Симо Соколов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Симо Соколов
български революционер

Роден
Починал
Погребан Централни софийски гробища

Симо Соколов (Войвода Симо, Капитан Симо Грознатовски) е български революционер и офицер от сръбската армия. Участник в Сръбско-турската от 1876 и Руско-турската война от 1877 – 1878 година и предводител на освободителното въстание в Трънско и Кумановско. След Освобождението на България е офицер от българската армия и народен представител в I Обикновено народно събрание.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Симо Соколов е роден през 1848 година в село Грознатовци, Османска империя (днес в Западните покрайнини, Сърбия). Внук е на войводата Христо Плаката[1]. Десетгодишен напуска родното си село и заминава за Сърбия. Учи в град Топола, където баща му и чичовците му работят като зидари, а от 1865 в гимназия в Белград.[2] През 1870–1871 постъпва в богословско училище. През 1875 година продължава обучението си в Историко-филологическия факултет на Белградската велика школа.[3]

Повлиян от революционните идеи на Любен Каравелов[4], в навечерието на Априлското въстание Соколов влиза във връзка с българските революционни среди в Румъния, както и с революционни дейци в Трънско и Пиротско. Подготвя въстание на българите в тези земи, но не го осъществява, след като сръбското правителство му отказва за момента материална подкрепа.[5] В писмо до съратници в Букурещ пише:

Сега, който е българин и българско име носи, днеска требе да помогне с що може, на издайници и изроди не требе да обръщаме глави.[6]

В навечерието на Сръбско-турската война от 1876 година Симо Соколов преминава бърз курс на обучение в белградското военно училище и е препоръчан за офицерски чин.[7] Става един от главните организатори на българските доброволчески отряди[8]. В Зайчар Соколов е избран за войвода на една от четите, съставена от негови земляци от Трънско. През юни и юли 1876 година той и четниците му се сражават с променлив успех при Раковица, Кадъ Боаз и връх Бабина глава.[9]

След поражението си във войната Сърбия разпуска българските доброволци. През пролетта на 1877 година Соколов организира изпращането им в Плоещ по нареждане на руското командване.[8]

Участие в Руско-турската война (1877 – 1878)[редактиране | редактиране на кода]

През август 1877 година, след избухването на руско-турската война, Соколов е изпратен от руснаците в Сърбия, за да убеди княз Милан и правителството на Йован Ристич да обявят война на османците. Тази мисия не дава незабавни резултати. От август до включването на Сърбия във войната в началото на декември Соколов действа като разузнавач, предоставяйки данни на руския генерален щаб за концентрацията и придвижването на османските и сръбските войски по границата в поречието на Тимок.[10]

Паметник в село Трекляно на падналите през Трънското въстание от 1877-78 година с войвода Симо Соколов

След освобождаването на Плевен от руските войски, на 2 декември 1877 година (стар стил) Сърбия обявява война на Османската империя. Сръбските войски завземат Ниш, Пирот, Враня, Лесковац, Прокупле, Куршумлия. Соколов взима участие в превземането на Пирот.[11] Веднага след това с дружина доброволци се отправя към Трън и поема командването на разбунтувалото се местно население. В резултат от действията му през втората половина на декември са освободени Трънският и Брезнишкият край. В сражение край Власина въстаниците начело със Соколов и Тако Пеев нанасят поражение на башибозуците, след което въстанието се разпростира към Враня, Босилеград и Радомир.[12] Малко по-късно Трън е временно окупиран от сръбски войски. За бойните си заслуги в Знеполе Соколов е отличен от сръбското командване със златен медал и и е произведен в чин поручик[13], но се противопоставя на опитите на сръбското правителство да анексира района.[9]

През януари 1878 година Соколов заедно с Ильо Марков и други войводи участва в боевете за Кюстендил, приключили с прогонване на турските войски от града.[14] Соколов навлиза с четата си в Македония и оглавява въстаналите българи от селата край Крива Паланка и Куманово. За няколко месеца между Санстефанския и Берлинския договор ликвидира турската власт навсякъде, с изключение на двата околийски центъра.[15] Принуден е да се оттегли с четата си в свободна България през юни 1878 година.[9]

След Освобождението[редактиране | редактиране на кода]

След Освобождението Симо Соколов се установява в София и става офицер от българската армия. След излизането си в запаса е предприемач и адвокат. През 1880 година е избран за народен представител в Първото Обикновено народно събрание.[9]. Подпомага Никола Пашич (с когото са другари от ученическите години) и други сръбски емигранти, които намират убежище в Княжество България след неуспеха на Зайчарската буна срещу крал Милан и неговата проавстрийска политика.[16]

По време на Сръбско-българската война от 1885 година Соколов набира доброволци в София, след което е начело на доброволчески отряд.[17]

Семейство[редактиране | редактиране на кода]

Съпругата на Симо Соколов, Цецилия Халупа, родена на 15 ноември 1865 година в Белград е словенка с католическо вероизповедание. Преди сватбата приема православието и променя името си на София.[18] Двамата имат шест деца: Александър, Надежда, Люба, Вера, Ана и Владимир. Александър Соколов учи минно инженерство в Русия и математика в Софийския университет, загива като четник в Илинденското въстание[19].

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Илиев, Николай. Капитан Симо Соколов, Трънското въстание от 1877 г. София, ИК „Пропелер“, 2000. с. 17.
  2. Радосављевић, Недељко. Симо Соколов и српска емиграција у Бугарској 1883-1886, във: Мешовита грађа (Miscellanea). 2013 (кн. 34). с. 235. Посетен на 17.02.2017.
  3. Илиев 2000, с. 23, 29, 38.
  4. Радосављевић 2013 (кн. 34), с. 235-236.
  5. Косев, Константин, Стефан Дойнов. Освобождението (1877—1878). София, Академично издателство „Марин Дринов", 2003. с. 126. Посетен на 15.02.2017.
  6. Илиев 2000, с. 6.
  7. Радосављевић 2013 (кн. 34), с. 236.
  8. а б Венев, Кирил. Поведението на сръбското правителство по време на Руско-турската война (1877–1878 г.). В: „Исторически преглед“. София, 1982 (кн. 5). с. 74.
  9. а б в г Милоев, Велко. За двама войводи в моя род и от моите краища. Посетен на 14.02.2017.
  10. Венев 1982 (кн. 5), с. 75.
  11. Венев 1982 (кн. 5), с. 78.
  12. Косев 2003, с. 127.
  13. Стоjанчевић, Владимир. „Коџобаша“ трнске казе Аранђел Станојевић и српско–бугарски спор око Трна и Знепоља 1878–1879, във: Историјски часопис 1978-1979 (кн. 25-26), с. 197. Посетен на 17.02.2017.
  14. Косев 2003, с. 128-129.
  15. Косев 2003, с. 130.
  16. Илиев 2000, с. 134.
  17. Димитров, Илчо. Епоха 1885: Исторически очерк за съединението на Северна и Южна България. Издателство „Тилиа“, 1995 г. стр. 188, 268.
  18. Илиев 2000, с. 132.
  19. Илиев 2000, с. 145.