Служба „Военна информация“

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето

Служба „Военна информация“, съкратено СВИ, е специална служба в България за водене на военно разузнаване. Тя е част от структурата на Министерството на отбраната. Централата са намира в София, Министерството на отбраната, ул. „Дякон Игнатий“ № 3.

Тази военна служба и Националната разузнавателна служба са единствените български служби за външно разузнаване. Въпреки че останалите специални служби в НРБ са обединени (в някаква степен и поне за известен период) в рамките на системата на „Държавна сигурност“, Разузнавателното управление на Генералния щаб остава извън нейния състав.

История[редактиране | редактиране на кода]

Служба „Военна информация“ е най-старата българска специална служба.

Създадена е с приемането на Закона за устройството на въоръжените сили на Българското княжество, утвърден с Указ № 185 от 15 декември 1891 г. на княз Фердинанд I, като звено към Канцеларията на Министерството на войната за обработване на разузнавателната информация, получавана от българските дипломатически представителства в чужбина. С Указ № 176 от 27 декември 1891 г. е създаден първият български орган за осигуряване на военна информация, наречен Учебно бюро. Тогава се поставя началото на изграждането и на апарата на военните аташета.

През май 1903 г. към Оперативното отделение на Щаба на армията на мястото на Учебното бюро се създава Информационно бюро, което организира добиване и използване на информация и от закрит характер.

С Указ № 190 от 31 декември 1907 г. Информационното бюро се преобразува в Разузнавателна секция към Оперативното отделение на Щаба на армията, на която се подчинява апаратът на военните аташета. Указът влиза в сила на 1 януари 1908 г. стар стил или 12 януари 1908 г. нов стил. През 1997 г. датата 12 януари е обявена с министерска заповед № ОХ-49 от 11.02.1997 г. за официален празник на българското военно разузнаване.

През 1940 г. Разузнавателната секция става самостоятелен Разузнавателен отдел на Щаба на войската (РО-ЩВ) с 3 отделения: РО-1 – за външно разузнаване, РО-2 – за вътрешно разузнаване, и РО-3 – за контраразузнаване. Нова реорганизация от 1947 г. го трансформира в Разузнавателен отдел на Генералния щаб (РО-ГЩ), като задачите му се ограничават само до водене на външно разузнаване.

От март 1950 г. името му става Разузнавателно управление на Генералния щаб на Българската народна армия (РУ-ГЩ), наричано неофициално РУ-МНО (РУМНО). През есента на 1950 г. за подготовка на свои кадри към РУ-ГЩ е открито Училище за военни преводачи „Баба Тонка“. За обучение на оперативния състав през 1972 г. към РУ-ГЩ се открива Школа за подготовка на кадри, която по-късно получава статут на Факултет по стратегическо разузнаване на Военната академия „Георги Раковски“.

По времето на социализма РУ-ГЩ работи в тясно сътрудничество с ГРУ и сродните органи за военно разузнаване на останалите страни членки на Организацията на Варшавския договор, като се специализира в работата по Турция и Гърция с фокус върху ядреното и химическо въоръжение. За тази цел, следвайки световната практика (прилагана още от Княжество България), развива мрежа от легални и нелегални резидентури, ползва за прикритие учреждения с представителства и дейност в чужбина: министерства, компании, медии и др.[1]

Политическите промени, настъпили през 1989 г., се отразяват върху военното разузнаване. С отмяната на ръководната роля на БКП в Конституцията на страната е прекратен политическият контрол от БКП (чрез Военния отдел на ЦК на БКП и Главното политическо управление на БНА), закрити са политическите структури в РУ-ГЩ (Политотдел и партийна организация), личният състав е деполитизиран (както и изобщо във въоръжените сили на страната). Така военното разузнаване остава единствено под политическия контрол на министъра на отбраната, като продължава професионално да е подчинено на началника на Генералния щаб на Българската армия[2].

В началото на 1992 г. РУ-ГЩ е преобразувано в Управление за разузнаване и сигурност, обединило военното разузнаване и военното контраразузнаване. През септември 1992 г. структурите отново са разделени и Разузнавателното управление на Генералния щаб е възстановено.

През 1999 г. функциите на РУ-ГЩ са разделени: на основата му в Министерството на отбраната за кратко се създава Главна дирекция „Военна информация“ за добиване и обработване на военна (политическа, техническа, научна) информация; в Генералния щаб се създава Разузнавателно управление за ръководство на разузнавателните формирования и органи на Българската армия. С постановление на Министерския съвет № 237 от 21.12.1999 г. тази дирекция се преобразува от 1 януари 2000 г. в Служба „Военна информация“ (СВИ).

Длъжността на ръководителя на СВИ е преименувана от „началник“ на „директор“. На 12 март 2012 г. министърът на отбраната в съответствие с внесените изменения в Закона за отбраната и въоръжените сили за първи път в историята на службата назначава за неин директор гражданско лице.

Военното разузнаване в продължение на цялата си история успява да задържа и ползва голяма част от своите бавно изграждани и високо специализирани кадри, макар че при радикални политически промени в страната преживява периоди на политически натиск за съкращения и чистки – особено след 9 септември 1944 и след 10 ноември 1989 г. През 2013 г. от данни, изнесени от министъра на отбраната по време на парламентарен контрол, става ясно, че около 44 % от ръководния състав на Служба „Военна информация" е свързан с РУ-ГЩ отпреди 10 ноември 1989 г.[2]

Ръководители[редактиране | редактиране на кода]

Военните звания (чинове до 1950 г.) са към датата на заемане на длъжността.

военно звание имена период на управление
1. майор Тодор Марков 21 септември 1907 – 7 юни 1910
2. майор Рачо Пенев 7 юни 1910 – 22 септември 1912
3. майор Никола Топалджиков 22 септември 1912 – 18 август 1913
4. подполковник Сава Мъдров 18 август 1913 – 1914
5. майор Панайот Минков 1914 – 15 септември 1915
6. майор Стефан Нойков 15 септември 1915 – 31 март 1916
7. майор Владимир Павлов 31 март 1916 – 31 октомври 1917
8. полковник Анастас Ватев 31 октомври 1917 – 8 февруари 1920
9. подполковник Иван Тодоров 8 февруари 1920 – 1920
10. подполковник Петър Траянов 1920
11. подполковник Тодор Радев 1922 – 10 ноември 1923
12. подполковник Йордан Пеев 10 ноември 1923 – 28 август 1924
13. подполковник Тодор Радев 28 август 1924 – 1925
14. подполковник Никола Недев 1925 – 1928
15. ротмистър Антон Балтаков 1928
16. полковник Кръстьо Маринов 1928 – 1934
17. майор Георги Иванов 1934
18. полковник Никола Богданов 1934 – 1935
19. майор Иван Попов 1935
20. подполковник Иван Маринов 1935 – 1936
21. подполковник Ничо Георгиев 1936 – 1937
22. подполковник Руси Механджиев 1937 – 1938
23. полковник Ничо Георгиев 1938 – началото на март 1941
24. подполковник Никола Костов 1941 – март 1943
25. полковник Стефан Недев март 1943 – юни 1944
26. полковник Христо Тумбин юни-9 септември 1944
27. полковник Асен Лекарски 9 спетември 1944 – 26 декември 1944
28. генерал-майор Петър Вранчев 26 декември 1944 – април 1948
29. полковник Кирил Игнатов април 1948 – 1 юни 1948
30. генерал-майор Здравко Георгиев 1 юни 1948 – 16 април 1951
31. полковник Велко Гатев 16 април 1951 – 26 януари 1952
32. генерал-майор Илия Кръстев 26 януари 1952 – 26 май 1962
33. генерал-лейтенант Петър Стоянов 26 май 1962 – 6 юни 1967
34. генерал-полковник Васил Зикулов 6 юни 1967 – 1 април 1991
35. генерал-майор Любен Добрев 1 април 1991 – 1 септември 1991
36. генерал-лейтенант Чавдар Червенков 1 септември 1991 – 10 март 1993
37. генерал-майор Любомир Гечев 10 март 1993 – 2 декември 1994
38. генерал-лейтенант Ангел Кацаров 2 декември 1994 – 8 февруари 2002
39. генерал-майор Пламен Студенков 8 февруари 2002 – 1 септември 2010
40. о.р. полковник Веселин Иванов 1 декември 2010 – 9 март 2015[3]
41. полковник Светослав Даскалов 9 март 2015 – 17 май 2015
42. без звание Йордан Бакалов 18 май 2015 – 18 ноември 2015
43. полковник Светослав Даскалов 19 ноември 2015 – 31 март 2016
44. бригаден генерал Светослав Даскалов 1 април 2016 – 22 май 2018
45. бригаден генерал Пламен Ангелов 22 май 2018 – 15 август 2019
46. полковник Велко Атанасов от 16 август 2019 (вр.и.д.[4])

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Методиев, Момчил. Държавна сигурност: опората на комунистическата държава. // Знеполски, Ивайло (ред.). История на Народна република България: Режимът и обществото. София, „Сиела софт енд паблишинг“, 2009. ISBN 978-954-28-0588-5. с. 231 – 232.
  2. а б Военно разузнаване – История. // agentibg.com. Посетен на 20 юни 2019.
  3. Директор на служба „Военна информация“ – в сайта на СВИ
  4. Съкращението „вр.и.д.“ означава „временно изпълняващ длъжността“.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

     Портал „Военна история на България“         Портал „Военна история на България