Славянско заселване на Балканите

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Разселване на славяните към 6 век
Славянски племена на Балканите през 7 век.

Славянското заселване на Балканите е продължителен процес, продължил близо два века - от около 519 г. до 8 век, когато южните славяни от т.нар. българска група (славини) се влели като държавотворен народ в Дунавска България.

Разселването на славяните от прародината им започва през 2 век и продължава до 56 век. При разселването си славяните се явяват като отделни племена, което свидетелства, че още в прародината им е съществувала известна диалектна и племенна диференциация помежду им. Общославянското езиково единство престава да съществува през 6 – 7 век.

Заселването на славяните на Балканския полуостров започва още преди 5 век. Сведения за това се откриват у византийските писатели-историци Прокопий Кесарийски и Йоан Ефески. Славяните заселват до 7 век постепенно целия Балкански полуостров, като стигат до Пелопонес и егейските острови, а по-късно славянски маси са прехвърлени и в Мала Азия.

Това заселване обаче няма характер на мирна колонизация. Славянските племена се намират във фаза на военна демокрация и нахлуват на Балканския полуостров, като извършват нападения за плячка. Срещат слаб отпор поради постоянните войни на Византия с перси, араби и др. Така славяните постепенно се заселват на Балканския полуостров в компактна маса.

Разселване на славяните на юг[редактиране | редактиране на кода]

Заселването на славяните Балканския полуостров в общи линии става на две главни вълни. Разселването започва интензивно през 4-ти и приключва към 7 век. Oт Карпатите до Пелопонес Балканският полуостров е плътно заселен от племената определени впоследствие като Южни славяни, групи от тях достигат дори до егейските острови и предна Мала Азия. Освен в съвременните южнославянски нации и в днешните румънски, унгарски, албански, турски и гръцки народи тече немалко славянска кръв (виж и Балкански езиков съюз) .

Първа вълна[редактиране | редактиране на кода]

След разпадането на хунската държава (453) славяните започват да преминават през проходи в Карпатите и през втората половина на 5 век се настаняват в Трансилвания.

След като остготите се насочват към Италия (488), славяните заемат области по поречието на Долен и Среден Дунав. През 6 век те започват да нахлуват през Дунав в балканските земи.

Основната група славяни – т.н. Славини идват от централните части на старите славянски земи и се заселват в областите по поречието на Долен Дунав от няколко посоки: по течението на реките Прут и Серет, заобикаляйки Карпатите, откъм Днестър, а също така и от Трансилвания през проходите на Южните Карпати. За това свидетелства богатата славянска топонимия в днешна Румъния, както и многобройните славянски заемки в румънски и унгарски. Тези заемки свидетелстват и за това, че славяните, които са ги оставили, са предци на българските славяни, поради наличие на рефлекс št < *tj, *kti и žd < dj. През 6 век тези славяни заселват компактно територията на днешна Румъния. Теофилакт Симоката в началото на 7 век нарича земите, населени от тези славяни Склавиния (Σκλαβηνία), според византийското название на тези славяни склавини.

Друга група славяни, познати под името Анти, идват от източните части на старите славянски земи и заселват източната част на днешна Молдова, днешна Бесарабия, откъм Днепър, до устието на Дунав и на юг отвъд него. Първото отбелязано в историята славянско нападение през Дунав вероятно през 519 г. е извършено именно от антите по време на император Юстин I (518527).

Втора вълна[редактиране | редактиране на кода]

Трета група славяни идват от западните части на старите славянски земи където са обитавали т.н. венети и се настанява през 6 – 7 век в северната част на днешна Унгария и в Панония. Това са предците на словенците, хърватите, сърбите, черногорците и бошняците. Тези славяни минават през Западните Карпати и достигат до Източните Алпи, откъдето се спускат на юг и се смесват с племена, идващи откъм Черно море.

Втората вълна славяни, преселили се на юг, внася двойственост в южния праславянски макродиалект, чиито следи са запазени и в днешните южнославянски езици.

Окончателно заемане на Балканския полуостров от южните славяни[редактиране | редактиране на кода]

През 7 век южните славяни стават преобладаващото население на Балканския полуостров. Постепенно те заемат плътно Мизия, Тракия, Родопите, Беломорието, някои от егейските острови и цяла Македония, която през 7 и 8 век започва също да бива наричана Склавиния. Южните славяни заселват и днешна Албания, адриатическия бряг на днешна Гърция и дори Пелопонес. Славяни са заселени и в предна Мала Азия.

Обособяване на южнославянските групи[редактиране | редактиране на кода]

Нееднородният произход, както и различното време на заселване на южните славяни на Балканския полуостров обуславят обособяването на три племени групи, от които в периода 7 – 9 век се образуват главните племенни общости: Българска група (наричана в научната литература понякога и източна група), Западна (или сърбо-хърватска) група и Северозападна (словенска) където южнославянските народи чрез славянското племе на Хорутаните населявали цяла Каринтия се преливат в Западните славяни.

От 7 до 10 век източната южнославянска (българската) племенна група последователно става част от Първата българска империя и образува заедно с прабългарите и остатъците от траки, готи и пр. българската народност през средновековието, а славянският език става официален в голямата държава. През същото време при южни славяни от западната група (като сърби и хървати) са поставени наченките на средновековна държавност, чието начало не е изяснено от историческата наука задоволително. Северозападните южнославянски княжества (дн. Словения) са подчинени от аварите, към 791-796 г. те са покорени от Карл Велики, включени във Франкската империя и християнизирани от Рим. Южните славяни говорят близък, но не и общ славянски диалект, макар че техните диалекти могат да бъдат групирани в един общ южен праславянски макродиалект, от който произлизат днешните южнославянски езици. С разцвета на българската култура и държавност източната част от западните южнославянски племена (дн. сърби) попадат под силното ѝ езиково и културно влияние, като от 9 до 11 век тe са част от нея, така официалният език на църквата и властта през средновековието в тези земи е фактически старобългарски, което остава трайни характеристики и в народностния говор. В Хърватия по адриатическото крайбрежие глаголицата съставената на основа на старобългарския език се запазва като азбука чак до края на 19 век. Днес тя още се използва там в църковнославянския, а също и като локално писмо на католическата епархия Крижевци в Хърватия.

Ползвана литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Цветана Романска, Славянските народи, второ издание, С. 1977
  • Увод в изучаването на южнославянските езици, БАН, С. 1986

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]