Синтаксис на българския език

от Уикипедия, свободната енциклопедия

В синтаксиса на българския език според състава и граматическата постройка се обособяват два основни вида изречения: просто и сложно.

Основни понятия[редактиране | редактиране на кода]

Изречение[редактиране | редактиране на кода]

Предикативност[редактиране | редактиране на кода]

Българското понятие е сказуемност. Това означава, че даден предмет не просто се описва с даден признак, а му се приписва едно отношение с признака във времето.

В словосъчетанието голяма къща признакът голяма е приписан на обекта къща без отношение към времето. Връзката между думите голяма и къща не е опосредствана времево. Според международната (латинска) терминология думата голяма има атрибутивна (пояснителна) функция.
В изречението Къщата е голяма. признакът голяма е приписан на обекта къща по отношение към времето: признакът е наличен сега, в настоящия момент. Връзката между думите голяма и къща е опосредствана времево. Това става чрез спомагателния глагол е, който е част от именното сказуемо е голяма. Затова тази връзка се нарича още сказуемна. Според международната (латинска) терминология думата голяма има предикативна (утвърдителна) функция.[1]

По-кратко, макар и не толкова точно, може да се каже, че:

— когато една дума е употребена атрибутивно, с нея се описва нещо;

— когато една дума е употребена предикативно, с нея се твърди нещо.

Просто изречение[редактиране | редактиране на кода]

Сложно изречение[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Предикатът е частта от изречението, която твърди нещо за подлога или допълнението.