Славяносръбски език

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Славяносръбски
Говорел се е в: днешна Войводина и на други места
Район: Балкански полуостров
Общ брой говорещи: под милион
Ранглиста: мъртъв език от 70-те години на 19 век, но намерил отражение в съвременния т.нар. Шумадийско-войводински говор
Класификация Индоевропейски

 Славянски
  Южен
   Източен
    

Официално положение
Официален език на: книжовен език
Контролиран от: Матица Сръбска
Кодове на езика
ISO 639-1
ISO 639 – 2(B)
ISO 639 – 2(T)
SIL
Списанието „Славеносербски магазин“ от 1768 г., т.е. точно век преди окончателната победа на Вуковата реформа

Славяносръбският език (автентично: славяносербскій, словенскій) (и на сръбски: Славеносрпски језик) е стара книжовна разновидност на сръбския език, използвана от 1726 г. и наложила се в средата на 18 век. Това е езикът на южнославянското просвещение.

Езикът е в употреба до 1868 г. предимно от образованите градски слоеве и като официален език на княжество Сърбия.

Ендоним и семантика[редактиране | редактиране на кода]

Езикът няма собствено име. Сред учените наименованието му варира от славяносръбски до рускославянски. Сръбската филология го приема за етап в развитието на сръбския език. Павле Ивич ясно разграничава предходния период в развитието на сръбския език - от времето на преходния плурализъм (1826-средата на XVIII век), когато този език се налага просветителски сред южнославянското население по военната граница в Свещената Римска империя. Предходно съхранението и просвещението на сръбската реч се свързва с Гаврил Стефанович Венцлович (1680-1748), който е ученик на Киприян Рачанин в Рача. [1]

Първи просветители на тази книжовна норма в земите на днешна Войводина са русите Максим Суворов и Теофан Прокопович. Те учат децата на четмо и писмо по буквари печатани на граждански шрифт. Първият буквар на граждански шрифт е отпечатан през 1724 г. в Москва. [2]

През втората половина на XVIII век (1761-1776) излизат от печат от пресата на Димитрие Теодосие около 50 сърбиянски книги. Неговият племенник Пано Теодосие продължава да печати книги във венецианската печатница на тази книжовна норма до 1824 г. [3]

Йозеф Добровски критикува през 1792 г. Август Шльоцер, че отделя българският от славяносръбския език [4], въпреки че официално за прощъпулник на българистиката се счита 1822 г. - заради излезлия додатък към Санктпетербургските сравнителни речници на всички езици и наречия, с особен оглед към български език.

Исторически развой[редактиране | редактиране на кода]

С така наричаното голямото преселение по Военната граница на Австрийската империя в края на 17, и началото на 18 век, пречанските сърби в рамките на Хабсбургската монархия попадат под натиска на Свещената Римска империя за въвеждане на норма на илирийски език на латиница. Тези опити са изтълкувани като нападение върху сръбската народноверска същност и като форма на отпор, православната църковна йерархия се обръща за помощ към Русия на Петър Първи, който изпраща книги и учители. По същество, езикът който идва от Русия, е тогавашният руски църковнославянски език, който заменя местния южнославянски църковнославянски език. Тъй като тези две форми по онова време се различават значително, скоро възниква реакция от страна на образованите слоеве на местното и сръбското общество. Така възниква така наричания славяносръбски език, като компромис между руския църковнославянски език и местния тогавашен говор, предимно във Войводина. Самонаименованието на този език е словенскій (което ще рече славянски), но то не се използва, за да не се бърка със съвременния словенски език.

Благодарение делата на Вук Караджич (под менторството на Ерней Копитар, който прокарва книжовната южнославянска политика на Балканите на Австрийската империя), славяносръбският е изтласкан от употреба посредством последвалата езикова и книжовна реформа, която е окончателно въведена за официална в Княжество Сърбия през 1868 г. и по времето на разтурянето на Втората българска легия. По това време османлиите напускат Белградската крепост, след което е убит княз Михаил Обренович (в края на 1868 г.).

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. (на сръбски) ЮЖНОСЛАВЯНСКИ ФИЛОЛОГ бр. LXVІ; Кратък преглед на първите сръбски буквари на стр. 518-520
  2. (на сръбски) ЮЖНОСЛАВЯНСКИ ФИЛОЛОГ бр. LXVІ; Кратък преглед на първите сръбски буквари на стр. 519-523
  3. МОНИКА ФИН; ВЕНЕЦИЈА И СРПСКА КЊИГА, 96
  4. Изследвания по кирилометодиевистика; Възникване, развой и съвременно състояние на научния интерес към делото на Кирил и Методий. Наука и изкуство, 1985. с. 16.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]