Служба „Военна информация“

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето

Служба „Военна информация“, съкратено СВИ, е специална служба в България за водене на военно разузнаване. Тя е част от структурата на Министерството на отбраната. Централата са намира в София, Министерството на отбраната, ул. „Дякон Игнатий“ №3.

Тази военна служба и Националната разузнавателна служба са единствените български служби за външно разузнаване. Въпреки че останалите специални служби в България са обединени (в някаква степен и поне за известен период) в рамките на системата на „Държавна сигурност“ до началото на 1990-те години, през цялото време Разузнавателното управление на Генералния щаб остава извън нейния състав.

История[редактиране | редактиране на кода]

Служба „Военна информация“ е най-старата българска специална служба.

Създадена е с приемането на Закона за устройството на въоръжените сили на Българското княжество, утвърден с Указ № 185 от 15 декември 1891 г. на княз Фердинанд I, като звено към Канцеларията на Министерството на войната за обработване на разузнавателната информация, получавана от българските дипломатически представителства в чужбина. С Указ № 176 от 27 декември 1891 г. е създаден първият български орган за осигуряване на военна информация, наречен Учебно бюро. Тогава се поставя началото на изграждането и на апарата на военните аташета.

През май 1903 г. към Оперативното отделение на Щаба на армията на мястото на Учебното бюро се създава Информационно бюро, което организира добиване и използване на информация и от закрит характер.

С Указ № 190 от 31 декември 1907 г. Информационното бюро се преобразува в Разузнавателна секция към Оперативното отделение на Щаба на армията, на която се подчинява апаратът на военните аташета. Указът влиза в сила на 1 януари 1908 г. стар стил или 12 януари 1908 г. нов стил. През 1997 г. датата 12 януари е обявена с министерска заповед № ОХ-49 от 11.02.1997 г. за официален празник на българското военно разузнаване.

През 1940 г. Разузнавателната секция става самостоятелен Разузнавателен отдел на Щаба на войската (РО-ЩВ) с 3 отделения: РО-1 – за външно разузнаване, РО-2 – за вътрешно разузнаване, и РО-3 – за контраразузнаване. Нова реорганизация от 1947 г. го трансформира в Разузнавателен отдел на Генералния щаб (РО-ГЩ), като задачите му се ограничават само до водене на външно разузнаване.

От март 1950 г. името му става Разузнавателно управление на Генералния щаб на Българската народна армия (РУ-ГЩ), познато и като Разузнавателно управление на Министерството на народната отбрана (съкратено РУМНО или РУ-МНО). През есента на 1950 г. за подготовка на свои кадри към РУ-ГЩ е открито Училище за военни преводачи „Баба Тонка“. За обучение на оперативния състав през 1972 г. към РУ-ГЩ се открива Школа за подготовка на кадри, която по-късно получава статут на Факултет по стратегическо разузнаване на Военната академия „Георги Раковски“.

По времето на социализма РУМНО работи в тясно сътрудничество със съветското разузнаване, като в рамките на Варшавския договор се специализира в работата в Турция и Гърция с фокус върху ядреното и химическо въоръжение. За тази цел то изгражда мрежа от легални и нелегални резидентури и използва за прикритие редица институции, като Министерството на външните работи, Министерството на транспорта, Българската телеграфна агенция.[1]

Политическите промени, настъпили през 1989 г. се отразяват бавно върху военното разузнаване, за разлика от трансформацията на Държавна сигурност. В началото на 1992 г. то е трансформирано в Управление за разузнаване и сигурност, обединяващо военното разузнаване и контраразузнаване. През септември 1992 г. двете отново са разделени и РУ-ГЩ е възстановено. Директното партийно подчинение обаче е минало и военното разузнаване преминава под контрола на министъра на отбраната, а на професионално ниво – на началника на Генералния щаб на Българската армия[2].

През 1999 г. на основата на РУ-ГЩ в Министерството на отбраната се създава Главна дирекция „Военна информация“, а в Генералния щаб се формира Разузнавателно управление. С постановление на Министерския съвет № 237 от 21.12.1999 г. тази дирекция се трансформира от 1 януари 2000 г. в Служба „Военна информация“.

Новата организация на военното разузнаване остава значително зависима от кадрите, служили по времето на тоталитарния режим. През 2013 г. от данни, изнесени от министъра на отбраната по време на парламентарен контрол става ясно, че около 44% от ръководния състав на Служба „Военна информация" е свързан с РУ-ГЩ отпреди 10 ноември 1989 г[2].

Ръководители[редактиране | редактиране на кода]

Званията са към датата на заемане на длъжността.

звание ( до 1950г чин) име дати
1. Майор Тодор Марков 21 септември 1907 – 7 юни 1910
2. Майор Рачо Пенев 7 юни 1910 – 22 септември 1912
3. Майор Никола Топалджиков 22 септември 1912 – 18 август 1913
4. Подполковник Сава Мъдров 18 август 1913 – 1914
5. Майор Панайот Минков 1914 – 15 септември 1915
6. Майор Стефан Нойков 15 септември 1915 – 31 март 1916
7. Майор Владимир Павлов 31 март 1916 – 31 октомври 1917
8. Полковник Анастас Ватев 31 октомври 1917 – 8 февруари 1920
9. Подполковник Иван Тодоров 8 февруари 1920 – 1920
10. Подполковник Петър Траянов 1920
11. Подполковник Тодор Радев 1922 – 10 ноември 1923
12. Подполковник Йордан Пеев 10 ноември 1923 – 28 август 1924
13. Подполковник Тодор Радев 28 август 1924 – 1925
14. Подполковник Никола Недев 1925 – 1928
15. Ротмистър Антон Балтаков 1928
16. Полковник Кръстьо Маринов 1928 – 1934
17. Майор Георги Иванов 1934
18. Полковник Никола Богданов 1934 – 1935
19. Майор Иван Попов 1935
20. Подполковник Иван Маринов 1935 – 1936
21. Подполковник Ничо Георгиев 1936 – 1937
22. Подполковник Руси Механджиев 1937 – 1938
23. Полковник Ничо Георгиев 1938 – началото на март 1941
24. Подполковник Никола Костов 1941 – март 1943
25. Полковник Стефан Недев март 1943 – юни 1944
26. Полковник Христо Тумбин юни-9 септември 1944
27. Полковник Асен Лекарски 9 спетември 1944 – 26 декември 1944
28. Генерал-майор Петър Вранчев 26 декември 1944 – април 1948
29. Полковник Кирил Игнатов април 1948 – 1 юни 1948
30. Генерал-майор Здравко Георгиев 1 юни 1948 – 16 април 1951
31. Полковник Велко Гатев 16 април 1951 – 26 януари 1952
32. Генерал-майор Илия Кръстев 26 януари 1952 – 26 май 1962
33. Генерал-лейтенант Петър Стоянов 26 май 1962 – 6 юни 1967
34. Генерал-полковник Васил Зикулов 6 юни 1967 – 1 април 1991
35. Генерал-майор Любен Добрев 1 април 1991 – 1 септември 1991
36. Генерал-лейтенант Чавдар Червенков 1 септември 1991 – 10 март 1993
37. Генерал-майор Любомир Гечев 10 март 1993 – 2 декември 1994
38. Генерал-лейтенант Ангел Кацаров 2 декември 1994 – 8 февруари 2002
39. Генерал-майор Пламен Студенков 8 февруари 2002 – 1 септември 2010
40. о.р. Полковник Веселин Иванов 1 декември 2010 – 9 март 2015[3]
41. Полковник Светослав Даскалов 9 март 2015 – 17 май 2015
42. Без звание Йордан Бакалов 18 май 2015 – 18 ноември 2015
43. Полковник Светослав Даскалов 19 ноември 2015 – 31 март 2016
44. Бригаден генерал Светослав Даскалов 1 април 2016 – 22 май 2018
45. Бригаден генерал Пламен Ангелов 22 май 2018 – 15 август 2019

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Методиев, Момчил. Държавна сигурност: опората на комунистическата държава. // Знеполски, Ивайло (ред.). История на Народна република България: Режимът и обществото. София, „Сиела софт енд паблишинг“, 2009. ISBN 978-954-28-0588-5. с. 231 – 232.
  2. а б Военно разузнаване – История. // agentibg.com. Посетен на 20 юни 2019.
  3. Директор на служба „Военна информация“ – в сайта на СВИ

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

     Портал „Военна история на България“         Портал „Военна история на България