Семипалатински ядрен полигон

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Семипалатински ядрен полигон
Relief Map of Kazakhstan.png
50.1167° с. ш. 78.7167° и. д.
Семипалатински ядрен полигон
Местоположение в Казахстан
Информация за обекта
Страна Флаг на Казахстан Казахстан
Териториална единица Източноказахстанска област, Павлодарска област, Карагандинска област
Местоположение близо до гр. Курчатов
Вид полигон за ядрени опити
Площ ок. 18 000 km²
Под управлението на Министерство на отбраната на СССР
История на обекта
Експлоатация 1949 – 1991 г.
Съвременно състояние неактивен
Семипалатински ядрен полигон в Общомедия

Семипалатинският ядрен полигон (на руски: Семипалатинский испытательный ядерный полигон) е главният и един от най-големите ядрени полигони на СССР.[1] Разположен е в степта на североизточен Казахстан (тогава Казахска ССР), южно от долината на река Иртиш. Носи името на град Семипалатинск. След 2007 г. и понастоящем, наименованието на този град в Казахстан е Семей (на руски: Семей, на казахски: Семей). Научните сгради на тестовете са били разположени на около 150 km западно от град Семипалатинск, близо до границите на Източноказахстанска област и Павлодарска област. Повечето тестове са били провеждани на запад и на юг, понякога в Карагандинска област.

Съветският съюз провежда 456 ядрени опита на Семипалатинския полигон от 1949 до 1989 г., с малко внимание към техния ефект върху местното население и природна среда. Въздействието на радиацията е крито в продължение на много години от съветските власти и е разкрито едва след затварянето на полигона през 1991 г.[2]

В периода 1996 – 2012 г. е проведена тайна операция (без уведомяване на МААЕ), водена от казахски, руски и американски ядрени учени и инженери, която има за цел събирането и погребването на 200 kg плутоний, останал в тунелите на полигона след тестовете.[3][4]

История[редактиране | редактиране на кода]

Районът на полигона на картата на Казахстан.
Различните съоръжения на Семипалатинския ядрен полигон.

Мястото на полигона е избрано през 1947 г. от Лаврентий Берия, началник Проекта за създаване на съветска атомна бомба. Той твърдял, че широките 18 000 km² от степта са ненаселени.[5] Използван е трудът на лагерите ГУЛАГ за да се построят първоначалните изпитателни съоръжения, в това число лабораторния комплекс. Първият съветски атомен тест, РДС-1 е проведен на 29 август 1949 г. от кула на Семипалатинския полигон. В района на същия взрив, западно от град Курчатов са проведени над 100 атмосферни ядрени теста. По-късно изпитанията са преместени близо до река Чаган. С атомен взрив е създадено и езеро Чаган. След като атмосферните тестове са забранени, изпитанията са преместени под земята. След затварянето на трудовия лагер при Семипалатинск, строителните работи са извършвани от 217-и инженерен и минен батальон (който по-късно построява космодрума Байконур).

На 12 август 1953 г. на полигона е взривена 400-килотонна водородна бомбаРДС-6. Взривът се случва на 30 m над земята, което се отразява в много високи нива на радиация на и около полигона. Днес радиационният фон все още е завишен.[1] На 11 октомври 1961 г. на полигона е проведен първият в СССР подземен ядрен опит.

В периода от 1949 г. до забраната за атомни опити през 1989 г. са проведени 456 взрива, като 350 от тях – подземни, а 116 – атмосферни. Лабораторният комплекс, все още административен и научен център на полигона, е преименуван на Курчатов по името на Игор Курчатов, един от лидерите на първоначалната съветска ядрена програма.

Семипалатинският комплекс буди силен интерес в чуждестранните правителства по време на функционирането си. Американското разузнаване е било убедено, че съветите са построили огромна станция с лъчево оръжие на полигона.[6] След разпадането на СССР през 1991 г. става ясно, че станцията е разработвала ядрени ракети.

Полигонът е официално затворен от президента на Казахстан Нурсултан Назарбаев на 29 август 1991 г.[7] Голяма роля в затварянето на полигона играе антиядреното движение Невада – Семипалатинск и водачът му – Олжас Сулейменов.[8]

Казахстан е една от държавите (заедно с Украйна и Беларус), която се отказва доброволно от ядреното си оръжие според Лисабонския протокол.

Съвременно състояние[редактиране | редактиране на кода]

Паметник на един от създателите на полигона, Игор Курчатов. На заден план – Централният щаб на полигона.
Сондиране на полигона.

Съветският съюз провежда последните си ядрени опити през 1989 г.[9] След разпадането на СССР полигонът е занемарен, а ядреният материал е оставен в планинските тунели и дупки неохраняван – потенциална плячка за терористи. Този риск представлява една от най-големите ядрени заплахи след разпадането на СССР. Едва през 1996 г. тайната съвместна кооперация на Казахстан, Русия и САЩ решава да се заеме с този проблем, като залива дупките и тунелите с бетон. Проектът е на стойност 150 милиона долара.[3]

На 8 септеври 2006 г. Казахстан, Киргизстан, Таджикистан, Туркменистан и Узбекистан подписват договор на Семипалатинския полигон, като се съгласяват да не притежават или произвеждат ядрено оръжие. Договорът е познат като „Семипалатински договор“ или „Семейски договор“ и, също така, отбелязва 15 години от затварянето на полигона.

Въпреки повишените нива на радиация, към 2009 г. на територията на полигона все още живеят хора. Местното население използва голяма част от полигона за паша на домашни животни. Радиационният фон на места достига 10 – 20 милирентгена на час.[10]

Общият консенсус на проучванията за здравословното състояние на хората в района е, че радиацията е имала пряк ефект върху 200 хил. души. Високите нива на различни видове рак в района са свързвани с облъчването.[9]

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Semipalatinsk Test Site“ и страницата „Семипалатинский испытательный полигон“ в Уикипедия на английски и руски език. Оригиналните текстове, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за творби създадени преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналните страници тук и тук, за да видите списъка на тeхните съавтори.