Софийска котловина

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Софийската котловина или Софийското поле е котловина в западната част на България, най-голямата от Задбалканските котловини.

Географско положение, граници, площ[редактиране | edit source]

Софийската котловина е разположена между планинските дялове на Стара планина Чепън, Мала планина, Софийска планина и Мургаш на север и планините Вискяр, Люлин, Витоша, Лозенска планина и Вакарелска планина (част от Средна гора) на югозапад, юг и югоизток. На запад вододела между реките Сливнишка и Габерска и Алдомировските височини я отделят от Бурелската котловина, а на изток ниският Негушевски рид я отделя от малката Саранска котловина.

В така описаните граници площта на котловината е 1180 км2 и се явява най-голямата от всички задбалкански котловини в България. Дължината и от северозапад на югоизток е 75 км, а ширината ѝ варира от 5 до 20 км. Средната ѝ надморска височина е 550 м. Котловината има хълмиста подножна част и широка равна част — Софийско поле, в което се издигат ниски хълмове — Лозенец, Редута, Баба и др. Подножието на котловината се издига до 700 м н.в. и е по-добре изразено на запад от река Искър.

Sofiafromsimeonovo.JPG

Геология[редактиране | edit source]

Дъното на котловината е развито върху сенонски пирокластити и плиоценски песъчливо-глинести седименти, припокрити с делувиални и наносни конуси. Полето е запълнено с плиоценски пясъци и глини, припокрити с дебели речни наноси и на много места е заблатено. Морфоложкото оформяне на Софийската котловина е свързано с развитието на Софийската грабенова структура, ограничена от север и юг с разседи. През плиоцена и кватернера е обхваната от диференцирани негативни движения, като течението на река Искър било препречено и цялата днешна Софийска котловина била превърната в голямо езеро. На това се дължат глино-песъчливите почви, които покриват почти цялата котловина. Езерото изчезнало, след като по-късно реката пробила път през Стара планина и създала днешното си речно корито. В резултат от продължителното езерно съществуване по дъното на вече осушилата се котловина са се натрупали дебели седименти с мощност от 200 до 800 м. Северната старопланинска ограда е изградена от палеозойски шисти, триаски и юрски пясъчници, варовици и конгломерати и е обезлесена и еродирана. Южната ограда е изградена предимно от горнокредни пирокластити на запад от река Искър и триаски пясъчници и конгломерати на изток от реката.

Климат и води[редактиране | edit source]

Климатът в котловината е умереноконтинентален с чести температурни инверсии и фьонови ветрове. Средногодишната температура е 9-10°С, като средната януарска температура е около -2°С, а средната юлска около 20°С. Среден годишен валеж 550-560 мм.

Котловината се отводнява от протичащата от юг на север река Искър и притоците ѝ Перловска река, Владайска река (със Суходолска река), Блато (със Сливнишка река) и Лесновска рекаЕлешница и Макоцевска река). Поради малките валежи и равнинния релеф речният отток е малък — 30-60 мм.

Софийската котловина е богата на минерални извори — Княжево, Горна баня, Панчарево, Банкя, София и други. Тези извори, както и това, че цялата област е предразположена към различни сеизмични колебания, се дължи на разломния характер на котловината. Има и голям брой езера и блата. От дълги години те са източник за набавяне на строителни материали (пясък, чакъл) за София. В миналото чрез зарибяване или по естествен път в тях са разселени ценни видове, като шаран, толстолоб, бяла риба, щука. Бреговете изобилстват с шавари и тръстика. Заради обилното обрастване и затлачването на по-плитките езера в района на Враждебна и Долни Богров те са се превърнали в недостъпни за риболов блата. Дъното на езерата е каменисто-песъчливо, покрито е с дебел слой тиня.

Панорама на Софийското поле от „Ломско шосе“. Виждат се село Петърч, част от Костинброд, планините Витоша и Люлин, както и квартал "Люлин" на София.

Полезни изкопаеми, почви, флора и фауна[редактиране | edit source]

В Софийската котловина има находища на лигнитни въглища — Софийски въглищен басейн, които се намират близо до селата Балша и Кътина и град Елин Пелин. Те са с плиоценска възраст и са разположени на различна дълбочина — от 100 до 350-500 метра. Въглищата са нискокалорични — около 1600 ккал/кг на работно гориво. Не се експлоатират. Част от Софийския въглищен басейн е и находището на лигнитни въглища в землището на село Храбърско — Храбърски въглищен участък, който е в експлоатация.

Почвите в котловината са предимно чернозем-смолници, главно в ниското котловинно дъно, алувиално-ливадни по долините на реките и канелени горски в периферните, по-високи части.

Естествената растителност и животинският свят са силно повлияни от човека поради стопанската ѝ усвоеност. Голяма част от котловината е заета от обработваеми земи, в близост до населените места зеленчукови и овощни градини, а в периферните по-високи части — пасища.

Селища[редактиране | edit source]

В южната централна част на котловината е разположена столицата на България София, в западната част градовете Сливница, Костинброд, Божурище, Банкя и Нови Искър, а в източната — градовете Елин Пелин и Бухово. Освен това има няколко десетки села, някои от които с доста голямо население, повечето от населението на които работи в столицата.

Транспорт[редактиране | edit source]

Софийската котловина се пресича от няколко важни транспортни артерии — пътища от Държавната пътна мрежа и жп линии:

През Софийската котловина преминават и част от трасетата на четири важни жп линия:

Топографска карта[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]