Сергей Параджанов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Сергей Параджанов
Սարգիս Հովսեփի Փարաջանյան
арменски кинорежисьор и сценарист
Սերգեյ Փարաջանով.jpg
Роден
Починал
Погребан Ереван, Армения

Образование Национален институт по кинематография „С. А. Герасимов“
Активен период от 1951 г. до 1990 г.
Семейство
Съпруга Светлана Щербатюк
Деца Сурен

Уебсайт parajanov.com
Сергей Параджанов в Общомедия

Сергей Параджанов (на арменски: Սարգիս Հովսեփի Փարաջանյան; на грузински: სერგო ფარაჯანოვი) е съветски режисьор и сценарист, народен артист на Украинската и на Арменската ССР.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е в старо арменско семейство в Тбилиси през 1924 г. Истинското му име е Саргис Ховсеп Параджанян.

Между 1942 и 1945 г. учи във Вокалния факултет на Тбилиската консерватория и в Строителния факултет на местния Железопътен институт. През 1949 г. си намира работа като асистент-режисьор в киевската киностудия „Довженко“, където работи до 1960 г. След това е режисьор в „Арменфильм“ и „Грузия-фильм“. Междувременно през 1952 г. Сергей Параджанов завършва режисура във ВГИК, Москва.

През 1964 г. снима филма „Сенките на забравените прадеди“, който веднага го поставя в редица с най-добрите световни режисьори. „Сенките..." шестват триумфално по света - 28 награди от международни кинофестивали в 21 страни (и място в „Книгата на Гинес“ по този повод), поздравителни телеграми, изпълнени с възхищение, от Федерико Фелини, Микеланджело Антониони, Жан-Люк Годар и Акира Куросава.

Още по-новаторска в изобразително отношение става следващата творба на режисьора-сценарист – „Цветът на нара“. В този филм, състоящ се от няколко миниатюри, Параджанов пресъздава биографията на арменския народен поет Саят-Нова на колоритния исторически фон в Средновековен Кавказ. Филмът, заснет в киностудията „Арменфильм" през 1968 г., му носи и световна слава.

Арести[редактиране | редактиране на кода]

Параджанов на украинска марка

Режисьорът, който работи далеч от провъзгласения „социалистически реализъм“ и е недолюбван от съветските власти, в крайна сметка заплаща за своята независимост. В продължение на 15 години съветската система се отнася жестоко с Параджанов, като напълно го отстранява от киното. През 1973 г. е арестуван по изфабрикувано обвинение в незаконна търговия с икони и хомосексуализъм и прекарва следващите 4 години в изправителна колония със строг режим.

Параджанов е пуснат от затвора през 1977 г. Завръща се в Тбилиси, но не може да си намери работа. Следващите няколко години пише сценарии, рисува и прави знаменитите си пластични колажи. През 1982 г. отново го прибират в затвора, този път без каквото и да е съдебно дело. Освобождават го след 11 месеца. След второто му влизане в затвора го изключват от Съюза на кинодейците. При ареста изчезват 17 негови сценария. Част от тях са конфискувани.

Последни години[редактиране | редактиране на кода]

С началото на Перестройката отношението към Параджанов започва да се променя. През 1984 г. поставя „Легенда за Сурамската крепост“ в „Грузия-фильм“, а през 1988 г. – „Ашик–Кериб“ по едноименната поема на М. Ю. Лермонтов. През 1989 г. Параджанов започва снимките на автобиографичния филм „Изповед“, но е принуден да прекъсне заради рязко влошаване на здравето си. По покана на френското правителство заминава на лечение в Париж, но се оказва, че е болен от рак и болестта е на етап, когато вече е неизлечима.

През юли 1990 г. Параджанов умира в Ереван и е погребан в столицата на Армения. Веднага след смъртта му е наречен „последният гений“ в киното на ХХ век и „един от най-парадоксалните образи“ в съвременната култура.

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

Филмография[редактиране | редактиране на кода]

Като режисьор[редактиране | редактиране на кода]

  • 1951 – „Тарас Шевченко“
  • 1951 – „Молдавская сказка/Андриеш“ (изгубен)
  • 1954 – „Андриеш“
  • 1957 – „Думка“
  • 1958 – „Первый парень“
  • 1959 – „Наталия Ужвий“
  • 1960 – „Золотые руки“
  • 1961 – „Украинская рапсодия“
  • 1962 – „Цветок на камне“
  • 1964 – „Тени забытых предков“
  • 1965 – „Киевские фрески“ (незавършен)
  • 1967 – „Страсти по Саят-Нове“
  • 1967 – „Акоп Овнатанян“
  • 1968 – „Дети – Комитасу“ (изгубен)[1]
  • 1968 – „Цвет граната“ (първоначално – „Саят-Нова“)
  • 1984 – „Легенда о Сурамской крепости“
  • 1985 – „Арабески на тему Пиросмани“
  • 1988 – „Ашик-Кериб“
  • 1990 – „Исповедь“ (незавършен)

Като сценарист[редактиране | редактиране на кода]

  • 1964 – „Тени забытых предков“
  • 1965 – „Киевские фрески“
  • 1968 – „Цвет граната“
  • 1969 – 1989 – „Исповедь“
  • 1969 – „Дремлющий дворец“
  • 1970 – „Икар“
  • 1970 – „Золотой обрез“
  • 1970 – „Интермеццо“
  • 1971 – „Демон“
  • 1972 – „Давид Сасунский“
  • 1972 – „Ара Прекрасный“
  • 1973 – „Чудо в Оденсе“
  • 1986 – „Мученичество Шушаник“
  • 1986 – „Сокровища горы Арарат“
  • 1989 – „Этюды о Врубеле“
  • 1990 – „Лебединое озеро. Зона“[2]

Наследството на Параджанов включва и нереализирани сценарии. Част от тях са публикувани в книгите:

  • Параджанов С. И. Исповедь / сост. Кора Церетели. СПб.: Азбука, 2001, 654 с. ISBN 5-267-00292-5
  • Параджанов С. И. Дремлющий дворец: Киносценарии / сост. Корина Церетели. СПб.: Азбука-классика, 2006, 224 с. ISBN 5-352-00736-7

Художник[редактиране | редактиране на кода]

Сергей Параджанов оставя след себе си голямо количество художествени творби: рисунки, колажи, асамблажи, инсталации, мозайки, кукли, шапки, картини и скулптури. Много от тях са изложени в Дома музей в Ереван. През 2017 г. един колаж от серията „Мона Лиза“ е продаден на аукцион за 440 хил. рубли[3].

Изкуствоведите разделят творчеството на Параджанов на три периода. Първият период е преди затвора и обхваща времето на 60-те години, когато художникът прави първите си мозайки, плоски и обемни колажи, керамични творби. Известност му носи серията от керамични проидведения, посветена на Пиер Паоло Пазолини и филмите му, ескизите към спектакъла „Хамлет“ и колажът „Голгота“. Вторият период – затворническия (1973–1977), към нему се отнасят рисунките с молив и химикалка. Най-известните произведения оттогава: „затворническите марки“, „Евангелието от Пазолини“, сериите „Джоконда“, „Преброяване на подбраното имущество“, „Притча за сина“, колажите на пликове за писма, „Цветове от зоната“. Третият, най-богат период е след затвора. Самият Параджанов нарича своите колажи „пресовани филми“, в тях той е свободен от цензурата и забраните на властите.[4].

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Sergei Parajanov. // parajanov.com. Parajanov-Vartanov Institute.
  2. Параджанов С. И. Дремлющий дворец: Киносценарии / сост. Корина Церетели. СПб.: Азбука-классика, 2006, с. 220.
  3. „Мона Лиза“ Параджанова продана на аукционе за 440 тысяч рублей. // Интерфакс. 20 февруари 2017.
  4. Сусанна Петросян. Музей Параджанова – музей недавней, но уже несуществующей эпохи. // Вестник Кавказа. 1 април 2009.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]