Направо към съдържанието

Следобедът на един фавн (балет)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Нижински в „Следобедът на един фавн“. Акварел от Леон Бакст за корицата на програмата за сезон 1912 на Руския балет

„Следобедът на един фавн“[1][2][3] (на френски: L'Après-midi d'un faune) е едноактен балет от Вацлав Нижински, поставен върху музиката на „Прелюдия към следобеда на един фавн“ на Клод Дебюси (вдъхновена от поемата на Стефан Маларме „Следобедът на един фавн“).

Балетът е първата творба на Нижински като хореограф. Създава го за Руския балет на Дягилев и самият той танцува основната партия. Премиерата е на 29 май 1912 г. в парижкия Театър дю Шатле. Костюмите, декорите и илюстрациите на програмата са проектирани от художника Леон Бакст.

Нижински веднага се изявява като оригинален хореограф, подчертавайки животинското и чувствено поведение на фавна чрез костюм и грим. Играейки си с ъгли, профили и странични движения, той изоставя академичния танц в полза на стилизирания жест.

Сюжет

[редактиране | редактиране на кода]

Сюжетът на балета не е адаптация на поемата на Маларме, а сцена, която я предхожда.

На една могила фавн се събужда, свири на флейта и съзерцава грозде. Появява се първа група от три нимфи, последвана от втора група, която придружава главната нимфа. Тя танцува в центъра на сцената, като постепенно сваля воалите, които я покриват. Фавнът, привлечен от танците на нимфите, отива да ги посрещне, за да ги съблазни, но те бягат. Само главната нимфа остава с фавна; след па дьо дьо тя бяга, оставяйки шала си в краката на фавна. Той го грабва, но три нимфи се опитват да го върнат без успех, други три нимфи се подиграват на фавна. Той се връща при могилата си с шала, който съзерцава като очарован. Поставяйки го на земята, той ляга върху плата.[4]

Произход на балета

[редактиране | редактиране на кода]

Идеята на Нижински да направи балет, вдъхновен от Древна Гърция, вероятно му е подсказана от сценографа Леон Бакст, почитател на гръцките и критски антики, по време на престой на танцьора при сестра му Бронислава Нижинска в Карлсбад.[5] Нижински предлага идеята за гръцкия балет на Дягилев, който я приема, искайки да насърчи дебюта на танцьора като хореограф, а и с намерение да го постави начело на Руския балет.[5]

Изборът на музика е направен по взаимно съгласие между Дягилев и Нижински и пада върху Прелюдията на Клод Дебюси, въпреки нежеланието на танцьора, намиращ музиката за твърде мека и лишена от известна грубост в сравнение с движенията, които той си представя като хореограф.[6] Композиторът само поради настояването на Дягилев дава разрешение за използване на музиката му.[6]

Източник на вдъхновение

[редактиране | редактиране на кода]
Менелай възнамерява да убие Елена, но поразен от красотата ѝ, изпуска меча си. Вляво от Елена Летящ Ерос и Афродита, отляво на Хелън, наблюдават сцената. Детайл от атически червенофигурен кратер, 450 – 440 г. пр.н.е. , открит в Гнатия (днешна Егнация, Италия). Лувър. Един от образците, използвани от Нижински за неговата хореография.[7]

По време на посещения с Леон Бакст в музея Лувър Нижински се вдъхновява от гръцките червенофигурни вази, особено от атическите и луканските кратери, показващи сатири, преследващи нимфи, и сюжети от Илиада. Той прави скици на различните нагласи, които могат да вдъхновят неговата хореография.[6]

Хореография

[редактиране | редактиране на кода]

Особеността на хореографията на Нижински е скъсването с класическата традиция. Той предлага нов начин за възприемане на танца, базиран на странични и фронтални движения, вдъхновени от профилираните фигури на гръцките вази. В балета Нижински изпълнява само един скок, който символизира пресичането на потока, където се къпят нимфите.[8]

В края на 1910 г. в Санкт Петербург Нижински и сестра му правят експерименти, после подготвителната работа продължава в Париж до 1911 г. Първите репетиции се провеждат в Берлин през януари 1912 г. и разкриват трудностите, свързани с хореографията. Танцьорите трудно възприемат и танцуват в пози, противоречащи на класическата традиция. Нежински отхвърля позиции, наследени от класическия танц, като en-dehors и pointes; танцьорите трябва да танцуват боси.[9]

Перфекционизмът на хореографа довежда до голям брой репетиции (около шестдесет), за да постигне резултата, който търси.[10]

Балетна нотация

[редактиране | редактиране на кода]

През 1915 г., вдъхновен от петредовата система на Степановза нотация на движението, която той е научил като студент в Императорското балетно училище в Санкт Петербург,[11] Нижински създава лична система за нотация за своя балет. През 1988 г. Ан Хътчинсън Гест и Клаудия Йешке я дешифрират нотацията на Нижински и ѝ правят транскрипция в нотацията на Лабан.[12] Партитурата на хореографията разкрива забележими разлики от версиите на балета, предадени по памет, по-специално по-детайлните и разнообразни движения на нимфите в нотацията на Нижински, докато предаванията по памет са премахнали елементи, което ги прави по-еднородни.[13]

Разпределение на ролите

[редактиране | редактиране на кода]

Нижински иска танцьорка, по-висока от фавна, която да играе великата нимфа, и се сеща за Ида Рубинщайн, но тя отказа, смятайки, че движенията не са естествени.[14] Ролята е поверена на Лидия Нелидова, също висока танцьорка. Останалите шест нимфи са Леокадия Клементович, Хенриет Майчерска, Копецинска, Черепанова, Надя Баранович и Бронислава Нижинска. Вацлав Нижински играе ролята на Фавна.

Сценография

[редактиране | редактиране на кода]

Дизайнът на декора и костюмите е поверен на Леон Бакст. Декорът, представляващ горски пейзаж, чийто стил е близък до символиката на Пюви дьо Шаван, не е оценен от Нижински, който иска по-изтънчен мотив в духа на картините на Гоген, по-подходящ за „кубистична“ хореография, както предлага Дягилев.[15] Този декор е заменен през 1922 г. с ново платно в нюанси на сивото, рисувано от Пикасо, а от 1929 г. с нов декор на принц Шервашидзе. За да се подчертае фронталността на хореографията, декорът е монтиран в предната част на сцената, така че танцьорите могат да се движат само в намалено пространство с дълбочина два метра, а осветлението трябва да придаде на балета вид на барелеф.[16]

От друга страна, костюмите и гримът са възприети веднага. Перуките, вдъхновени от прическите на гръцките богини, са изработени от залепени конци, туниките на нимфите са изработени с плисирана марля. За майото на фавна Леон Бакст рисува петната директно върху плата.[15]

Скандалът на първото изпълнение

[редактиране | редактиране на кода]
Нижински като Фавна

Крайният резултат не се харесва на Дягилев, особено поради липсата на танцови движения. Той иска да отмени представлението против волята на Нижински, който заплашва да напусне трупата. Арбитражът на Леон Бакст разрешава конфликта в полза на хореографа.[16]

Генералната репетиция се състои на 28 май 1912 г. в Театър дю Шатле в присъствието, наред с други, на Клод Дебюси, Морис Равел, Жан Кокто и Огюст Роден. Изправен пред мълчанието на гостите в края на представлението, Дягилев нарежда повторение на представлението, което получава известни аплодисменти, но и резерви заради финалната сцена на фавна, легнал върху шала, тълкуван като оргазъм, но който той отказва да промени. Габриел Аструк споменава, че тази сцена имала случаен произход, всъщност завесата трябвало да падне в момента, когато фавнът ляга върху шала, но Нижински закъснява и се втурва към тъканта по-бързо от очакваното.[17]

Премиерата се състои на следващия ден и предизвиква гняв от публиката, представлението е прекъснато, но подновено.

Скандалът, подхранван от пресата, привлича публиката към следващите представления, главно поради статията на Гастон Калмет във Фигаро от 30 май 1912 г., където той критикува безсрамието на фавна:

Като право на отговор Дягилев публикува две хвалебствени писма от Огюст Роден и Одилон Редон в следващия брой на Фигаро.[18]

Албумът на Майер

[редактиране | редактиране на кода]

През 1912 г., по време на представления на Руския балет в Лондон, модният фотограф Адолф де Майер прави серия от снимки на хореографията на Нижински, които са събрани в албум, публикуван от Пол Ирибе. Този албум се състои от 30 фотографски отпечатъка, взети от големи стъклени негативи, ретуширани с четка и фотографирани отново, за да бъдат отпечатани чрез колотипиране.[19]

  • Scène d'ouverture
    Началната сцена
  • La grande nymphe interprétée par Lydia Nelidova en train de se défaire de ses voiles, avec deux nymphes à ses côtés.
    Великата нимфа, изиграна от Лидия Нелидова, сваля воалите си, с две нимфи отстрани
  • Njinski et sa sœeur Bronislava Nijinska dans une scène du ballet
    Нжински и сестра му Бронислава Нижинска в сцена от балета
  • Nijninski et Lydia Nelidova dans le pas de deux.
    Нижнински и Лидия Нелидова в па де дьо
  • Une des scènes finale où le faune s'empare du châle.
    Една от последните сцени, в която фавнът взима шала

Представления

[редактиране | редактиране на кода]
Отляво Пабло Пикасо, който проектира декора за балета през 1922 г., а отдясно Леонид Масин, който поема ролята на фавна след интернирането на Нижински и възражда балета през 1976 г.

Балетът остава в репертоара на Руския балет до разпускането на трупата след смъртта на Дягилев през 1929 г. Ролята на фавна се играе от Нижински до 1914 г., когато е уволнен от Руския балет, след това в собствената му трупа, преди да се върне в Руския балет през 1916 г., редувайки се с Леонид Масин. Общо той изпълнява балета 59 пъти. По време на тези изпълнения с Руския балет хореографията претърпя промени. Нижински, след премиерата на балета, заменя предизвикалия скандал мастурбационен жест с по-малко шокиращ, протягайки ръка покрай бюста си, но възстановява скандалния жест в следващите изпълнения.[20] През 1916 г., по време на турне на Ballets Russes в Съединените щати, Нижински протестира, докато се изпълнява ролята на фавна от Масин, твърдейки, че не признава неговата хореография. Изразява своите критики в статия в Ню Йорк Таймс, Възраженията на Нижински срещу начина, по който Дягилев изпълнява неговия балет „Фавн“, водят до оттеглянето му : „Този балет е изцяло мое творение и не е направен така, както съм го замислил. Няма какво да кажа за работата на г-н Масин, но детайлите на хореографията на ролите не са дадени така, както съм ги замислил“.[20]

След интернирането на Нижински балетът е възобновен през 1922 г. от Бронислава Нижинска, която поема ролята на Фавна само за сезона на Руския балет през 1922 г. От 1924 г. ролята е поета от Леонид Масин, Леон Войзиковски и Серж Лифар, последният интерпретатор на фавна за Руския балет, който прави солова версия.[21] В нито едно от тези изпълнения на балета с трупата, нито в присъствието на Нижински, нито в негово отсъствие, не е използвана партитурата, записана от хореографа; балетът се предава устно.[22]

В масовата култура

[редактиране | редактиране на кода]
  • През 1984 г. британската група „Куийн“ се вдъхновява от балета във видеото към своя сингъл I Want to Break Free.

Източници

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Разнообразна програма на Софийския фестивал на Музикалния театър тази седмица // bta.bg. 29 юни 2022.
  2. ↑ Пламенов, Петър. „Следобедът на един фавн” на балет „Арабеск“ // bnr.bg. 26 март 2019.
  3. ↑ Ангелова, Елена. Лабиринтът на един фавн // kultura.bg. 2009.
  4. ↑ Jean-Michel Nectoux 1989, стр. 22 Dans le programme des ballets russes l'argument fut écrit par Jean Cocteau.
  5. ↑ а б Jean-Michel Nectoux 1989, стр. 19
  6. ↑ а б в Jean-Michel Nectoux 1989, стр. 20-21
  7. ↑ Jean-Michel Nectoux 1989, стр. illustration p.23
  8. ↑ Guillaume de Sardes 1998
  9. ↑ Guillaume de Sardes 1998, стр. 195
  10. ↑ Jean-Michel Nectoux 1989, selon Romola Nijinski le nombre était de 120, pour Bronislava Nijinska il était de 90 le nombre de 60 est considéré comme le plus exact par Jean-Michel Nectoux et fut donné par Nijinski lors d'un entretien avec René Chavanne.
  11. ↑ Claudia Jeschke, Ann Hutchinson Guest 1992, стр. 79
  12. ↑ Jean-Michel Nectoux 1989, стр. 118-121
  13. ↑ Claudia Jeschke, Ann Hutchinson Guest 1992, стр. 84
  14. ↑ Jean-Michel Nectoux 1989, стр. 23
  15. ↑ а б Jean-Michel Nectoux 1989, стр. 25-27
  16. ↑ а б Guillaume de Sardes 1998, стр. 192
  17. ↑ Gabrile Astruc, les Scandales de Salomé et du Faune Шаблон:Dabbr 442, cité par Guillaume de Sardes 1998, стр. 195
  18. ↑ Jean-Michel Nectoux 1989, стр. 29-30
  19. ↑ Jean-Michel Nectoux 1989, стр. Шаблон:P.54-63, album reproduit Шаблон:P.65-95
  20. ↑ а б Isabelle Launay 2011
  21. ↑ Jean-Michel Nectoux 1989, стр. chronologie détaillée des représentations et des reprises Шаблон:P.125-135
  22. ↑ Isabelle Launay 2011

Литература

[редактиране | редактиране на кода]
  • Lartigue, Pierre. L'Après midi d'un faune // L'Avant-Scène:Ballet danse (7). Paris, 1982.
  • Nectoux, Jean-Michel. Nijinsky, prélude à l'Après-midi d'un faune. Paris, Adam Biro, 1989. ISBN 2-87660-056-0. Nectoux1989. p. 141. (на френски)Шаблон:Commentaire biblio
  • Hutchinson Guest, Ann, Jeschke, Claudia. Nijinsky's Faune Restored. Philadelphia/Reading/Paris, Routledge, 1991. ISBN 2-88124-819-5. Hutchinson1991. p. 204. (на английски)Шаблон:Commentaire biblio
  • Ann Hutchinson Guest, Claudia Jeschke, « Nijinski chorégraphe du Faune », dans François Stanciu-Reiss (dir.), Écrits sur Nijinski, Chiron, coll. « La recherche en danse », 1992 (ISBN 2-906204-09-9)
  • Otswald, Peter. Vaslav Nijinski. Paris, Passage du Marais, 1998. ISBN 2-84075-007-4. Otswald1998. p. 422. (на френски)
  • Lücke, Hendrik. Mallarmé, Debussy. Т. 4. Hambourg, Dr. Kovač, 2005. ISBN 3-8300-1685-9. Lücke2005. S. 480. (на немски)
  • de Sardes, Guillaume. Nijinski, sa vie, son geste, sa pensée. Paris, Herrman Danse, 2006. ISBN 2-7056-6490-4. Sardes2006. p. 247. (на френски)
  • Dollfus, Ariane. l'hommage de l'Opéra de Paris // Danser. 2009. Dolfus2009. с. 96.
  • Isabelle Launay, « Poétiques de la citation en danse, d'un faune (éclat) », dans Collectif, Mémoires et histoires en danse, L'Harmattan, coll. « Arts 8 », 2011 (ISBN 2296132391, présentation en ligne), p. 23 – 72
  • Olivier Normand, « Le saut de Nijinski (n'est pas celui qu'on croit) », dans Collectif, Mémoires et histoires en danse, L'Harmattan, coll. « Arts 8 », 2011 (ISBN 2296132391, présentation en ligne), p. 155 – 176

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата L'Après-midi d'un faune (ballet) в Уикипедия на френски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Следобедът_на_един_фавн_(балет)&oldid=12552934“.