Сергей Параджанов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Сергей Параджанов
арменски кинорежисьор и сценарист

Роден
სერგეი (სერგო) ფარაჯანოვი
Починал
20 юли 1990 г. (66 г.)
Семейство
Съпруга Светлана Щербатюк
Деца Сурен

Уебсайт
Сергей Параджанов в Общомедия

Сергей Параджанов (на арменски: Սարգիս Հովսեփի Փարաջանյան; на грузински: სერგო ფარაჯანოვი) е съветски режисьор и сценарист, народен артист на Украинската и на Арменската ССР.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е в старо арменско семейство в Тбилиси през 1924 г. Истинското му име е Саргис Ховсеп Параджанян.

Между 1942 и 1945 г. учи във Вокалния факултет на Тбилиската консерватория и в Строителния факултет на местния Железопътен институт. През 1949 г. си намира работа като асистент-режисьор в киевската киностудия „Довженко”, където работи до 1960 г. След това е режисьор в „Арменфильм” и „Грузия-фильм”. Междувременно през 1952 г. Сергей Параджанов завършва режисура във ВГИК, Москва.

През 1964 г. снима филма „Сенките на забравените прадеди“, който веднага го поставя в редица с най-добрите световни режисьори. „Сенките..." шестват триумфално по света - 28 награди от международни кинофестивали в 21 страни (и място в „Книгата на Гинес” по този повод), поздравителни телеграми, изпълнени с възхищение, от Федерико Фелини, Микеланджело Антониони, Жан-Люк Годар и Акира Куросава.

Още по-новаторска в изобразително отношение става следващата творба на режисьора-сценарист – „Цветът на нара“. В този филм, състоящ се от няколко миниатюри, Параджанов пресъздава биографията на арменския народен поет Саят-Нова на колоритния исторически фон в Средновековен Кавказ. Филмът, заснет в киностудията „Арменфильм" през 1968 г., му носи и световна слава.

Арести[редактиране | редактиране на кода]

Параджанов на украинска марка

Режисьорът, който работи далеч от провъзгласения „социалистически реализъм” и е недолюбван от съветските власти, в крайна сметка заплаща за своята независимост. В продължение на 15 години съветската система се отнася жестоко с Параджанов, като напълно го отстранява от киното. През 1973 г. е арестуван по изфабрикувано обвинение в незаконна търговия с икони и хомосексуализъм и прекарва следващите 4 години в изправителна колония със строг режим.

Параджанов е пуснат от затвора през 1977 г. Завръща се в Тбилиси, но не може да си намери работа. Следващите няколко години пише сценарии, рисува и прави знаменитите си пластични колажи. През 1982 г. отново го прибират в затвора, този път без каквото и да е съдебно дело. Освобождават го след 11 месеца. След второто му влизане в затвора го изключват от Съюза на кинодейците. При ареста изчезват 17 негови сценария. Част от тях са конфискувани.

Последни години[редактиране | редактиране на кода]

С началото на Перестройката отношението към Параджанов започва да се променя. През 1984 г. поставя „Легенда за Сурамската крепост“ в „Грузия-фильм“, а през 1988 г. – „Ашик–Кериб“ по едноименната поема на М. Ю. Лермонтов. През 1989 г. Параджанов започва снимките на автобиографичния филм „Изповед“, но е принуден да прекъсне заради рязко влошаване на здравето си. По покана на френското правителство заминава на лечение в Париж, но се оказва, че е болен от рак и болестта е на етап, когато вече е неизлечима.

През юли 1990 г. Параджанов умира в Ереван и е погребан в столицата на Армения. Веднага след смъртта му е наречен „последният гений“ в киното на ХХ век и „един от най-парадоксалните образи“ в съвременната култура.

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

Филмография[редактиране | редактиране на кода]

Като режисьор[редактиране | редактиране на кода]

  • 1951 – „Тарас Шевченко“
  • 1951 – „Молдавская сказка/Андриеш“ (изгубен)
  • 1954 – „Андриеш“
  • 1957 – „Думка“
  • 1958 – „Первый парень“
  • 1959 – „Наталия Ужвий“
  • 1960 – „Золотые руки“
  • 1961 – „Украинская рапсодия“
  • 1962 – „Цветок на камне“
  • 1964 – „Тени забытых предков“
  • 1965 – „Киевские фрески“ (незавършен)
  • 1967 – „Страсти по Саят-Нове“
  • 1967 – „Акоп Овнатанян“
  • 1968 – „Дети – Комитасу“ (изгубен)[1]
  • 1968 – „Цвет граната“ (първоначално – „Саят-Нова“)
  • 1984 – „Легенда о Сурамской крепости“
  • 1985 – „Арабески на тему Пиросмани“
  • 1988 – „Ашик-Кериб“
  • 1990 – „Исповедь“ (незавършен)

Като сценарист[редактиране | редактиране на кода]

  • 1964 – „Тени забытых предков“
  • 1965 – „Киевские фрески“
  • 1968 – „Цвет граната“
  • 1969 – 1989 – „Исповедь“
  • 1969 – „Дремлющий дворец“
  • 1970 – „Икар“
  • 1970 – „Золотой обрез“
  • 1970 – „Интермеццо“
  • 1971 – „Демон“
  • 1972 – „Давид Сасунский“
  • 1972 – „Ара Прекрасный“
  • 1973 – „Чудо в Оденсе“
  • 1986 – „Мученичество Шушаник“
  • 1986 – „Сокровища горы Арарат“
  • 1989 – „Этюды о Врубеле“
  • 1990 – „Лебединое озеро. Зона“[2]

Наследството на Параджанов включва и нереализирани сценарии. Част от тях са публикувани в книгите:

  • Параджанов С. И. Исповедь / сост. Кора Церетели. СПб.: Азбука, 2001, 654 с. ISBN 5-267-00292-5
  • Параджанов С. И. Дремлющий дворец: Киносценарии / сост. Корина Церетели. СПб.: Азбука-классика, 2006, 224 с. ISBN 5-352-00736-7

Художник[редактиране | редактиране на кода]

Сергей Параджанов оставя след себе си голямо количество художествени творби: рисунки, колажи, асамблажи, инсталации, мозайки, кукли, шапки, картини и скулптури. Много от тях са изложени в Дома музей в Ереван. През 2017 г. един колаж от серията „Мона Лиза“ е продаден на аукцион за 440 хил. рубли[3].

Изкуствоведите разделят творчеството на Параджанов на три периода. Първият период е преди затвора и обхваща времето на 60-те години, когато художникът прави първите си мозайки, плоски и обемни колажи, керамични творби. Известност му носи серията от керамични проидведения, посветена на Пиер Паоло Пазолини и филмите му, ескизите към спектакъла „Хамлет“ и колажът „Голгота“. Вторият период – затворническия (1973–1977), към нему се отнасят рисунките с молив и химикалка. Най-известните произведения оттогава: „затворническите марки“, „Евангелието от Пазолини“, сериите „Джоконда“, „Преброяване на подбраното имущество“, „Притча за сина“, колажите на пликове за писма, „Цветове от зоната“. Третият, най-богат период е след затвора. Самият Параджанов нарича своите колажи „пресовани филми“, в тях той е свободен от цензурата и забраните на властите.[4].

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Sergei Parajanov. // parajanov.com. Parajanov-Vartanov Institute.
  2. Параджанов С. И. Дремлющий дворец: Киносценарии / сост. Корина Церетели. СПб.: Азбука-классика, 2006, с. 220.
  3. „Мона Лиза“ Параджанова продана на аукционе за 440 тысяч рублей. // Интерфакс. 20 февруари 2017.
  4. Сусанна Петросян. Музей Параджанова – музей недавней, но уже несуществующей эпохи. // Вестник Кавказа. 1 април 2009.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]