Семиотика

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Семиотиката (понякога семиология) е научна дисциплина, която изучава знаците както поотделно, така и групирани в знакови системи. Тя включва изучаването на това как се създава значението на един знак и също неговото разбиране, въобще знаковите процеси (семиоза), или сигнификацията (значението) и комуникацията, знаците, но и символите.

Формалното разделяне на семиотиката на 3 дяла:

  • Семантика: занимава се с отношението между знаците и техните означаеми (референти, денотати, номинати);
  • Синтактика: занимава се с отношението между самите знаци и правилата, които ги управляват (свързват);
  • Прагматика: занимава се с отношението между дадени знаци и интенцията (намерението) на използващия ги

дължим на Виенския кръг философи около Мориц Шлик, наречени Общество "Ернст Мах".

История на понятието семиотика[редактиране | edit source]

Джон Лок (1632–1704) въвежда термина „семейотике“ през 1690 г. в „Опит върху човешкия разум“. Той идва от гръцката дума за „знак“ σημειον (sēmeion).

Видове семиотични изследвания[редактиране | edit source]

Цветовото кодиране на кранчетата за студена и топла вода показва, че цветът може да закодира значение според контекста. Пример за Визуална семиотика

Поддялове

  • Литературна семиотика - занимава се със семиотика на литературния текст
  • Визуална семиотика - семиотика на визуалната комуникация
  • Когнитивна семиотика
  • Компютърна семиотика
  • Културна (понякога заедно с литературна) семиотика
  • Музикална семиология
  • Социална семиотика
  • Структурализъм и пост-структурализъм (не точно дялове, но като произхождащи в известен смисъл от семиотиката)
  • Театрална семиотика
  • Семиотика на дизайна и продуктите (продуктова семиотика)
  • Урбанистична (архитектурна) семиотика
  • Семиопедагогика - семиотика на педагогическата комуникация
  • Психосемиотика
  • Биосемиотика - Семиотиците също така понякога изследват как организмите, независимо колко големи или малки са те, правят предположения за своята семиотична ниша в света и как се приспособяват към нея (вижте Семиоза). Семиотиката теоретизира на най-общо ниво за знаците, а с изучаването на обмена на информация в живите организми се занимава биосемиотиката.

Семиотичната терминология[редактиране | edit source]

Семиотиците класифицират знаците и знаковите системи в зависимост от начина им на предаване (вж. модалност). Този процес на пренасяне на смисъл зависи от използването на семиотичен код, който може да бъде отделните звукове или букви, които хората използват, за да образуват думи, но също и движения на тялото, които те извършват, за да покажат отношение или емоция, или дори дрехите, които носят.

Лексикална семиотика[редактиране | edit source]

За да изкове дума или израз за обозначаване на „нещо“ (виж лексема и лексикална единица), общността трябва да се споразумее относно едно просто значение (денотативно значение) в своя език. Но тази дума може да предава това значение само в граматическите структури и кодове на езика (вижте синтаксис и семантика). Кодовете представят също културните ценности могат да добавят нови оттенъци на конотация на всеки елемент от живота.

Семиотика и теория на комуникацията[редактиране | edit source]

За да се обясни връзката между семиотиката и науките за комуникацията, комуникацията се дефинира като процес на предаване на данни от един източник до един приемник възможно най-ефективно. Следователно теоретиците на комуникацията създават модели на основата на кодове, медии и контексти, за да обяснят участващите в процеса биология, психология и механика. И двете дисциплини също така приемат, че техническият процес комуникация (установен чрез опити за техническа сигнализация) не може да бъде разделен от факта, че приемникът трябва да декодира данните, т.е. да може да разпознае данните като забележителни и да разбере значението им. Това предполага, че съществува необходимо застъпване между семиотиката и комуникацията. И наистина много понятия са общи, въпреки че във всяка област ударението се поставя на различно място. В „Послания и значения: Въведение в семиотикатаМарсел Данеси казва, че приоритетите на семиотиците са да изучават първо сигнификацията и след това комуникацията [1]. По-краен поглед се предлага от Жан-Жак Натиез (1987), който като музиколог смята, че теоретичното изучаване на комуникацията няма връзка с прилаганата от него семиотика.

Семиотика и езикознание[редактиране | edit source]

Семиотиката трябва също да се разграничи от езикознанието. Въпреки че и двете започват от едно и също място, семиотиката свързва езиковите факти с неезикови факти, за да осигури по-широко емпирично покритие и да предложи изводи, които изглеждат по-правдоподобни, защото интуитивно хората разбират, че езикът може да се интерпретира само в социален контекст (понякога наричан „семиосфера“). Чистото езикознание "разглобява" езика на неговите компоненти и анализира употребата му в забавено време, докато в действителния свят на човешкото семиотично взаимодействие често има хаотично преливане на език и знаков обмен, когото семиотиката се опитва да анализира и по този начин да намери общите правила, приети от всички участници.

Семиотика и философия на езика[редактиране | edit source]

Може би още по-трудно е разграничението между семиотика и философия на езика. В определен смисъл разликата е по-скоро разлика в традициите, отколкото разлика в предмета. Различни автори са се наричали „философ на езика“ или „семиотик“. Тази разлика не съответства на разделянето на аналитичната от континенталната философия. Отблизо вероятно могат да се забележат някои разлики по отношение на предмета. Философията на езика обръща повече внимание на естествените езици или на езиците въобще, докато семиотиката се интересува и от неезиковата сигнификация. Философията на езика също така има по-силна връзка с езикознанието, а семиотиката е по-близка до някои хуманитарни дисциплини (включително теория на литературата и културна антропология).

Семиозата е процес, който образува значение от схващанията на всеки организъм за света чрез знаци.

История[редактиране | edit source]

Важността на знаците и сигнификацията е признавана през повечето от историята на философията, а също така и в психологията. Както Платон, така и Аристотел, изследват връзката между знаците и света, а Августин изследва природата на знака в една конвенционална система. Тези теории са имали дълготрайно влияние върху западната философия, особено чрез схоластичната философия. Неотдавна Умберто Еко, в своята „Семиотика и философия на езика“ показва, че семиотични теории се крият в делата на повечето, ако не на всички значителни мислители.

Значими семиотици[редактиране | edit source]

Пърс[редактиране | edit source]

Чарлз Сандърс Пърс (18391914), основател на философската доктрина, известна като прагматизъм, предпочитал името „семейотика“. Дефинира „семиоза“ като „...действие или влияние, което е или подразбира съдействието на три субекта като знак, неговият обект и интерпретанта му, като това тройно взаимно влияние не може да се сведе по никакъв начин до действия по двойки“. (Прагматизъм, 1907). Неговото понятие за семиоза еволюира с времето, започвайки с тройната връзка, описана току-що, и завършвайки със система, състояща се от 59 049 възможни елемента и връзки. Една от причините този брой да е толкова висок е, че той позволява на всеки интерпретант да действа като знак, създавайки при това нова сигнифицираща връзка. Пърс е и известен логик и разглежда семиотиката и логиката като страни на една по-широка теория.

Сосюр[редактиране | edit source]

Фердинанд дьо Сосюр (18571913), „баща“ на съвременната лингвистика, предлага дуалистична представа за знаците, свързваща „сигнификаторът“ като форма на изречената дума или фраза със „сигнифицираното“ като мисловна концепция. Трябва да се отбележи, че според Сосюр знакът е напълно произволен, т.е. не е задължително да има връзка между знака и неговото значение. Това го разграничава от предишните философи като Платон или схоластиците, които мислят, че трябва да има някаква връзка между сигнификатора и обектът, когото той сигнифицира. Настойчивостта на Сосюр относно произволността на знака повлиява силно и по-късни философи, особено постмодерните теоретици като Жак Дерида, Ролан Барт и Жан Бодрияр. Фердинанд дьо Сосюр изковава термина „семиология“ докато преподава епохалния си „Курс по обща лингвистика“ в Женевския университет през 1906-1911 г. Сосюр постулира, че нито една дума не е по същество смислена. Една дума е по-скоро само „сигнификатор“, т.е. представяне на нещо, и тя трябва да се съчетае в мозъка със „сигнифицираното“, самото нещо, за да образува изпълнен със смисъл „знак“. Сосюр вярва, че декомпозицията на знаците е същинска наука, защото, правейки това, ние достигаме до емпирично разбиране как хората преобразуват физическите дразнения в думи и дуги абстрактни понятия.

Йелмслев[редактиране | edit source]

Луи Йелмслев (18991965) развива структуралистки подход към теориите на Сосюр. Най-известната му работа е „Пролегомена: Една теория на езика“, която е разширена до „Резюме на теорията на езика“ — формална разработка на „глосематиката“ — неговата научна систематика на езика.

Чарз Морис[редактиране | edit source]

Чарлз У. Морис (19011979). В своите „Основи на теорията на знаците“ (1938) той дефинира семиотиката като групираща триадата синтаксис, семантика и прагматика. Синтаксисът изучава взаимовръзките между знаците без да се интересува от смисъла. Семантиката изучава връзката между знаците и обектите, до които те се отнасят. Прагматиката изучава връзката между знаковата система и нейният потребител — човек или животно. За разлика от ментора си Джордж Хърбърт Мийд Морис е бихейвиорист и симпатизира на позитивизма на колегата си Рудолф Карнап от Виенския кръг. Морис е обвинен в неправилно тълкуване на Пърс.

Умберто Еко[редактиране | edit source]

Умберто Еко запознава по-широка публика със семиотиката чрез различни публикации, най-известни от които са „Теория на семиотиката“ и романътИмето на розата“, който включва семиотични елементи. Най-важните му приноси в областта са във връзка с интерпретацията, енциклопедиите и моделния читател.

Греймас[редактиране | edit source]

Алгирдас Юлиус Греймас развива структурен вариант на семиотиката, наречена „генеративна семиотика“, опитвайки се да премести фокуса на дисциплината от знаците към системите за сигнификация. Теориите му доразвиват идеите на Сосюр, Йелмслев, Клод Леви-Строс и Морис Мерло-Понти.

Лотман[редактиране | edit source]

Юрий Лотман 19221993 е един от основателите на Тартуската (Тарту-московска) семиотична школа. Той развива семиотичен подход към изучаването на културата и създава комуникационен модел за текстовата семиотика. Лотман въвежда и понятието „семиосфера“.

Сибиък[редактиране | edit source]

Томас А. Сибиък, студент на Чарлз У. Морис, е плодовит американски семиотик с широки интереси. Въпреки че настоява, че животните не са способни на употребата на език, той разширява границите на семиотиката с нечовешки сигнални и комуникационни системи, повдигайки по този начин някои от проблемите, адресирани от философията на разума, и изковава термина „зоосемиотика“. Сибиък настоява, че всяка комуникация се осъществява благодарение на връзката между организма и обкръжението, в което живее. Той също твърди, че семиозата (интерпретирането на знаци) и живота са еквивалентни.

Семиотиката в България[редактиране | edit source]

Семиотиката в България започва още в началото на 30-те години на 20 век, когато философът Иван Саръилиев въвежда прагматиката на Чарлз Пиърс още преди издаването на събраните съчинения на Пиърс. [2]През 60-те и 70-те Александър Люцканов прави семиотични изследвания в своята лингвистична лаборатория във връзка с работата си в областта на машинния превод. [2] Пак през 60-те със семиотика се занимават Мирослав Янакиев, Атанас Славов, Иван Добрев, Цанко Младенов.

През 80-те години заклети семиотици стават Ивайло Знеполски, който се занимава със семиотика на киното, и Добрин Добрев - областта на литературната семиотика и семиотиката на цветовете.

В началото на 90-те години популяризатори на семиотиката у нас са Иван Младенов и Мирослав Дачев.

По-късно, в началото на 90-те години на ХХ век, първо се създава Българска семиотична асоциация, а след това на нейно място е създаден Югоизточния център за семиотични изследвания на НБУ, който всяка година провежда Лятна школа по семиотика в Созопол с участието на български и чужди преподаватели и студенти, като част от мрежа от над 30 университета. [2]

Източници[редактиране | edit source]

  1. Marcel Danesi, „Messages and Meanings: An Introduction to Semiotics“, 1994 (англ.)
  2. а б в Найден Йотов, България: семиотиката в действие / Nayden Yotov, Bulgaria: Semiotics in action, SemiotiX, 12, май 2008 (англ.)
Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Semiotics“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.  

Библиография[редактиране | edit source]

На български

  • Ролан Барт. Въображението на знака. С., Нпр, 1991.
  • Кристиан Банков. Семиотични тетрадки. Уводни лекции по семиотика. Ч. ІІ. С., НБУ, 2004.
  • Умберто Еко. Семиотика и философия на езика. С., Наука и изкуство, 1993.
  • Умберто Еко. Трактат по обща семиотика. С., Наука и изкуство, 1993.
  • Ивайло Знеполски. „Проблемът за класификация на семиотиките“. - Годишник на СУ „Св. Климент Охридски“, том 86, 1993.
  • Иван Касабов. Граматика на семантиката. С., УИ, 2007.
  • Интерпретация и свръхинтерпретация: Умберто Еко в дискусия с Ричард Рорти, Джонатан Калър, Кристин Брук-Роуз. С., Наука и изкуство, 1997.
  • Юрий Лотман. Поетика. Типология на културата. Прев. от рус. Татяна Танчева. С.: Народна култура, 1990.
  • Юрий Лотман. Култура и информация. Прев. от рус. Лиляна Терзийска, Любен Георгиев Любенов. С.: Наука и изкуство, 1992.
  • Юрий Лотман. Култура и взрив. Прев. Иван Тотоманов. С.: Кралица Маб, 1998 (ISBN 954-533-029-5)
  • Емил Павлов. Семиотика и масови комуникации. Благоевград, УИ „Неофит Рилски“, 2003.
  • Емил Павлов. Семиотика и култура. Благоевград, УИ „Неофит Рилски“, 2005.
  • Майкъл Рифатер. „Семиотика на поезията“. - В: Бюлетин на СБП, С., 1989.
  • Семиотика в действие. Сборник. Съст. Кристиан Банков. С., НБУ, 2003.
  • Семиотиката в действие: Лекции и доклади по семиотика 2007. Съст. Кристиан Банков. С., НБУ, 2008.
  • Семиотиката в действие 2011. Съст. Кристиан Банков. С., Нов български университет, 2011.
  • Томас Сибиък. Семиотиката в САЩ. Наука и изкуство, НБУ, 1997.
  • Цветан Тодоров. Семиотика. Реторика. Стилистика. С., 2000.

На английски

  • Daniel Chandler. Semiotics: The Basics. London: Routledge, 2001/2007.
  • D. S. Clarke. Principles of Semiotic. London: Routledge & Kegan Paul, 1987.
  • D. S. Clarke. Sign Levels. Dordrecht: Kluwer, 2003.
  • Socio semiotics/cognitive semiotics. Ed. Veronika Azarova. С., Нов български университет, 2009.
  • Marcel Danesi. Messages and Meanings: An Introduction to Semiotics. Toronto: Canadian Scholars' Press, 1994.
  • Marcel Danesi. Understanding Media Semiotics. London: Arnold; New York: Oxford UP, 2002.
  • Marcel Danesi. The Quest for Meaning: A Guide to Semiotic Theory and Practice. Toronto: University of Toronto Press, 2007.
  • John Deely. Basics of Semiotics. 4th ed. Tartu: Tartu University Press, 2005 [1990].
  • John Deely. The Impact on Philosophy of Semiotics. South Bend: St. Augustine Press, 2003.
  • John Deely. Four Ages of Understanding. Toronto: University of Toronto Press, 2001.
  • Umberto Eco. A Theory of Semiotics. Indiana, Indiana University Press, 1976.
  • Umberto Eco. Semiotics and the Philosophy of Language. Bloomington: Indiana University Press, 1986.
  • Umberto Eco. Kant and the Platypus. New York, Harcourt Brace & Company, 2000.
  • Claus Emmeche, Kalevi Kull (eds.) Towards a Semiotic Biology: Life is the Action of Signs. London: Imperial College Press, 2011.
  • Algirdas Julien Greimas. On Meaning: Selected Writings in Semiotic Theory. (Translated by Paul J Perron & Frank H Collins). London: Frances Pinter, 1987.
  • Robert Hodge & Gunther Kress. Social Semiotics. Ithaca: Cornell UP, 1988.
  • David Lidov. Elements of Semiotics. New York: St. Martin's Press, 1999.
  • J. J. Liszka. A General Introduction to the Semeiotic of C.S. Peirce. Indiana University Press, 1996.
  • Yuri Lotman. Universe of the Mind: A Semiotic Theory of Culture. (Translated by Ann Shukman). London: I.B. Tauris, 1990.
  • Charles W. Morris. Writings on the general theory of signs. The Hague: Mouton, 1971.
  • Charles Sanders Peirce. Collected papers: Volume V. Pragmatism and pragmaticism. Cambridge, MA, USA: Harvard University Press, 1934.
  • Susan Petrilli. Semiotics as semioethics in the era of global communication. Semiotica, 2009, 173 (1-4), 343-347, 353-354, 359.
  • Augusto Ponzio & Susan Petrilli. Semiotics Today. From Global Semiotics to Semioethics, a Dialogic Response. New York, Ottawa, Toronto: Legas, 2007, 84 pp.
  • Thure von Uexküll. Semiotics and medicine. Semiotica, 1982, 38-3/4: 205-215.
  • Judith Williamson. Decoding Advertisements: Ideology and Meaning in Advertising. London: Boyars, 1978.
  • Jordan Zlatev. The Semiotic Hierarchy: Life, Consciousness, Signs and Language, Cognitive Semiotics. Sweden: Scania, 2009

Вижте също[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]