Сергей Никитин

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Сергей Никитин
Сергей Николаевич Ники́тин
руски изследовател
Роден
Починал
Погребан Санкт Петербург, Русия

Образование Императорски Московски университет
Научна дейност
Област Геология, палеонтология
Образование Московски университет

Сергей Николаевич Никитин (на руски: Сергей Николаевич Ники́тин) е руски изследовател, географ, геолог и палеонтолог. Член на Петербурската академия на науките.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години и образование[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 23 януари 1851 година в Москва, Руска империя. Завършва средното си образование в 5-та Московска гимназия със златен медал. През 1867 г. записва естествени науки в Катедрата по физика и математика на Московския университет, където през 1878 защитава магистърска степен. След дипломирането си, той преподава география и ботаника в Московската женска гимназия.

След основаването на геоложкия комитет през 1882 г. е избран за старши геолог в това учреждение.

Експедиционна дейност (1880 – 1906)[редактиране | редактиране на кода]

Никитин извършва хидрогеоложки и стратиграфски изследвания на Европейска Русия и Предуралието. През 1880 – 1882 изследва реките Унжа (426 км) и Ветлуга (889 км) и съставя точна карта на междуречието им, покрито с непроходими иглолистни гори и блата. През 1886 г. той отделя няколко области с различни типове следтретични наслаги. Това е първото геоморфоложко райониране на Европейска Русия.

През 1891 – 1893 изследва района между реките Волга и Урал – възвишението Общ Сърт, басейните на реките Голям и Малък Узен (638 км), Еруслан (278 км), Чижа и Кушум и части от Прикаспийската низина. Въпреки предишните възгледи, тази територия макар и да представлява низина не е абсолютно равна. Той установява, че Общия Сърт е с височина 150 – 200 м и има стръмни южни склонове само между реките Урал и Голям Узен. Западната част на възвишението се разпада на редица отделни относително високи плоски височини, пресечени от необичайно широки, неясно очертаните долини на Голям и Малък Узен, Еруслан и техните притоци. На юг от линията Камишин – Уралск Никитин разграничава три области: западна – почти безводна, лишена от реки, изобилстваща от солени езера и засолени блата, издигаща се на 30 – 40 м над долината на Волга; средна – пресечена от редица пясъчни ридове със северозападно простиране със солончаци между тях; източна – област на разливите на реките Узен, Чижа, Кушум и Урал, почти абсолютно равна.

От 1894 до 1896 г. извършва хидрогеоложки изследвания в басейните на реките Западна Двина, Днепър и горното течение на Волга. От град Тихвин в югоизточна посока открива дълъг 450 км моренен вал, по който минава част от балтийско-каспийския вододел. Никитин остава за тези възвишения названието Валдайски и доказва, че те са основната част на Средноруските възвишения. В изворната област на река Великая (430 км, от басейна на Псковското езеро) оконтурява Бежаницкото възвишение с височина до 338 м, отделено от Валдайските възвишения с меридионална, заблатена и залесена равнина, по която тече река Ловат. На юг от Валдайските възвишения той открива и проследява по цялото им протежение Смоленско-Московските възвишения (дължина 625 км, до 319 м), а на запад от Днепър – Източно-Беларуските възвишения.

През 1905 – 1906 изследва планината Мугоджари (до 657 м) на границата между Европа и Азия. Неговите сътрудници, геологът Михаил Михайлович Пригоровски и топографът И. Я. Рибаков, създават изцяло нова карта на планината.

Научна дейност[редактиране | редактиране на кода]

Никитин е един от основоположниците на руската хидрогеология. Той разработва теорията за артезианските води. Почти двадесет години събира сведения за артезианските кладенци (над 1000) в Европейска Русия. На основата на този материал обособява девет артезиански басейна и първи дава широки регионални обобщения по хидрогеология на Източна Европа. Открива огромни източници с питейна вода под Москва, участва в проектирането и строежа на Митищенското водохранилище и водоснабдяването на града. От 1907 г. е председател на геоложкия комитет към Министерството на земеделието и държавното имущество.

Памет[редактиране | редактиране на кода]

Неговото име носи нос Никитин (78°10′ с. ш. 101°42′ и. д. / 78.166667° с. ш. 101.7° и. д.), на южния бряг на остров Болшевик, в архипелага Северна земя.

Публикации[редактиране | редактиране на кода]

  • „Геологический очерк Ветлужского края“ („Материалы по геологии России“, т. XI, 1883);
  • „Общая геологическая карта России. Лист 56, Ярославль“ („Труды Геологического Комитета“, т. I, № 2, 1884);
  • „Общая геологическая карта России. Лист 71. Кострома“ („Труды Геологического Комитета“, т. II, № 1, 1885);
  • „Пределы распространения ледниковых следов в Восточной России и на Урале“ („Известия Геологического Комитета“, т. IV, 1885);
  • „Географическое распространение юрских осадков в России“ („Горный Журнал“, 1886, № 10);
  • „Заволжье в обл. 92 листа геологической карты России“ („Труды Геологического Комитета“, VII, № 2, 1888);
  • „Общая геологическая карта России“ (лист 57, там же, 1890, т. V, № 1);
  • „Каменноугольные отложения подмосковного края и артезианские воды“ (там же, 1890, т. V, № 5);
  • „Геологические и гидрологические исследования“ („Известия Геологического Комитета“, 1894 – 95);
  • „Гидрогеологические исследования в бассейне реки Оки“ (Санкт-Петербург, 1896).

Източници[редактиране | редактиране на кода]