популации може да използват различни ловни хабитати, като гнездящите във Великобритания се хранят основно над тревни терени, а тези от Швейцария повече над гористи терени.[34] Друго изследване показва, че индивиди от една популация, гнездяща в Дания, всъщност зимуват в два отделни и различаващи се ареала.[35]

Селската лястовица пие, като прелита ниско над водни басейни и загребва вода с отворен клюн.[23] Къпе се по подобен начин, като се потапя във водата за кратко, докато прелита.[28]

Лястовиците се събират и нощуват на големи ята след размножителния период – понякога от няколко хиляди птици. Тръстиковите полета са много предпочитани, като цялото ято се върти във въздуха заедно преди да се спусне ниско над тръстиката.[6] Тръстиковите полета са важен източник на храна преди и по времена на миграцията. Въпреки че селската лястовица е дневен мигрант и може да се храни в движение, докато прелита ниско над суша или вода, тръстиковите полета осигуряват натрупването и възстановяването на мастни запаси.[36]

Допълнителни сведения[редактиране | редактиране на кода]

В България е защитен вид.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. ((en)) BirdLife International. 'Hirundo rustica'. // IUCN Red List of Threatened Species. Version 2013.2. International Union for Conservation of Nature, 2012. Посетен на 26 November 2013.
  2. а б в г д е ж з и к л м н о Turner, Angela K. Swallows & Martins: An Identification Guide and Handbook. Boston, Houghton Mifflin, 1989. ISBN 0-395-51174-7. p164–169
  3. а б в г д The Birds of the Western Palearctic concise edition (2 volumes). Oxford, Oxford University Press, 1998. ISBN 0-19-854099-X. p1061–1064
  4. Cocker, Mark. Birds Britannica. London, Chatto & Windus, 2005. ISBN 0-7011-6907-9.
  5. а б Barlow, Clive. A Field Guide to birds of The Gambia and Senegal. Robertsbridge, Pica Press, 1997. ISBN 1-873403-32-1. p279
  6. а б в Mullarney, Killian. Collins Bird Guide. London, HarperCollins, 1999. ISBN 0-00-219728-6. p242
  7. а б в Hilty, Steven L. Birds of Venezuela. London, Christopher Helm, 2003. ISBN 0-7136-6418-5. p691
  8. Linnaeus, Carolus. Systema naturae per regna tria naturae, secundum classes, ordines, genera, species, cum characteribus, differentiis, synonymis, locis. Tomus I. Editio decima, reformata.. Holmiae. (Laurentii Salvii)., 1758. с. 191.
  9. а б в г д Dickinson, Edward C.. Systematic notes on Asian birds. 31. Eastern races of the barn swallow Hirundo rustica Linnaeus, 1758. // Zoologische Verhandelingen, Leiden 340. 2002. с. 201 – 203.
  10. а б Dickinson, Edward C.. Systematic notes on Asian birds. 13. A preliminary review of the Hirundinidae. // Zoologische Verhandelingen, Leiden 335. 2001. с. 127 – 144.
  11. Stresemann, E. Welche Rasse von Hirundo rustica bretet in Sikkim?. // Ornithologischen Monatsbericht 48 (3). 1940. с. 88 – 89.
  12. Vaurie, Charles. Notes on some Asiatic swallows. // American Museum Novitates 1529. 1951. с. 1 – 47.
  13. European Swallow Hirundo rustica. // SAFRING results. Avian Demography Unit, Department of Statistical Sciences, University of Cape Town. Архив на оригинала от 11 December 2007. Посетен на 1 December 2007.
  14. Bird ringing across the world. // EURING Newsletter – Volume 1, November 1996. Euring. Архив на оригинала от 3 December 2007. Посетен на 1 December 2007.
  15. Dekker, René. Type specimens of birds. Part 2.. // NNM Technical Bulletin 6. 2003. с. 20.
  16. а б Rasmussen, Pamela C. & John C. Anderton. Birds of South Asia: The Ripley Guide. Smithsonian Institution and Lynx Edicions, 2005. ISBN 84-87334-67-9.
  17. Whistler, H. The breeding Swallow of the Western Himalayas. // Ibis 79 (2). 1937. DOI:10.1111/j.1474-919X.1937.tb02182.x. с. 413 – 415.
  18. Whistler, H. The Common Swallow Hirundo rustica rustica in Ceylon. // Ibis 82 (3). 1940. DOI:10.1111/j.1474-919X.1940.tb01671.x. с. 539.
  19. Sibley, David. The North American Bird Guide. Pica Press, 2000. ISBN 1-873403-98-4.
  20. Stiles, Gary. A guide to the Birds of Costa Rica. Ithaca, New York, Cornell University Press, 2003. ISBN 0-8014-2287-6. p343
  21. Barn swallows before barns: population histories and intercontinental colonization. // Journal of the Royal Society: Proceedings B 273 (1591). 2006. DOI:10.1098/rspb.2005.3414. с. 1245–1251.
  22. BirdLife International Species factsheet: Hirundo rustica. // BirdLife International. Посетен на 6 December 2007.
  23. а б Dewey, Tanya. Hirundo rustica. // Animal Diversity Web. University of Michigan Museum of Zoology, 2002. Архив на оригинала от 10 December 2007. Посетен на 19 November 2007.
  24. Sinclair, Ian. SASOL Birds of Southern Africa. Cape Town, Struik, 2002. ISBN 1-86872-721-1. p294
  25. а б Froneman, Albert. Draft swallow monitoring and bird aircraft interaction. // Environmental Impact Assessment Report. Dube TradePort Environmental Impact Assessment Information Center, April 2007. Посетен на 29 November 2007.
  26. ffrench, Richard. A Guide to the Birds of Trinidad and Tobago. 2nd. Ithaca, New York, Comstock Publishing, 1991. ISBN 0-8014-9792-2. p315–6
  27. George,PV. Swallows Hirundo rustica Linnaeus roosting on wires. // J. Bombay Nat. Hist. Soc. 62 (1). 1965. с. 160.
  28. а б Burton, Robert. Bird behaviour. London, Granada, 1985. ISBN 0-246-12440-7.
  29. Bijlsma R.G. & van den Brink B.. A Barn Swallow Hirundo rustica roost under attack: timing and risks in the presence of African Hobbies Falco cuvieri. // Ardea 93 (1). 2005. с. 37 – 48.
  30. Lekagul, Boonsong. A Guide to the Birds of Thailand. Bangkok, Saha Karn Baet, 1991. ISBN 978-974-85673-6-5. p234
  31. Wernham, Chris (editor). The Migration Atlas: Movements of the Birds of Britain and Ireland. T & AD Poyser, 2002. ISBN 0-7136-6514-9. с. 462.
  32. Liechti, Felix. Wingbeat frequency of barn swallows and house martins: a comparison between free flight and wind tunnel experiments. // The Journal of Experimental Biology 205 (16). The Company of Biologists, 15 August 2002. с. 2461 – 2467.
  33. Park, Kirsty. Kinematics of the barn swallow (Hirundo rustica) over a wide range of speeds in a wind tunnel. // The Journal of Experimental Biology 204 (15). 2001. с. 2741 – 2750.
  34. Evans, K. L.. Segregation in the African wintering grounds of English and Swiss Barn Swallows Hirundo rustica: a stable isotope study. // Bird Study 50 (3). 2003. DOI:10.1080/00063650309461322. с. 294 – 299.
  35. Heterogeneity in stable isotope profiles predicts coexistence of populations of barn swallows Hirundo rustica differing in morphology and reproductive performance. // Proceedings of the Royal Society 271 (1546). 2004. DOI:10.1098/rspb.2003.2565. с. 1355 – 1362.
  36. Pilastro, Andrea. The EURING Swallow Project in Italy. // Euring Newsletter, Volume 2. December 1998. Архив на оригинала от 3 December 2007. Посетен на 1 December 2007.