Сирия

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Сирия.

الجمهوريّة العربيّة السّوريّة
Ал-Джумхурийя ал-'Арабия ас-Сурийя
Сирийска арабска република
Знаме на Сирия
Герб на Сирия
(знаме) (герб)
Местоположение на Сирия
География и население
Площ 185 180 km²
(на 89-то място)
Столица Дамаск
33°30′ с. ш. 36°18′ и. д. / 33.5° с. ш. 36.3° и. д.
Най-голям град Халеб
Официален език арабски
Население (пребр., 2012) 22,530,746[1]
(на 53-то място)
Гъстота на нас. 118.3 д./km²
Управление
Президент Башар ал-Асад
Министър-председател Уаел Надер ал-Халки
История
Независимост
призната
от Франция
17 април 1946
Икономика
БВП (ППС, 2012) $107.831 милиарда[1]
(на 69-то място)
БВП на човек (ППС) $5,100 [1]
Валута Сирийска лира (SYP)
Други данни
Часова зона EET (UTC+2)
Интернет домейн .sy
Телефонен код 963

Сирия (на арабски: سوريا‎) е държава в Близкия Изток, граничеща с Ливан на запад, Израел на югозапад, Йордания на юг, Ирак на изток и Турция на север. Тя получава своята независимост от Френския мандат за Сирия през 1946 г., но историята й започва още през четвъртото хилядолетие пр.н.е. Нейната столица, град Дамаск, е била седалището на Умаядската империя и провинциалната столица на Мамелюкската империя. Исторически, Сирия често е включвала земите на Ливан, историческа Палестина и части от Йордания. Този регион се е наричал Велика Сирия или с арабското наименование Билад ал-Шам (на арабски: بلاد الشا). След Шестдевната война през 1967, Израел окупира Голанските възвишения на югозапад от страната. Съществува и диспут с Турция за притежанието на провинция Хатай.

Сирия има население от 22 милиона. Повечето от тях са сунити, също и 16% други мюсюлмански групи като алауити, шиити и друзи, както и 10% процента християни. От 1963 г. страната се управлява от партията Баас; Сегашният президент на Сирия е Башар ал-Асад, син на Хафез ал-Асад, който управлява от 1970 до смъртта си през 2000 г.

Наименование[редактиране | edit source]

Името „Сирия“ произлиза от старогръцкото наименование на сирийците Σύριοι или Σύροι, което древните гърци използват и за асирийците.[2][3]

История[редактиране | edit source]

Древност[редактиране | edit source]

Една от табличките от Ебла с клинопис, 2500 пр.н.е.

Първите данни за региона на Сирия се съдържат в египетски анали от 4 хилядолетие пр.н.е., описващи експедиции до Аманските и Ливанските планини за добив на кедър, бор и кипарис. През 3 хилядолетие пр.н.е. в региона пристигат и експедиции от Шумер, най-вече в търсене на кедър от Аман и злато и сребро от Киликия. Шумерите и египтяните най-вероятно са търгували със сирийския град Библос, откъдето са можели да набавят дървен материал и, в случая на Египет, смола за мумифициране. С времето се развива огромна търговска мрежа, обхващаща Египет, Анадола, Месопотамия и Егейско море. Мрежата вероятно е била под силното влияние на древна сирийска империя, базирана около град Ебла край днешен Халеб. Към 23 век пр.н.е. империята вече е равен съперник на Акад. Двете държави водят борби, които в крайна сметка завършват с поражение за Ебла преди 2250 година, когато градът е опожарен от акадския цар Нарам-Син.

В приблизително същия век от северна Арабия тече миграция на амореи и ханаанци към Сирия. Първите са били под влиянието на Месопотамия, а последните се заселват по бреговете и попадат под египетско влияние. Започват да се обособяват финикийците, наследници на ханаанците и околните народи по сирийските брегове. Финикийците се превръщат в най-големите търговци на древния свят. През 2 хилядолетие пр.н.е. финикийците правят едно от най-значителните изобретения в историята — азбуката. Арамейците приемат 30-буквената финикийска азбука, през 14 век пр.н.е. започват да я използват и гърците, които обаче добавят гласни букви (отсъстващи в семитската писменост). Ограничените територии принуждават финикийците да откриват колонии из цяла северна Африка, най-известната от които е Картаген. В хода на своите пътешествия те откриват Атлантическия океан.

Градовете-държави в Сирия поетапно падат под контрола на Асирия след 10 век пр.н.е.. Навуходоносор приключва походите и завладява всички сирийски градове-държави през 8 век пр.н.е.. Вавилонците заемат мястото на асирийските завоеватели през следващия век, а на тяхно място през 6 век идват персите. Под тяхно управление се поставя началото на сравнителна автономност за Сирия, която с прекъсвания ще продължи чак до независимостта ѝ през 20 век.

Гръцко, римско и византийско управление[редактиране | edit source]

През 333 година Александър Велики покорява Сирия. Регионът попада под много силното влияние на европейската философска мисъл и култура. След смъртта на Александър, империята му е поделена между неговите генерали. Персия и земите на велика Сирия попадат под управлението на Селевк, а династията му ще управлява региона през следващите 300 години. Те основават Сирийско царство със столица Дамаск, а Латакия се превръща в едно от най-големите пристанища. Огромен брой гръцки имигранти пристигат в Сирия. Сирийската търговия достига Далечния изток, Индия и Европа. Гърците построяват нови градове и заселват вече построени такива, а сливането на местната сирийска и гръцката мисъл дава началото на източен елинизъм, характеризиращ се със значителни постижения в философията, науката и юриспруденцията. Към 2 век пр.н.е. властта на селевкидите вече е западнала; към края на века те контролират само регионите около Антиохия и Дамаск. Южните части са управлявани от различни групи, сред които най-силните са евреите и набатейците.

Панорамен изглед към останките на древна Палмира
Панорамен изглед към останките на древна Палмира

През 83 пр.н.е. цар Тигран II за кратко присъединява Сирия към Велика Армения, но е изтласкан от Помпей Велики, който през 64 пр.н.е. създава провинция Сирия на Римската република. Към този момент Сирия вече има силно развито поливно земеделие, астрономия и местни писмени системи. Когато през 324 година император Константин премества столицата на империята в Константинопол, регионът бива разделен на две провинции — Сирия прима, с център Антиохия, и Сирия секунда, с център Хама. Доминиращи в управлението на тези две провинции са гасанидите и арабите-християни. Византийският период обаче е много размирен — Сирия се превръща в бойно поле между византийските войски и армиите на Персия. През 611 година персийците завземат региона и стигат до Йерусалим през 614, но скоро след това изгубват тези териториални придобивки. Провинцията е изтощена от постоянните войни с Персия, а Византия спира паричната подкрепа за наемните бойци от християнски племена. Това се оказва фатална грешка за империята и улеснява навлизането на нова сила от юг — исляма. През 635 арабите-мюсюлмани превземат Дамаск, а на следващата година се води знаковата битка при Ярмук. Катастрофалната загуба на ромеите предопределя края на византийска Сирия.

Средновековие[редактиране | edit source]

Арабският халифат в апогея на умаядското управление, 8 век

В началото на 7 век Мохамед дава началото на исляма. Новата религия бързо се разпространява из Арабския полуостров, след което последователите ѝ обръщат поглед на север, към Сирия. Мюсюлманите я наричат Билад аш-Шам, или „земите на Шам“ — название, често употребявано от арабите за Дамаск. До средата на 7 век регионът става част от Праведния халифат. След убийството на Али през 661, управителят на Сирия — Муауия, се самопровъзгласява за халиф и прави Дамаск своя столица. С него се дава началото на умаядите. От Сирия той започва походи към старите арабски земи и Византия, като за целта създава професионална армия и използва останалите от византийците корабостроителници, за да построи първата флотилия на халифата. Компетентното му управление полага основните на Арабския халифат. Въпреки вярата си Муауия назначава християнски управници в администрацията, и самата му жена е християнка. Умаядите взаимстват силно административната структура на държавата си от византийците, а законовата уредба следва традициите на римското право (шериатът е валиден само за мюсюлманите). Част от умаядското административно-правно наследство се прилага и днес в Сирия. Халифатът просперира в икономическо и интелектуално отношение. Външнотърговските отношения се разширяват, много евреи и християни постъпват на служба в двора на халифа като философи, лекари и алхимици. Към 732 година той вече се простира от Испания и Тур във Франция до Самарканд и Кабул в Афганистан, обхващайки много по-голяма територия от някогашната Римска империя. По това време славата на столицата Дамаск е ненадмината. В рамките на 89-годишното управление на умаядите, арабският измества арамейския като главен език в Сирия, и по-голямата част от жителите на региона стават мюсюлмани.

Крак де Шевалие близо до Хомс. Позната също като Ал-Карак на арабски, тя е крепост на кръстоносците-хоспиталиери между 1142 и 1271.

Към средата на 8 век умаядите отслабват под натиска на абасидите, произхождащи от Хорасан в Персия. През 750 година абасидите свалят управлявалите досега умаяди и местят столицата в Багдад. Абасидското управление на Сирия обаче не е силно, централната власт често е оспорвана и отричана от местни князе. Най-известният от тях, Сейф ад-Даула („Мечът на Династията“), принадлежи към династията на хамданидите и през 945 основава Халебско емирство. То става известно както с постиженията си в науката и изкуствата, така и с постоянните си нападения срещу Византия. През 1094 последните останки от държавата на хамданидите са покорени от селджуките.

Балиан от Ибелин (в червено) предава Йерусалим на Саладин, френска миниатюра от 1490

В същото време владението на Светите земи от мюсюлманите и пренаселването на Европа стават причина Църквата да организира Кръстоносни походи, първите европейски колониални експедиции в Близкия изток. Политическата разпокъсаност на региона е от полза за европейците, които в рамките на Първи кръстоносен поход основават няколко кръстоносни държави — Графство Едеса (1098 г.), Антиохийско княжество (1098), Йерусалимско кралство (1099), Графство Триполи (1105) и други. Тези държави обаче са слаби, тъй като кръстоносците са малцинство в тях, и просперират единствено когато мюсюлманските територии около тях са в упадък. Графство Едеса е унищожено от владетеля на Мосул Зенги през 1144. Заместникът му в Египет Салах ад-Дин (Саладин) побеждава първо вътрешната опозиция в лицето на фатимидите, а после и поетапно кръстоносците. Войските му налагат обсада на Йерусалим на 20 септември 1187, и девет дни по-късно градът е превзет. Падането на Йерусалим става известно с това, че Саладин решава да пощади жителите-християни и дори защитниците на града, и ги оставя да напуснат срещу откуп. Действията му в хода на кампанията срещу кръстоносците увековечават образа му на доблестен и благороден воин както за арабите, така и за самите европейци.

Със смъртта на Саладин от малария през 1192 година настъпва и краят на постигнатото единство между арабите. Наследниците му (наречени аюбиди) разцепват владенията му и създават малки владения около Халеб, Хама, Хомс и Дамаск. Те прилагат военно-административната уредба на селджуките в своите държави и полагат усилия да изкоренят шиитството, но без особени успехи. През 1260 нашествието на монголците достига Халеб, който е ограбен от тях. Мощната египетска военна каста на мамелюците обаче дава силен отпор на монголските орди и налага своето управление върху Сирия. Властта им се характеризира с икономическо възстановяване и подем от една страна, и погазване на религиозните малцинства (алауити, християни-маронити и друзи) от друга. През 1401 година Тамерлан (Тимур) нахлува в Сирия и слага край на мамелюкската доминация. Краткото управление на тимуридите нанася огромни поражения на региона. Населението на Дамаск и Халеб е изклано, градовете са изгорени и ограбени, а занаятчиите са отведени в Централна Азия. Мамелюците възстановяват управлението си върху Сирия, но никога не възвръщат предишната си мощ.

Османски период[редактиране | edit source]

В края на 15 век отслабеният и обеднял от монголското нашествие Близък Изток се превръща в цел на разрастващата се Османска империя. В края на 14 век османците покоряват Балканите, а през 1453 превземат и Константинопол. Между 1516 и 1517 султан Селим I побеждава мамелюците и присъединява Леванта и Египет към империята. В следващите 400 години Сирия е ключова част от Османската империя. Дамаск се превръща в началната точка на хаджа и управителят на Дамаския вилает го предвожда. Малцинствените религиозни общности — шиити, маронити, гръцки православни християни, арменци, евреи и т.н. — са организирани в миллети.

В икономическо отношение, Османска Сирия не се развива значително. Направени са няколко опита стопанството на страната да се възстанови, но те не се увенчават с успех и регионът остава беден. През 16 и 17 век населението намалява с 1/3, а към края на 18 век едва 1/8 от селата в Халебски пашалък са останали населени. Единствено Ливан отбелязва напредък поради по-силната си независимост от централната власт.

Съвременна история[редактиране | edit source]

Границите на днешна Сирия се очертават след края на Първата световна война, когато се разпада Османската империя. През 1920 г. френски и английски дипломати договарят разпределяне на зоните на влияние в териториите на бившата империя.

Упражняването на мандата на французите в Сирия не се оказва лесна работа. След много трудности през 1945 г. сирийците получават своята независимост. В следващите 25 г. сирийците имат много неспокоен политически живот и са свидетели на серия военни преврати. Те се противопоставят и на привържениците на Арабската социалистическа партия Баас.

През 1958 г. се провъзгласява обединяването на Сирия и Египет в рамките на обща Обединена арабска република под президентството на Насър. В края на следващата година търканията между сирийци и египтяни стават нетърпими и се стига до скъсване на отношенията между двете страни. А идването на власт в Ирак на Саддам Хюсеин през 1979 г. води още повече задълбочава конфликта.

Сирийските политици активно се намесват и в политиката на Ливан. Започналата през 1975 г. гражданска война в страната продължава цели 15 г. През октомври 1989 г., уморени от войната, западняците приемат признатото от арабските страни сирийско влияние в Ливан. Едва сега сирийците могат да преминат към изпълнението на проекта за Велика Сирия. Според него териториите между Средиземно море, Персийския залив и Червено море трябва да са неделими. Но след 1920 г. те са раздробени и са създадени Сирия, Йордания, Арабия, Ирак.

Сирийската икономика се характеризира със силна намеса на държавата в стопанския живот. Едва през 2001 са позволени частните банкови операции, а две години по-късно се появяват и три недържавни банкови институции.

В последните 7 г. средният растеж на БВП на Сирия е 2,3%. Безработицата е висока - 20%. Инфлацията е 2,1% към 2004 г.

Под влияние на вълненията в Арабския свят на 15 март 2011 г. в страната избухва въстание, което продължава и до днес.

География[редактиране | edit source]

На територията на Сирия се открояват 3 природногеографски области – крайбрежна низина, вътрешни планински вериги и пустинно плато. На запад, по цялото протежение на сирийския средиземноморски бряг, се простира плодородна низина, широка от 10 до 20 км. Тя е най-важният аграрен район на страната, където живее по – голямата част от населението. Тук са разположени и двете най-големи сирийски пристанища – Тартус и Ал Ладикия (Латакия). На изток низината е оградена от планинския масив Ансария. Между планинските вериги са разположени няколко плодородни долини с големи градове като Халеб (Алеппо), Хама, Хомс и др. На югозапад, по границата с Ливан, се намира най-високият планински масив – Антиливан, с връх Хермон (2814 м) – най-високата точка на Сирия. На изток от вътрешните планински вериги се простират лавови плата и обширната, камениста и пясъчна Сирийска пустиня. Тя заема почти половината от територията на страната, а на юг продължава в Йордания, Западен Ирак, и северните части на Саудитска Арабия. На север пустинята граничи с плодородната долина на Ефрат – най-голямата река в страната. Язовирът, построен на реката, осигурява почти 35 % от електроенергията на Сирия. Климатът на страната е субтропичен – в крайбрежната низина е тип средиземноморски ( с влажна и мека зима и дълго, горещо и сухо лято), а във вътрешността – континентален, сух.

Държавно устройство[редактиране | edit source]

Сирия е президентска република. Президентът се избира за 7 г. Законодателен орган е еднопалатният Народен съвет, избиран за 4 г.

[редактиране | edit source]

Въоръжени сили[редактиране | edit source]

Сирийски войник по време на учение

Президентът на Сирия е главният командир на Сирийските въоръжени сили, които се състоят от около 400 000 войници. Военната служба е задължителна: мъжете влизат в армията след навършване на осемнадесет години. Нейния период бива постепенно съкратен, като към 2011 г. той е година и шест месеца.[4] Около 20 000 сирийски войници служат в Ливан до 27 април 2005 г., когато те напускат страната след цели три десетилетия.

Разпадането на Съветския съюз — дългогодишен източник на оръжия и боеприпаси за сирийската армия, забавя нейните възможности да се сдобие със съвременно военно оборудване. През 90-те години на 20 век, Северна Корея доставя на режима множество далекобойни ракети. Сирия получава финансова помощ от държавите в Персийския залив след участието й във Войната в Персийския залив, като голяма част от тези средства са заделени за армията.

Административно деление[редактиране | edit source]

Сирия е разделена на 14 области (мухафази). Областите са подразделени на общо 61 околии (минтаки), които от своя страна са разделени на 206 общини (нахии).

Мухафази на Сирия
Българско
име
Арабско
име
Площ
(кв. км)
Население
(души)
Админ.
център
Население
(души)
1. Дамаск دمشق 105 1 754 000 Дамаск 1 414 913
2. Риф Дамаск ريف دمشق 18 032 2 836 000 Дамаск
3. Кунейтра القنيطرة 685 90 000 Кунейтра 153
4. Дараа درعا 3 730 1 027 000 Дараа 97 969
5. Ас-Суейда السويداء 5 550 370 000 Ас-Суейда 73 641
6. Хомс حمص 42 223 1 803 000 Хомс 652 609
7. Тартус طرطوس 1 892 797 000 Тартус 115 769
8. Латакия اللاذقية 2 297 1 008 000 Латакия 383 786
9. Хама حماة 8 883 1 628 000 Хама 312 994
10. Идлиб ادلب 6 097 1 501 000 Идлиб 98 791
11. Халеб حلب 18 500 4 868 000 Халеб 2 132 100
12. Ар-Ракка الرقة 19 616 944 000 Ар-Ракка 220 488
13. Дейр ез-Зор دير الزور 33 060 1 239 000 Дейр ез-Зор 211 857
14. Ал-Хасеке الحسكة 23 334 1 512 000 Ал-Хасеке 188 160
Окупирано 1 176
Сирия سوريا 185 180 21 377 000 Дамаск
Данните в таблицата са към 31.12.2011 г.[5]

Население[редактиране | edit source]

Населението на Сирия към 2012 година се оценява на 22 457 000 души.[6] Сирия е една от най-гъсто населените страни в Близкия изток. През 1986 година гъстотата е била 57 души на квадратен километър, а през 2004 — 363 души на квадратен километър. Населението обаче е разпределено изключително неравномерно, като повечето сирийци живеят в западната част на страната, в и около Дамаск и Халеб и по поречието на река Ефрат. Малко над 90% от населението са араби, останалите над 9% са кюрди, арменци, туркомани и сирийски гърци.

По оценки от 2013 година, 33,9% от сирийците са на възраст под 14 години, 20,8% са на възраст между 15 и 24 години, 36,9% са на възраст между 25 и 54 години, и само 8,5% са на възраст над 55 години. Над 12 280 000 души, или повече от половината сирийци, са на възраст под 25 години.

Икономика[редактиране | edit source]

Икономиката се характеризира със силната намеса на държавата в стопанския живот. Едва през 2001 г. са позволени частните банкови операции, 2 г. по-късно се появяват и 3 частни банки.

През последните 7 г. средният ръст на БВП е 2,3%. Безработицата е висока - 20%. През 2004 г. средният доход на глава от населението е 2400 USD, инфлацията е 2,1%.

Основните селскостопански продукти са: пшеница, ечемик, памук, бобови култури, грах, маслини, захарна тръстика. Основните промишлени продукти са: фосфати, нефт, текстил, храни и др.

Запасите от нефт възлизат на 2,5 млрд. барела, а от природен газ - към 270,7 млрд. куб. м. Важните индустриални райони са тези около Халеб, Дамаск и в района около Хомс и Хама.

Валутните и златните резерви на страната се изчисляват на около 5 млрд. долара, а външният дълг - на около 4 млрд. щ. дол. Икономиката е силно зависима от износа на фосфати, нефт и нефтопродукти.

Култура[редактиране | edit source]

Библиография[редактиране | edit source]

  • Шумов, С. А., Андреев А.Р. Сирия: История, народ, культура. Киев, Евролинц, 2003.
  • Надя Хамами. По-добре смърт, отколкото унижение. С., УИ „Св. Климент Охридски”, 2011.

Други[редактиране | edit source]

Бележки[редактиране | edit source]

  1. а б в Syria. // International Monetary Fund. Посетен на 22 April 2012.
  2. Herodotus 2013.
  3. Joseph 2008.
  4. Syria reduces compulsory military service by three months. // Chinadaily.com.cn, 20 March 2011. Архив на оригинала от 2011-05-03. Посетен на 23 April 2011.
  5. Central Bureau of Statistics, Syrian Arab Republic (web) - данни към 31.12.2011 г.
  6. {{cite web|url=https://www.cia.gov/library/publications/the-world-factbook/rankorder/2119rank.html?countryName=Syria&countryCode=sy&regionCode=mde&rank=53#sy%7Ctitle=Population rankings|publisher=[[CIA World Factbook|accessdate=13 юни 2013}}
Цитирани източници

Външни препратки[редактиране | edit source]