Сергей Булгаков

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Сергей Булгаков
руско-френски философ

Роден
Починал

Националност Флаг на Русия Русия
Флаг на Франция Франция
Религия Православие
Образование Юридически факултет на Московския държавен университет
Философия
Регион Западна философия
Епоха Философия на XX век
Интереси Теология
Идеи Софиология
Образование Московски държавен университет
Повлиян Николай Бердяев, Владимир Соловьов, Лев Шестов
Сергей Булгаков в Общомедия

Сергей Николаевич Булгаков е изтъкнат руски-френски философ, богослов и икономист, един от представителите на т. нар. „руски философско-религиозен ренесанс“ от началото на 20 век наред с Владимир Соловьов, Николай Бердяев, Павел Флоренски, Лев Карсавин, Семьон Франк и др.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 16 юни 1871 година (стар стил) в Ливни, Русия. Детството си прекарва из родните си места в Орловска област на Русия, където в Орел завършва духовна семинария. Магистърска степен получава в Юридическия факултет на Московския университет и през 1901 г. е избран за редовен професор в Киевския политехнически институт. През 1906 г. се завръща в Москва като частен доцент в Московския университет. Избран е за депутат в Държавната дума, където обаче не играе съществена роля.

След Октомврийската революция през 1918 г., приема свещенически сан. Комунистическият режим принуждава Булгаков да емигрира и след кратък престой в Истанбул и Прага, през 1925 г. той се заселва трайно във Франция и през 1925 вече е професор в православния руски богословски институт в Париж, който се намира под юрисдикцията на Руската православна църква зад граница.

Умира на 13 юли 1944 година в Париж на 73-годишна възраст.

Развитие на философските възгледи[редактиране | редактиране на кода]

Още като ученик в семинарията, Булгаков преживява религиозна криза и започва да се увлича от марксизма и по специално в частта му, засягаща политическата икономия. В пространната си дисертацияКапитализмът и земеделието“, той защитава универсалността на марксическите стопански закони. Постепенно обаче започва да възприема това учение като несъстоятелно и под въздействието на религиозни мислители като Владимир Соловьов, Фьодор Достоевски и Лев Толстой, както и при анализа на гносеологията на Имануел Кант, се връща към религиозния мироглед. В произведението си „Християнският социализъм“ (1903 г.) все още се опитва да съгласува двете идеологически концепции – религиозната и марксическата, но скоро изоставя този подход и окончателно се завръща към религиозното мислене. В ”Двата града“ (1911 г.) той вече открито се противопоставя на марксическия материализъм. Моралните и интелектуалните етапи, които е преминал по този път, описва в сборника „От марксизъм към идеализъм“ (1904).

Централно място в зрелите възгледи на Булгаков заема софиологията, която разработва в многообразните ѝ аспекти – от икономическите теории до мистическите и съзерцателни умозрения. Булгаков възприема София като „идеална основа на света“, „световна душа“, „нетварен вечен образ“. Онтологичното единство на света се съдържа в метафизически непрекъснатото му изпълване със София. Сам по себе си светът е вторичен и не е тъждествен с Бога, но при все това притежава собствена божественост, която е тварната София. Човек е също така осъществяване на София, както и всеки друг феномен – обществото, икономиката, историята. Софиологическите възгледи на Булгаков са вече окончателно оформени в „Светлина невечерна“ (1917 г.), развиват се в по-късните му произведения „Ипостас и ипостасност“ (1925 г.), „Неизгарящата къпина“ (1927 г.), „Глави за троичността“ (1928 г.) Окончателната им разработка е в трилогията (наричана още условно „София – Премъдрост Божия“ – под това име се издава на повечето европейски езици. За отбелязване е, че и до днес тази трилогия няма руско издание), съдържаща произведенията „Агнец Божий“ (1933 г.), „Утешителят“ (1936 г.) „Невестата на Агнеца“ (1945 г.).

Софиологическото учение на Булгаков е осъдено през 1935 г. от Московската патриаршия, но възникналият „спор за София“ и до днес не е намерил окончателно решение в богословските среди.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Карл Маркс като религиозен тип (Karl Marks kato religiozen tip). Plovdiv, 1909
  • Принципите на християнската етика и политическата икономия. Plovdiv, 1909
  • Първото християнство и най-новият социализъм. Sofia, 1910
  • За особеното религиозно призвание на нашето време. In: Нова ераб 1924. N. 1, 6 – 13
  • Поседуjе ли православлье спольашньи ауторитет догматске непогрешивости? In: Хришħански живот, 1925. N. 4, 149 – 162
  • Евхаристическият догмат. In: Народен страж, 1931. N. 3, 9 – 11; N. 4, 8 – 11; N. 6, 11 – 13; N. 8, 10 – 11; N. 9, 8 – 10; N. 15, 8 – 10; N. 16, 7 – 8; N. 17, 9 – 11
  • (Fragment) Православлье и држава. In: Светосавлье, 1933. N. 1, 29 – 36
  • (Fragment) Православлье и економски живот. In: Светосавлье, 1933. N. 2, 57 – 65
  • Творческият лик на църквата. In: Народен страж, 1933. N. 3, 9 – 10
  • Власт над светом. In: Хришħанска мисао, 1934. N. 7/8, 104 – 106
  • Црква и култура. In: Хришħанска Мисао, 1935. N. 7/8, 17 – 20; in: Теоложки погледи, 1977. N. 4, 197 – 203
  • Хришħанство и социjално питанье. In: Православна мисао, 1959. N. 1, 61 – 75
  • Разговор имеħ у Бога и човека. In: Православна Мисао, 1967. N. 1/2, 47 – 68

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

На руски език

На английски език

  • Колективен нормативен архив, Посетен на 27 април 2014 г..