София

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на София.

София
Столицата на България
Знаме
      
Герб
Девиз: Расте, но не старее
Sofia 333.jpg
Общи данни
Население 1 280 034 души[1] (15 юни 2020 г.)
2754 души/km²
Землище 492 km²
Надм. височина 595 m
Пощ. код 1000
Тел. код 02
МПС код С, СА, СВ
ЕКАТТЕ 68134
Демоним Софиянец, Sofiano, Sofiote, Софиянци
Администрация
Държава България
Област София
Община
   кмет
Столична
Йорданка Фандъкова
(ГЕРБ)
Адрес кметство
ул. „Московска“ 33
тел.: 0700 17 310; 02 9377 303
Уебсайт www.sofia.bg
София в Общомедия

Со̀фия е столица на България и неин най-голям град. Тя е 14-ият най-голям град по брой жители в Европейския съюз, с население 1 241 675 души (2019).[2] Според резултатите от преброяването през 2011 г. населението на града е 1 291 591,[3] което представлява 17,5% от населението на България. София е разположена в централната част на Западна България, в Софийската котловина и е заобиколена от планини: Витоша и Плана от юг, Софийската планина (част от Стара планина) от север, Люлин от запад, и Лозенската планина (част от Ихтиманска Средна гора) от изток. Това я прави четвъртата по височина столица в Европа. Изградена е върху четирите тераси на река Искър и нейните притоци: Перловска и Владайска (Елешница). В централната градска част, както и в кварталите Овча купел, Княжево, Горна баня и Панчарево, има минерални извори. Климатът на София е умерено континентален.

София е основен административен, индустриален, транспортен, културен и университетски център на страната, като в нея е съсредоточено 1/6 от промишленото производство на България. Тук се намират също така Българската академия на науките, много университети, театри, кина, както и Националната художествена галерия, археологически, исторически, природонаучни и други музеи. На много места в центъра на града са запазени видими археологически паметници от римско време.[4]

София носи името на късноантичната раннохристиянска съборна[5] църква на града „Света София“ (на гръцки Ἁγία Σοφία на латински: Sancta Sophia; или „Светата Премъдрост Божия“ (едно от имената на младия Исус Христос)). Празникът на града обаче е на 17 септември, когато Православната църква отбелязва Светите мъченици София, Вяра, Надежда и Любов. Датата е определена за Празник на София с решение на Столичния общински съвет от 25 март 1992 г.

София е обявена за столица на 3 април 1879 г. от Учредителното народно събрание по предложение на проф. Марин Дринов, като стар български град, отдалечен от турската граница и средищно разположен в българското етническо землище.[6]

Девизът на столицата е „Расте, но не старѣе“.[7]

Наименование[редактиране | редактиране на кода]

Най-ранното запазено в източниците наименование на днешния град София е Сердонполис (Σερδῶν πόλις),[8] грецизирано название, чийто латински вариант е civitas Serdensium.[9] Смята се, че то означава „град на сердите“. Тези серди (по Дион Касий) вероятно са обитавали областта през I век пр. Хр. по сведения от II век сл. Хр.[10][11][12][13] Мнозина автори обаче си задават въпроси относно сердите: „… Този етноним [серди] е все още фантом.“ (Александър Фол)[14] Въпроси буди и взаимовръзката „Сердика – серди“: „Тогава, кой кого е кръстил? Обитателите града или градът – своите обитатели?“ (Христо Генчев).[15]

Император Траян официално дава на града своето родово име, наричайки го Улпия Сердика (на латински Ulpia Serdica („сердикийска Улпия“), като по-късно то често е съкращавано на Сердика. Нерядко името се пише и произнася Сардика (на гръцки Σαρδική). Понякога градът бива наричан Сердика, а областта около него – Сардика. Тази двойственост на Сардика/Сердика се среща в стари карти и след XVI век. И двете форми, Сердонполис и Улпия Сердика, се срещат върху монети, сечени в града през римската епоха.

Първият общински печат на Средец след Освобождението

След присъединяването на града към България в началото на IX век за име на Сардика/Сердика официално започва да се използва и Средец (Срѣдецъ). Това може да се разглежда като ранносредновековно българско осмисляне на името Сардика/Сердика, като в същото време отразява и значението „среда“ – от централното разположение на града в Софийското поле, както и възможното значение на среден/централен град на околното население.[15]

В старогръцки източници от този период се използва и името Триадица. Произходът му не е изяснен, като е възможно то да е неточна транскрипция на Средец (първата гласна в Средец е ѣ (ят) и името вероятно се е произнасяло и като Срядец). Възможно е също 'Триадица' да произлиза от названието 'Средица' (произнасяно в българската езикова среда като 'Стредица/Стреадица') с изпуснато начално 'с' (като резултат от езиковия развой Сердика > Средика/Стредика > Средица/Стредица или, алтернативно, Сердика > Сердица > Средица/Стредица). Друга предлагана възможност, която повечето съвременни автори отхвърлят, е наименованието да идва от гръцката винителна форма на Светата Троица (Ἁγία Τριάδα) по името на неизвестна днес църква в града.

През XIV век градът започва да се споменава и като София, от името на съборната[5] църква „Света София“, която, разположена на възвишение извън Източното входно крепостно съоръжение (Източната порта – разг.), по това време доминира градския силует.

Името София е регистрирано в приписката към Средечкото евангелие от 1329 г., в кореспонденцията на дубровнишки търговци около 1350 г., както и във Витошката грамота на цар Иван Шишман от края на XIV век. В тези документи областта и жителите продължават да се наричат и средечки,[16] а името Средец продължава да се използва вкл. и през първите години след Освобождението.

След 1878 г., с решение на градската управа, градът възстановява българското си име Средец, но малко след това, по настояване на Временното руско управление, е върнато името София. През 1879 г. се разгаря спор за името, като жителите на града създават комитет от известни личности, който се застъпва за възстановяване на историческото име Средец.

География[редактиране | редактиране на кода]

Спътникова снимка на София
София през нощта
Борисовата градина


Местоположение[редактиране | редактиране на кода]

Историческият център на София е разположен непосредствено на юг от центъра на Софийското поле, една от Задбалканските котловини, разположена между Стара планина на североизток и планините Люлин, Витоша, Плана и Лозенска на югозапад. Съвременният град заема значителна част от Софийското поле, като е развит в по-голяма степен на югоизток и югозапад от историческия център, достигайки ниските части на Витоша, но най-североизточните му квартали – Сеславци и Кремиковци – са разположени по склоновете на Стара планина.[17]

Землището на град София има площ 492 km²,[18] като освен урбанизирана територия обхваща и съседни земеделски и горски терени, включително значителна част от планината Витоша. То граничи със землищата на 3 града (Банкя, Бухово и Нови Искър) и 27 села (Бистрица, Железница, Плана, Бусманци, Владая, Волуяк, Герман, Горни Богров, Долни Богров, Долни Пасарел, Иваняне, Казичене, Клисура, Кокаляне, Кривина, Кубратово, Лозен, Локорско, Мало Бучино, Мировяне, Мрамор, Мърчаево, Негован, Огоя, Панчарево, Чепинци и Яна) от Столична община, 5 села (Големо Бучино, Дивотино, Кладница, Люлин, Чуйпетлово) от община Перник, 2 села (Гурмазово, Пожарево) от община Божурище и 1 село (Ябланица) от община Своге.[19]

Пет планински прохода водят към града – Искърски, Владайски, Драгомански, Петрохански и Витиня. През тях още в древността минават важни пътища, свързващи Адриатика и Средна Европа с Черно и Егейско море, и Близкия изток. Благодарение на стратегическото местоположение на Балканския полуостров, София и в миналото е била голям, оживен град, търговски, туристически и културен център. През нея протичат няколко маловодни реки, най-големи от които са Владайската и Перловската река. Край източните квартали тече река Искър, но в този си участък тя не е пълноводна. София е известна от древността с многобройните си минерални извори (15 находища с общ дебит на водите 130 l/s). През последните 60 години са построени и изкуствени езера и язовири.

Столицата се намира на 145 km от Пловдив, на 441 km от Варна, на 360 km от Бургас по Автомагистрала Тракия, на 309 km от Русе, на 232 km от Стара Загора, на 34 km от Перник, на 103 km от Кюстендил, на 101 km от Благоевград, на 58 km от ГКПП Калотина, на 99 km от ГКПП Стрезимировци, на 127 km от ГКПП Гюешево, на 181 km от ГКПП Кулата-Промахон. Разстоянието до мегаполиса и най-голям турски град Истанбул е 550 km, а до турската столица Анкара е 993 km. Разстоянието до румънската столица Букурещ е 384 km, до гръцката столица Атина е 791 km, до сръбската столица Белград е 393 km, а до северомакедонската столица Скопие е 244 km.

Климат[редактиране | редактиране на кода]

София има умереноконтинентален климат със средна годишна температура от 10,6 °C.

Зимите в града са студени и снеговити. В най-студените зимни дни температурите могат да паднат до –15 °C или още по-ниско, най-вече през януари. Мъглата е характерно явление в началото на зимния сезон. През зимата в София има средно по 58 дни със снежна покривка.[20]

Летата в София са топли и слънчеви. През лятото столицата остава малко по-хладна в сравнение с останалата част от страната, заради по-голямата си надморска височина. Въпреки това в най-горещите летни дни температурите могат да превишат 35 °C, най-често през юли и август.

Пролетта и есента в София са сравнително кратки и са с променливо и динамично време.

Средните годишни валежи са 581,8 mm, достигайки своя максимум в края на пролетта и началото на лятото, когато не са рядкост гръмотевичните бури.

Климатични данни за София (НИМХБАН) 1981−2010 норми, рекорди от 1941 г. досега
Показатели яну. фев. март апр. май юни юли авг. сеп. окт. ное. дек. годишно
Абсолютни максимални температури (°C) 19 23 27,5 31 34 38 41 39,4 36,1 33,9 25,5 23 41
Средни максимални температури (°C) 3,4 5,6 10,6 16,2 21,1 24,7 27,3 27,5 22,9 17,1 9,7 4,3 15,9
Средни температури (°C) −0,5 1,1 5,4 10,6 15,4 18,9 21,2 21 16,5 11,3 5,1 0,7 10,6
Средни минимални температури (°C) −3,9 −2,9 0,8 5,4 9,8 13,2 15,1 14,9 11 6,6 1,4 −2,4 5,8
Абсолютни минимални температури (°C) −28,3 −25 −16,1 −6 −2,2 1,4 2 3,5 −2 −6 −15,3 −21,1 −28,3
Средни месечни валежи (mm) 33,2 31,5 38,1 50,7 67 75,4 52,6 57,6 45,7 45 43,3 41,7 581,8
Източник: [4]; [5][6]– 12.pdf– 01.pdf[7][8] (рекорди)
Изглед към Витоша от центъра на града

Екология[редактиране | редактиране на кода]

Проблем за замърсеността на въздуха на София е нейното разположение в Софийската котловина, която е оградена отвсякъде с планини, намаляващи възможността за самопочистване на атмосферата. Въздухът в столицата се замърсява предимно от фини прахови частици и азотни оксиди. След спирането на работа на металургичния комбинат „Кремиковци“, те се генерират основно от автомобилния транспорт, отоплението с твърди и течни горива, замърсените пътни настилки и някои ТЕЦ-ове. Така столичните квартали Дружба, Надежда и Павлово са с най-замърсен въздух, като за първите два освен автомобилния транспорт, важен фактор за мръсния въздух са големите ТЕЦ-ове там.[21]

София е на тридесет и трета позиция през 2015 г. по замърсяване на въздуха сред 157 града от Европа.[22]

История[редактиране | редактиране на кода]

Древност и Античност[редактиране | редактиране на кода]

Разкопки на праисторическо жилище от VI хилядолетие пр. Хр. в Слатинското неолитно селище

Най-ранните археологични свидетелства за обитаване на територията на София са от ранния неолит (VI хилядолетие пр. Хр.) – сред тях е Слатинското неолитно селище. Най-ранните данни за заселване на античния център на града – местността около минералните извори на днешната Централна минерална баня – са от бронзовата епоха (II хилядолетие пр. Хр.). Сведенията за това селище са оскъдни, тъй като градът продължава да съществува на това място в продължения на хилядолетия и много от останките са унищожени, но то съществува без прекъсване до наши дни.[23]

Сведения за района на днешна София се появяват в древногръцки писмени източници в средата на V век пр. Хр., като по това време тази част на Балканския полуостров е населена с различни племена от групата на траките. Когато римляните се появяват в региона през II век пр. Хр. източниците наричат местните жители серди, а селището при минералния извор – Сердонполис („Град на сердите“). Почти няма информация за града през тракийския период, но вероятно през IV век пр. Хр., при Филип II, земите на сердите са завладени от Древна Македония, като остават част от същинска Македония и след разпадането на империята на Александър Македонски. С упадъка на царството през III век пр. Хр. то губи владенията си във вътрешността на Балканския полуостров и по време на завладяването му от римляните в средата на II век пр. Хр. Софийското поле вече не е част от него.[24]

Останки от крепостта Сердика

Сердите са подчинени от Римската република през 28 година пр. Хр. от проконсула на Македония Марк Лициний Крас, който завладява земите им, прилагайки големи жестокости и принудителни изселвания.[25] През 45 година Сердика е включена в пределите на новосъздадената римска провинция Тракия, като през този период започва и заселването на ветерани от римската армия[26] При управлението на император Марк Аврелий Сердика получава правото да сече собствени монети и около 180 година е укрепена с крепостна стена, която в продължение на столетия очертава ядрото на града.[27]

През Римската епоха активна стопанска дейност се развива далеч извън градските стени, но в днешните граници на София. Пример за това са използваните до съвременната епоха тухларни при днешния квартал „Гоце Делчев“, добивни съоръжения за желязна руда на Витоша и за злато в Горубляне и Дървеница, както и десетките известни извънградски вили – някои от тях включват луксозни жилищни помещения, докато други са изцяло ориентирани към земеделско производство, а някои са оградени и от значителни укрепления. Повечето от изследваните вили възникват между края на II и края на III век и са унищожени при различни нападения между края на III и средата на V век.[28]

Около 271 година Сердика става център на новосъздадената провинция Дакия Аврелиана, а след нейното разделяне през 285 година – на нейната южна част – Вътрешна Дакия. При разделянето на диоцез Мизия на две, тя става столица и на северния диоцез – Дакия. През втората половина на III век град Рим губи мястото си на политически център на Империята и владетелите започват да пътуват между различни градове в провинциите.[29] Един от тези градове е и Сердика, където често пребивават императорите Галерий (вероятно роден и починал в града или околностите му) и особено Константин I.[30][29] Според Петър Патриций той изразява особени предпочитания към града: „Константин най-напред възнамерява да пренесе управлението в Сардика; и понеже обича този град, често казва: „Сардика е моят Рим“.[31]

Антична Сердика – Ротондата „Св. Георги“ и останки от резиденцията на император Константин I Велики от IV век

Константин предприема мащабни строежи в Сердика, като разрушава дотогавашните жилищни квартали в югоизточната четвърт на пространството между градските стени и изгражда там архитектурен комплекс, наричан от археолозите „Константинов квартал“, включващ и най-старата изцяло запазена сграда в София – ротондата „Свети Георги“.[32] От този период датира и най-старата известна християнска църква в Сердика, открита под днешната базилика „Света София“.[33]

Сердикийският събор от 343 година е свикан в Сердика от западния император Констанс и източния император Констанций II, за да разреши споровете между православни и ариани, събирайки в града над 170 епископи от всички краища на Империята с придружаващите ги делегации.[34] Двата лагера обаче остават непримирими и в крайна сметка арианските епископи напускат Сердика и продължават заседанията си във Филипопол.

Църквата „Св. София“

Нападенията на визиготите в края на IV век, на хуните в средата на V век и на славяните и аварите от VI век не засягат тежко самия град Сердика, но ликвидират процъфтяващите големи земеделски стопанства около него. Гъстотата на застрояване на Сердика нараства, като жилища се строят и върху части от някогашни улици и площади. При разделянето на Римската империя през 395 година градът остава в нейната източна част.[35] Сердика е сред множеството крепости на Балканите, укрепени при император Юстиниан Велики (527 – 565),[36] при когото вероятно е построена и запазената до днес внушителна базилика „Света София“. Сведенията за Сердика през следващите два века и половина са оскъдни.[37]

Средновековен Средец[редактиране | редактиране на кода]

През пролетта на 809 година, в навечерието на Великден, българският владетел Крум, завръщайки се от набег в долината на Струма, превзема Сердика и (според недоказаното и будещо въпроси относно числеността, вида въоръжение и стратегическия характер на българската войска на Крум твърдение на Теофан Изповедник) „избива 6 хиляди войници и множество цивилни“.[38] Падането на Средец, обаче, изглежда става без тежки разрушения, не води и до големи промени в града, само около крепостната стена се появяват множество находки от керамика, която някои изследвачи определят като характерна за славяните на Балканския полуостров, понякога без да се спират върху нейния тракийски и български облик.[39] В самия край на IX или първата половина на X век църквата „Свети Георги“ е изцяло изписана наново. Градът е посещаван от цар Петър I, по чието искане в Средец е погребан непосредствено след смъртта си през 946 година канонизираният отшелник Свети Иван Рилски Чудотворец,[40]наречен Българският небесен покровител.

В края на X век Средец е център на владенията на един от КомитопулитеАрон. След превземането на столицата Преслав в града за известно време се установява и българският патриарх Дамян. През лятото на 986 година Средец е обсаден в продължение на 20 дни лично от император Василий II, а по обратния път към Тракия той претърпява тежкото поражение при Траянови врата.[40] Едва през 1018 година, след смъртта на последния цар на Първото българско царство Иван Владислав, войводите на 35 крепости, включително Средец, доброволно приемат върховенството на ромейския император.[41]

В 1040 година градът попада под контрола на въстаниците на Петър Делян, а за потушаването на бунта тук пристига лично император Михаил IV.[42] След 1048 година византийските власти заселват в Софийското поле значителн брой печенеги, някои от които вероятно се установяват и в града.[43] През 1059 година в Средец пристига император Исак I Комнин с голяма войска, за да спре напредващите към града унгарци, но двете страни постигат споразумение без голям военен сблъсък.[44] В края на 1066 или началото на 1067 година за управител на Средец е назначен бъдещият император Роман IV Диоген.[45]

През 1183 година Средец е превзет и опустошен от съюзените войски на сръбския велик жупан Стефан Неманя и унгарския крал Бела III. През 1189 година през Средец и околностите му преминава северният лъч на Третия кръстоносен поход – войските на император Фридрих I Барбароса, които, неочаквано за тях, като се озовават в планово напуснатия от средечани град, без „пазар, храна и вино“, се принуждават да продължат пътя си през Пловдив за Одрин и Цариград изтощени и крайно разочаровани.[46][47]

През 1194 година Средец е трайно присъединен към Второто българско царство от Иван Асен I.[48]

Разцвет през XIII-XVII век[редактиране | редактиране на кода]

В рамките на Второто българско царство Средец има голямо стратегическо значение за българския контрол над Поморавието и Македония. В първите десетилетия след присъединяването му са взети мерки за възстановяване на крепостната стена и значителните разрушения във вътрешността на града. Гъстотата на застрояване в самия град продължава да се увеличава и много улици се превръщат в тесни проходи, появяват се двуетажни сгради.[49] Няколко управители на Средец в средата на XIII век носят титлата севастократор, втора по ранг след царската – севастократор Александър, брат на цар Иван Асен II, неговият син Калоян и накрая зетят на Александър Петър, който след смъртта на Иван Асен II управлява всички западни области на България.[50]

Вероятно при севастократор Калоян останките от античния Константинов квартал са реконструирани в резиденция на управителя на града.[51] Севастократор Калоян е и ктитор на Боянската църква, един от най-забележителните паметници на българското средновековно изкуство, в която е запазен негов портрет в цял ръст, датиран към 1259 година.[52] През XIV век при митрополитската катедрала „Света София“ действа книжовна школа, от чиято дейност е запазено Средецкото евангелие, формира се комплексът от манастири около града, наречан по-късно Софийска света гора, в София има кантори на търговци от Дубровник и се произвежда многоцветна луксозна сграфито керамика, бижутерия и железарски изделия.[53]

През 1382 година османският военачалник Лала Шахин в продължение на 3 месеца обсажда града, като в докладите си до правителството възхвалява природните условия, богатството и стопанската дейност в него, както и политическото му значение, а малко по-късно София е превзета от неговия подчинен Индже Балабан бей.[54]

По време на големия поход на Янош Хуняди през есента на 1443 г. османците изоставят София, като евакуират населението и опожаряват града, за да затруднят снабдяването на противника. Унгарците са посрещнати от християните с тържествена служба в катедралата „Света София“, но няколко седмици по-късно те отстъпват към Пирот и християните в София и околностите са подложени на кланета заради съдействието, оказано на унгарската армия.[55]

Според свидетелства на европейски пътешественици, в средата на XV век София запазва предимно българския си характер.[56] От 1460 година в София се намират мощите на Светия крал – Стефан II Милутин, а през 1469 година важно събитие за православната общност става преминаването през града на процесията по пренасянето на мощите на свети Иван Рилски от Търново към Рилския манастир. По това време в София и околните манастири от Софийската света гора се разгръща Софийската книжовна школа.

След присъединяването на София към Османската империя в града продължава да процъфтява колонията от дубровнишки търговци, към които се присъединяват и италианци от Флоренция и Венеция, образувайки католически квартал в района на разрушената западна порта на крепостта. В центъра на града живеят арменци, главно златари и кожухари, а в североизточните квартали – евреи, които развиват мащабна търговия до Нидерландия и Франция. През този период градът започва да произвежда и изнася за Италия луксозни продукти, като вълнения плат чоха и най-вече обработени кожи, разновидност на които в Италия наричат „булгарини“. В София се доставят от Италия стъклени съдове, лекарства, фаянс. По това време градът на няколко пъти е временно седалище на бейлербея на Румелия, пост с особено голямо влияние в Империята, понякога заеман от самия велик везир.[57]

През първите десетилетия на XVI век културната и етническа среда в София рязко се променя – за разлика от предходното столетие, през 30-те години пътешественици вече говорят за мюсюлманско мнозинство в града, а в средата на XVII век за изцяло турско население.[58] В началото на XVI век в джамии са превърнати двете големи антични църкви – „Света София“ в Сиявуш паша джамия и „Свети Георги“ в Гюл джамия, а по археологически данни жителите на голяма част от градския център вече са мюсюлмани.[59] Няма много сведения за начина, по който протича ислямизацията на София, но през този период за мъченици са обявени поредица християни, отказващи да приемат исляма – Георги Софийски Нови (1515), Софроний Софийски (1515), Георги Софийски Най-нови (1530), Николай Софийски Нови (1555), Терапонтий Софийски (1555).[60]

През 1530 година София трайно става столица на Румелийския еялет, обхващащ централната част на Балканския полуостров от Източна Тракия до Поморавието и Епир.[61] Последвалото столетие е период на икономически подем, като в града процъфтяват множество занаяти и за пръв път от Античността се секат монети, като се използва главно злато и сребро, добивани в мините около Чипровци.[62][63] През XVI век в града се строят внушителни обществени сгради, като разположената до конака Челеби джамия (1503), превърнатата днес в църква Коджа дервиш Мехмед паша джамия (1528), действащата и днес Баня Баши джамия (1575), строена от най-известния османски архитект Мимар Синан.[64] Известни са имената на още десетина джамии в София, но според автори от този период броят им е около 150.[64]

Упадък през XVII-XIX век[редактиране | редактиране на кода]

От XVII век София постепенно започва да запада заедно със западането на Османската империя и края на големите походи към Централна Европа, за които градът е важен изходен пункт. Много от обществените сгради са занемарени, античната водопроводна система е в лошо състояние и на много места е заменена от кладенци.[65] В края на столетието градът е напуснат от дубровнишките и италианските търговци, изселват се някои от еврейските търговски фамилии, както и висшите турски чиновници, но същевременно в покрайнините се заселват българи от съседните села.[66] През XVIII век румелийските бейлербейове започват периодично да пребивават в Битоля, която официално става център на Румелийския еялет през 1836 година.

Bъстанието на архиереите в Софийско и Самоковско избухва в 1737 г., при сподавянето му в края на юли и началото на август 1737 г. по заповед на Али паша Кюпрюлюоглу са избити около 350 софийски граждани, свещеници, монаси и хора от околните села, включително самоковският митрополит Симеон Самоковски и Софийски, обесен в София от турците на 21 август 1773 г. – той е деветият софийски светец.

През 1738 г. населението на София, както на всички важни градове в европейската част на Османската империя, е преобладаващо турско.[67]

Започналата в края на XVIII век анархия, свързана с кърджалийството, освобождението на Сърбия и приближаването на границата до София се отразяват зле на София. Към всичко това се прибавя големият пожар от 1816 г., чумата от 1857 г. и две земетресения – съответно през 1818 и 1858 г. Въпреки това София остава един от големите български градове. В града резидират консули на Франция, Италия и Австро-Унгария. Според свидетелства на посетили града през 1862 година американски мисионери, той има 30 хиляди жители, 1/3 от които българи, а самият град „има доста сиромашки вид, но сега българската му част бързо се замогва“.[68] През 1864 г. градът става център на Софийския санджак в новосъздадения Дунавски вилает, а от 1876 г. София е вече административен център на Софийския вилает, който обхваща голяма част от съвременна Западна България – от Копривщица до Ниш и от Горна Джумая до Пирот с Орхание, Враня, Самоков и Прокупле.

Българите в София през ХIХ век имат своя община, 7 църкви и 2 светски училища – взаимно (основано в 1825 г.) и класно, а килийни при църквите и манастирите има още от времето на Софийската книжовна школа. В 1867 г. е основано читалище „Цвят“, българското женско дружество „Майка“ е от 1869 г., в 1874 г. е създадена ученическата дружина „Напредък“. Тук Баба Неделя основава първото девическо училище в българските земи. От 1859 г. започват празненствата в чест на славянските първоучители св. Кирил и Методий.

Конфликтите с гръцкото духовенство в София започват още в 1818 г.[69] На 15 октомври 1872 г. в храма „Св. Стефан“ в Цариград българският екзарх Антим I ръкополага първия екзархийски Софийски митрополит Мелетий.

B 1870 г. Васил Левски основава революционни комитети не само в града, но и в околните села. Видни софийски възрожденци са Димитър Трайкович – член на Софийския революционен комитет, Иван Денкоглу, Сава Филаретов, Йорданка Филаретова, Захари Икономович - Круша, революционерът-книжар Никола Вардев, йеромонах Генадий Скитник (Иван Ихтимански) – член на Софийския революционен комитет и игумен на Драгалевския манастир, където Левски често отсяда и прави заседания на комитета, Никола Стефанов Крушкин – Чолака, съратник на Левски, член на Софийския революционен комитет, обесен от турците, Георги Абаджията – книжар, куриер на Софийския революционен комитет обесен от турците заедно с Чолака, Киро Геошев (Киро Кафеджи), съратник и ятак на Левски, обесен от турците, хаджи Стоян Книжар обесен от турците, Христо Ковачев член на Софийския революционен комитет, заточен в Диарбекир, участниците в Априлското въстание копривщенците Стойчо Рашков и Тодор Малеев, на които е възложено да вземат от Пловдив материали за леене на куршуми и са обесени от турците на Лъвов мост и т.н.

При отстъплението на турските войски в края на 1877 година, по време на Руско-турската война, турският командващ Сюлейман паша планира пълното опожаряване на града подобно на Стара Загора, при което разправата с християнското население става неминуема. Категоричната намеса на консулите Леандър Леге и Вито Позитано, a по непотвърдени данни и застъпничеството на софийския равин Габриел Меркадо Алмоснино спасяват града от опожаряване. Австро-унгарският консул Йозеф Валхард също подкрепя действията в защита на града. Въпреки това руските и чуждите кореспонденти заварват 16 бесилки, на които са екзекутирани българи до последния момент преди навлизането на освободителните войски.[70]

След Освобождението[редактиране | редактиране на кода]

„Златарската чаршия в София“, картина на Йозеф Обербауер от края на XIX век
София 1920 – 1930, фотографска снимка от ДАА

В самото начало на новата година, на 4 януари 1878 г. (23 декември 1877 г. стар стил), след битката при София, руските части под командването на генерал Йосиф Гурко влизат в града. През февруари 1878 г. населението на града е намаляло почти наполовина спрямо предвоенния период и по данни на общината възлиза на 11 694 души, от които 6560 българи, 3538 евреи, 839 турци и 737 цигани.[71]

На 20 октомври 1878 г. от Пловдив в София се премества седалището на Временното руско управление, а на 3 април (22 март по стар стил) 1879 г. по предложение на Марин Дринов Учредителното събрание избира София за столица на Княжество България (4 април е обявен за празник на София). В резултат на това броят на жителите нараства по-бързо в сравнение с другите български градове, главно от вътрешната миграция.

Избирането на София за столица спомага за нейното бързо превръщане в голям и важен политически, административен, икономически, научен и културен център на страната. Градоустройствените промени започват с голям размах скоро след това събитие. Центърът на града започва да се измества от площада при Баня Баши джамия към площада около съборната катедрала „Св. Крал“ (днешната църква „Света Неделя“), където се срещат под прав ъгъл още от Античността четирите основни пътни артерии на Се(а)рдика-Средец-София. Оформени са широки радиални булеварди, а малките криви сокаци са заменени от успоредни квартални улици, пресичащи се под прав ъгъл. Историческият център на София обхваща територията, заключена в рамките на булевардите Сливница, Васил Левски, Патриарх Евтимий, Христо Ботев – с други думи, територията на града от времето непосредствено след обявяването на София за столица на България през 1879 година.[72] Представителният център на града се оформя около Княжеския дворец (по-късно Царския дворец) и Народното събрание, а районът става средище не само на политическия живот, но и на културни и обществени прояви. През 1907 г. в близост е открита сградата на Народния театър. В началото на XX в. булевард „Цар Освободител“ е застлан с прочутите „жълти павета“, които свързват Двореца с площад „Народно събрание" и паметника на руския цар Александър II (Царя Освободител). По-нататък булевардът стига до започналия да се оформя в края на XIX в. нов квартал на преподаватели, политици, юристи и офицери. В тази посока е и първото по-сериозно разширение на града – до коритото на Перловската река и Орлов мост.[73]

Започва също съсредоточаването на капитали и развитието на промишлеността, изграждането на предприятия на електродобивната, металодобивната, пивоварната и дървопреработвателната промишленост.[74] В повечето случаи това все още са малки фабрики и работилници. Към края на века на река Искър над Панчарево е построена първата водноелектрическа централа, която осигурява електроенергия за града. В 1893 г. е построена железопътната линия София-Перник, а след това и до Пловдив и Варна.

На Велики четвъртък, 16 април 1925 г., в София е извършен атентатът в църквата „Света Неделя“ от дейци на военното крило на БКП. Убити са 170 души и са ранени 500.

През 1938 г. е приет градоустройствен план (Планът „Мусман"), разработен от проф. Адолф Мусман (на немски: Adolf Muesmann), който предвижда благоустройството на града при нарастване на населението до 600 000 жители.[75][76]

По време на Втората световна война, в началото на която България обявява война на Великобритания и Съединените щати, британските и американските въздушни сили извършват жестоки бомбардировки на София.[77] Ударени са най-вече граждански обекти, като Народния театър (тежко засегнат), църквата от ХI век Свети Спас (силно разрушена в 1944 г.), Градската библиотека (напълно унищожена на 30 март 1944 г., изгарят 40 000 тома книги), католическата катедрала Свети Йосиф (напълно унищожена на 30 март 1944 г.), Духовната академия (тежко засегната, изгорен е куполът на храма, вграден в нея), взривени и опожарени са хиляди жилищни сгради, разрушен е градският център, убити са над 2000 души от софийското население и са разрушени 12 657 сгради. София е евакуирана – болниците,[78] аптеките,[79] държавните и общинските учреждения, училищата, архитектурните бюра, благоустройствените компании и др. са намерили подслон в близки и далечни градове и села през последните две години на войната. Мъжете са мобилизирани на фронта в последвалата война срещу Третия Райх. В столицата те започват да се прибират обратно едва след 9 май 1945 г. – през втората половина на 1945 година. Цялата 1946 година на България, вкл. началото на 1947 година, е посветена на тежките преговори за Парижкия мирен договор.[80] През следващите 4 – 5 години държавата и нейната столица се преустройват по съветски образец и диктат, което практически парализира всяка държавна, общинска и частна инициатива по това време.[79][81][82]

През 1945 г. е одобрен нов общ градоустройствен план на столицата, т.нар. план „Нейков“.[83]

След референдум през 1946 г. България е провъзгласена за народна република и се установява отечественофронтовска власт, като значително се променя обликът на столицата. Нейната численост започва да расте с бързи темпове, най-вече поради централизацията и колективизацията. Започва да се обръща по-голямо значение на тежката промишленост и индустриализацията, като продължава градоустройството и жилищното строителство. През 1958 г. е пуснат в експлоатация завод „Кремиковци“. Разширяват се и се обновяват пътната мрежа и градският транспорт. Все пак през 70-те години на 20 в. архитектите успяват да се преборят с дотогавашните планове градският център да се разчисти за ново социалистическо строителство, според които следвало да бъдат разрушени старите сгради (вж. Комплекс „Ларго“).[83] Така от разрушение са спасени бившият царски дворец, Военният клуб, БАН и други сгради край Централни хали, Женския пазар, Лъвов мост, по ул. „Пиротска“ и ул. „Екзарх Йосиф“.[83]

През втората половина на XX век към София са присъединени много от съседните села, които дотогава са самостоятелни – Биримирци и Обрадовци през 1955 г., Княжево през 1958 г., Бояна, Враждебна, Връбница, Горна баня, Драгалевци, Дървеница, Илиянци, Малашевци, Обеля, Орландовци, Симеоново и Слатина през 1961 г., Суходол, Требич и Филиповци през 1971 г., Ботунец, Горубляне, Кремиковци, Сеславци и Челопечене през 1978 г.[84]

По време на комунистическия режим редица от най-емблематичните улици и площади в града са преименувани по идеологически причини, като след 1989 г. повечето от предишните имена са възстановени.[85]

Околовръстни или окръжни пътища, булеварди и шосета на София в началните периоди от изграждането на града са били булевардите „Сливница", „Фердинанд" (днес „Васил Левски"), „Патриарх Евтимий", „Христо Ботев",[72] северната част на „Княгиня Мария-Луиза, „Генерал Николай Столетов", „Данаил Николаев" на североизток, „Евлоги и Христо Георгиеви" на изток и югоизток, „Пенчо Славейков" на юг, „Инж. Иван Иванов" и „Константин Величков" на запад, като много от тях са носили и такива наименования (напр. бул. „Окръжен"). Повечето от тези булеварди представляват граници на днешния център на града. В по-късни периоди на XX век роля на околовръстни играят булевардите Вардар, Гоце Делчев, Никола Вапцаров, Пейо Яворов[86]

След смяната на социалистическия строй има период на подем в частното строителство. Построени са нови модерни сгради, много от тях с участието на чужди инвеститори. През 2015 г. е завършена сградата на Капитал Форт, намираща се на входа на София откъм бул. „Цариградско шосе“, която става най-високата сграда в България, измествайки хотел „Родина“, построен четвърт век по-рано.

Население[редактиране | редактиране на кода]

Година Брой на населението[87]
1870 19 000
1880 20 501
1887 30 456
1892 46 628
1900 67 953
1905 82 621
1910 102 812
1920 154 025
1926 213 002
1934 287 095
1939 401 000
1946 435 000
1956 639 900
1965 802 400
1975 965 700
1985 1 121 800
1992 1 114 900
2001 1 091 772
2011 1 202 761 [9]
2016 1 304 772 [10]
2019 1 350 904 [11]

Население на София през годините
(броят е показан в хиляди)

София днес е най-големият град на територията на България. През 1870 г. има около 19 000 жители, от които след Руско-турската война остават едва 11 684.[88] Според първото официално преброяване на населението от 1880 г. населението на София е 20 501 души.[89][90] По това време София етнически е разделена както следва: 56% са българи, 30% евреи, 7% турци и 6% цигани.[91] По това време 60% от жителите на града са мъже, а 60% от тях – неженени.[88] През 1880 г. Константин Иречек отбелязва, че в София има 20 махали с около 5 хиляди къщи.

Няколко години след Освобождението градът започва постепенно да нараства с преселници от всички краища на България, но основно от Радомирско, Трънско, Брезнишко, Самоковско, Орханийско и Царибродско. През периода от 1900 до 1946 г. населението на града претърпява най-голямото си увеличение – от около 68 000 души до 435 000 души.

По данни от преброяването през 2001 г. в област София живеят 1 177 577 души, от които 559 229 са мъже (47,5%), а 618 348 са жени (52,5%), или на 1000 мъже се падат 1106 жени. В град София живеят 1 094 410 души, като мъжете са 518 149, а жените 576 261. Най-големият район е Люлин със 120 117 жители, следван от Младост със 110 877 жители, Подуяне със 75 312 жители и Красно село със 72 773 жители. Най-много са софиянците между 18 и 64-годишна възраст (790 180 души), следвани от жителите до 18-годишна възраст (201 202) и тези над 65-годишна възраст (183 049). Средната възраст е 38,3 години.[92]

Гъстотата на населението в края на 2000 г. е 909,1 души/km². По данни на някои печатни издания реалният брой на населението, което пребивава в столицата, е над 2 милиона души.[93] Според изказвания на официални лица, всяка година от провинцията в София трайно се заселват между 25 000 и 45 000 души.[94] Това предизвиква множество проблеми за града – пренаселеност, увеличаване броя на автомобилите, улични задръствания, замърсяване на въздуха, жилищна криза, липса на места за паркиране и други.

Раждаемостта на 1000 души е 7,9, като до 2001 г. тя е в непрекъснат спад. Смъртността е 12,2 на 1000 и продължава да расте. Въз основа на тези данни годишният спад в броя на населението би бил 4,3 промила. Всъщност поради притока на хора от провинцията населението на София се увеличава. Детската смъртност е 11 бебета на 1000 живородени. През 1980 г. тя е била 18,9 на 1000. От 2001 г. раждаемостта в София непрекъснато нараства, достигайки 13 промила. Само за 10 години броят на родените деца се удвоява. Това създава проблем с детските градини, чийто брой е намалял наполовина при дълготрайния спад на раждаемостта след 1989 г.

Според преброяването от 2011 г. населението на София се състои от следните етнически групи: 1 136 000 българи (96%); 18 300 цигани (1,5%); 6500 турци (0,6%).[95] Около 17 000 души са посочили друга етническа група или не са се самоопределили. Не се забелязва разлика в процентите на тези три основни етнически групи в столицата в сравнение с преброяването от 2001 г.; като бройка, единствената основна разлика се намира сред българското население, което се е повишило с 12 000 души.[96] В преброяването от 2001 г. са посочени също и няколко по-малобройни общности в София, включително 3100 руснаци, 1700 арменци, 1200 гърци.

Към 15 март 2016 г. по настоящ адрес в Столична община са регистрирани 1 441 918 души, от които 1 304 772 са жители на град София.[97]

През 2020 г. обаче населението на столицата намалява с 1,53%, или с 20,378 души до 1,308,412 души. Това не се е случвало от 2001 г., когато населението на София намалява за последен път.

Управление[редактиране | редактиране на кода]

Всеки район има свой кмет, който се назначава от Столичния общински съвет и решава въпросите, възникващи от ежедневните потребности на населението по местоживеене, административното обслужване на гражданите, благоустрояването, хигиенизирането и др.

Столичната община се управлява от общински съвет, избиран на всеки 4 години. Стефан Софиянски е кмет на София от 19 ноември 1995 г. Той получава своя трети мандат на местните избори през 2003 г. На парламентарните избори през 2005 г. е избран за народен представител и се отказва от кметския пост. На проведените частични кметски избори през месец октомври и след балотаж на 5 ноември 2005 г. за кмет на София е избран Бойко Борисов. В редовните избори за местна власт през октомври 2007 г. Бойко Борисов печели на първи тур четиригодишен мандат за кмет на София (от ГЕРБ).

Ред на административните правомощия в София[редактиране | редактиране на кода]

  1. Областният управител на област София (наричана също област София-град), чиято територия съвпада с тази на Столичната община, се назначава пряко от Министерския съвет (а зам. областните управители – от министър-председателя); областният управител има право да връща по законосъобразност решенията на Столичния общински съвет.[98]
  2. Столичният общински съвет (СОС) има правомощия над цялата Столична община, основна част от която е град София; общинските съветници се избират от жителите на общината по време на местни избори; СОС определя бюджетите на Столичната община и на отделните софийски райони.
  3. Кметът на Столична община (вижте Кмет на София) има правомощия над цялата община; той е кмет не само на град София, а и на общо тридесет и осемте населени места в нейните граници; кметът на София се избира от жителите на Столична община по време на местни избори.
  4. Столична община се разделя на 24 района, 22 от които включват части от града. Кметът на даден софийски район има правомощия над територията на своя район, включително над селата и градовете, намиращи се на неговата територия; кметът на даден район се избира от общинските съветници (т. е. от членовете на Столичния общински съвет). Този кмет има правомощията да разпределя бюджета в своя район.[99]

Някои уточнения и забележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. От чисто териториална гледна точка, между община София и област София-град няма разлика; „София-град“ е синоним за територията, покривана от тези две административни единици. „София-област“ (т.е. Софийска област) не еобласт София“ (т.е. София-град). София-област често – погрешно и по инерция от административната терминология в страната в сила до 1987 г. – се нарича и „София-окръг“.[100] Същевременно град София е само един от четирите града (и 34 села), намиращи се на територията на София-град. От чисто териториална гледна точка, град София покрива под 20% от общата територия на област София-град.
  2. Три населени места в София-град нямат собствени кметове, а именно: гр. Нови Искър, гр. Банкя и с. Панчарево. Това е, защото те са административни центрове на своите едноименни райони, съответно районният кмет е пряко отговорен кмет и за съответното населено място. Гр. Бухово е единственият град в община София, чийто кмет е подчинен на районен кмет (а именно на кмета на район Кремиковци; административен център на район Кремиковци е софийският кв. Кремиковци)
  3. Десет квартала и един жилищен комплекс в София имат допълнителна администрация [101] – подобна, но без всички правомощия, на селските. Повечето от тези квартали са значително отдалечени от центъра на гр. София (напр. кв. Илиянци); обаче не всички подобно отдалечени квартали имат такава администрация (напр. кв. Бенковски). Такива отдалечени квартали (които много хора погрешно наричат „села“ поради предишния статут на такива), като напр. кв. Челопечене, всъщност нямат кметове, те имат т.нар. главен специалист. Вместо кмет, с. Плана има т.нар. кметски наместник.

Национални институции[редактиране | редактиране на кода]

Сградите на Народното събрание и БАН
Сградата на Българската народна банка

В София са съсредоточени всички органи на държавната власт – законодателна, изпълнителна и съдебна. В центъра на столицата се намират сградите на Народното събрание, Президентството, Министерския съвет и всички министерства. В града се помещават и всички висши институции на съдебната власт – Върховен касационен съд, Върховен административен съд, Висш съдебен съвет, Главна прокуратура. Тук са и други национални институции (Конституционен съд, Национален статистически институт, Главно управление на пътищата и др.), редица стопански учреждения (Българска стопанска камара и др.), също и органи, чиято главна задача е осъществяването на провежданата в страната реформа (Агенция по приватизацията, Агенция за масова приватизация, Агенция за чуждестранните инвестиции и др.).

В София са седалищата на Българската народна банка, на преобладаващата част от местните и международните банки в страната, централите на много неправителствени организации, фондации и др. Тук се намират Светият синод на Българската православна църква, Главното мюфтийство на мюсюлманите в България, Главният равинат на израилтянското вероизповедание, както и други официално регистрирани вероизповедания. В столичния град са партийните централи на почти всички политически партии в страната, на главните синдикални организации и др.

Във връзка с процеса на интеграция на България към Европейския съюз редица правителствени и неправителствени организации започнаха работа в тази насока в София. След подписването на споразумението за присъединяване тук развиват своята дейност Съветът за асоцииране с ЕС и Делегацията на Европейската комисия в България.

Административно деление[редактиране | редактиране на кода]

Град София е център на София област, на област София-град и на Столичната община. 16 от 24-те района на Столична община са съставени само от градски части. Други 6 района включват както части от София, така и части от други населени места. Три района на община София (Панчарево, Нови Искър и Банкя), макар и намиращи се на територията на София-град и под правомощията на СОС и на кмета на София, са извън териториалния обхват на град София.

На 15 ноември 2009 г. кандидатката на ГЕРБ Йорданка Фандъкова печели кметския стол в София още на първия тур.[102] На 23 октомври 2011 г. тя отново печели изборите за кмет на София.

Райони на София
Райони, съставени само от части на града Райони, съставени от части на София, заедно с други населени места Карта

1. Средец
2. Красно село
3. Възраждане
4. Оборище
5. Сердика
6. Подуяне
7. Слатина
8. Изгрев
9. Лозенец
10. Триадица
11. Красна поляна
12. Илинден
13. Надежда
15. Младост
16. Студентски

19. Люлин

17. Витоша (Владая, Мърчаево)
20. Връбница (Волуяк, Мрамор)
14. Искър (Бусманци)
22. Кремиковци (Бухово, Желява, Яна, Горни Богров, Долни Богров)
18. Овча купел (Мало Бучино)
Специален статут
24. Банкя (Иваняне, Клисура)
21. Нови Искър
23. Панчарево (Панчарево, Бистрица, Кокаляне, Герман, Железница, Лозен, Долни Пасарел, Плана, Казичене и Кривина)

Райони на София

Квартали на София

  • Абдовица
  • Банишора
  • Белите брези
  • Бенковски
  • Борово
  • Ботунец
  • Бояна
  • Бъкстон
  • Васил Левски
  • Витоша
  • Враждебна
  • Връбница
  • Гевгелийски
  • Гео Милев
  • Горна баня
  • Горубляне
  • Гоце Делчев
  • Градина
  • Дианабад
  • Димитър Миленков
  • Драгалевци
  • Дружба
  • Дървеница
  • Експериментален
  • Западен парк
  • Захарна фабрика
  • Зона Б-5
  • Зона Б-18
  • Зона Б-19
  • Зоопарк
  • Иван Вазов
  • Изгрев
  • Изток
  • Илинден
  • Илиянци
  • Камбаните
  • Карпузица
  • Киноцентър
  • Княжево
  • Красна поляна
  • Красно село
  • Кремиковци
  • Крива река
  • Кръстова вада
  • Лагера
  • Лев Толстой
  • Лозенец
  • Люлин
  • Малашевци
  • Малинова долина
  • Манастирски ливади
  • Младост
  • Модерно предградие
  • Надежда
  • Обеля
  • Оборище
  • Овча купел
  • Орландовци
  • Подуяне
  • Полигона
  • Разсадника-Коньовица
  • Редута
  • Република
  • Света Магдалена
  • Света Троица
  • Свобода
  • Сердика
  • Сеславци
  • Симеоново
  • Славия
  • Слатина
  • София-вилидж
  • София парк
  • Стефан Караджа
  • Стрелбище
  • Студентски град
  • Сухата река
  • Суходол
  • Требич
  • Триъгълника
  • Факултета
  • Филиповци
  • Фондови жилища
  • Хаджи Димитър
  • Хиподрума
  • Хладилника
  • Христо Ботев
  • Христо Смирненски
  • Център
  • Челопечене
  • Чепинско шосе
  • Южен парк
  • Яворов
Избирателно устройство
Sofia-Electoral-Regions-Numbered.png

София-град е единствената община в България, подразделена на повече от един избирателен район. Те са три, като всеки един от тях включва по осем градски района. Това са София-23 (юг и югоизток), София-24 (център и североизток) и София-25 (запад и северозапад).

Икономика[редактиране | редактиране на кода]

Между двете световни войни основните придобивки на промишлеността в София са мелници, текстилни, каучукови и цигарени фабрики. Преди бомбардировките от 1944 г. около 37% от промишлеността на страната е концентрирана в столицата. В този период започва и развитието на науката и образованието – строеж на редица висши учебни заведения, научноизследователски институти, болници, комбинати, заводи и фабрики.

Днес София е най-големият промишлен център на България, като преимущество се дава на развитието на тежката промишленост. На територията на София има около 800 големи предприятия. В София са съсредоточени 75% от черната металургия, 50% от полиграфическата, 15% от електротехническата и електронната промишленост, 14% от кожухарската и обувната промишленост на страната. Произвежда се химическа, текстилна и хранително-вкусова продукция. Отраслите строителство, търговия и транспорт, свързващи материалната и социалната инфраструктура на големия град, са силно развити. Частният сектор на територията на Столична община е концентриран предимно в сферите на търговията и услугите. В София оперират Софийската стокова борса и Българската фондова борса.

Като следствие от централизираната планова икономика около 50% от БВП на България се пада на столицата. Тук са съсредоточени централите на финансовите институции. Средната работна заплата в София е най-високата за страната.[103]

Инфраструктура[редактиране | редактиране на кода]

Образование и наука[редактиране | редактиране на кода]

Към 6 февруари 2014 г. в София функционират 239 детски градини – 176 общински, 60 частни и 3 държавни. В града има 5 начални (4 частни и едно общинско), 77 основни (65 общински и 12 частни) и 187 средни училища (86 общински, 61 частни и 40 държавни). Освен това има и 13 специализирани училища – за деца с увреждания и други. Сред средните училища има 8 училища по изкуствата, 22 професионални колежа, 35 професионални гимназии, 25 профилирани гимназии и 4 спортни училища.[104]

Сред едни от най-известните училища са:

Към 2014 г. в София се намират 22 от 51 акредитирани висши училища в България,[105] в които се обучават над 100 хиляди студенти.[106] Сред тях е Софийският университет „Св. Климент Охридски“, най-старото и най-голямо висше училище в страната. Основан на 1 октомври 1888 г., днес той има 16 факултета, разположени в няколко комплекса в различни части на града, и обучава около 23 хиляди студенти и докторанти.

Ректората на Софийския университет

Други големи висши училища в София са:

В София се намира и Българската академия на науките, както и Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“.

Закрити училища в София

Транспорт[редактиране | редактиране на кода]

Централна гара София
Централна автогара София
Цариградско шосе е основна пътна артерия на София
,,България" е един от възловите столични булеварди
Терминал 2 на Летище София (открит през 2006 г.)

Транспортната система на столицата е силно развита и е важна част от националната транспортна система. В София са представени всички видове транспорт с изключение на водния. София е най-важният за страната железопътен възел и осъществява връзката с вътрешността на страната по 5 направления. Изградени са 8 гари, най-важна от които е Централна гара, обслужваща годишно 2 323 844 пътници или 11,8% от общия брой пътници в железопътната мрежа на страната (2004). Намиращата се в непосредствена близост Централна автогара София позволява на пътниците да бъдат обслужвани едновременно за страната и чужбина от 47 и 60 автобуса съответно.

Основните входно-изходни пътни артерии са в направленията югоизток (автомагистрала Тракия), изток-североизток (автомагистрала Хемус и Задбалканските котловини), югозапад (направление Перник-Благоевград-Кулата), и северозапад (направление Сливница-Калотина). Транзитният трафик се пренасочва по т.нар. „Околовръстен път“. Централната част на града е претоварена в пиковите часове поради тесни улици, нерешени проблеми с паркирането и неефективен контрол на транспорта.

Въздушният транспорт е представен с най-голямото летище в страната, летище София, и с центъра за ръководство на въздушното движение. През 2001 г. започва модернизация на летището и строеж на втори терминал. През 2008 г. са обслужени общо 3 230 696 пътници, което представлява ръст от 17,6% спрямо 2007 г.[107] През 2019 година през летището преминават рекордните 7 107 096 пътници, което е с 2 % повече от облсужената бройка през 2018 година. [108]

В системата на обществения пътнически транспорт основният превозвач е общинският Център за градска мобилност. Към 2008 г. системата включва 97 автобусни, 16 трамвайни и 9 тролейбусни линии. Функционира метросистема от 4 метролинии, наричани метродиаметри: първи метродиаметър на Софийското метро – от Сливница до Бизнес парк София, общо 16 станции, от които 13 са общи с М4. Линия M4 – от Обеля до Летище София (общо 20 станции), а от 31 август 2012 г. започна да функционира и Метродиаметър 2 (линия M2) – от Обеля до Витоша (общо 13 станции). На 26 август 2020 г. е въведен в експлоатация Метродиаметър 3 (линия M3) – от Хаджи Димитър до Горна Баня, който към юни 2021 година включва 12 станции. Дължината на метрото е 52 km, до момента са изградени 47 метростанции.

Схема на метрото

Паркове[редактиране | редактиране на кода]

Най-големият парк в София е Борисовата градина, известен в близкото минало като Паркът на свободата. В нея се намират няколко малки езера, детски площадки, паметници, националният стадион „Васил Левски“ и най-големият плаж в София. Най-старата градина в София е Градската градина,[109] открита през 1878 г. Други известни паркове в столицата са Южният парк, Западният парк, Северният парк и паркът-музей Врана. В София има 95 вековни дървета, които ще бъдат включени в списък за специална защита.[110] Идеята е на фондация „Пясъчен часовник“.

Парк Витоша е обявен за природен парк през 2000 г. На негова територия се намират биосферният резерват Бистришко бранище и резерват Торфено бранище.

В зоната за отдих около Панчаревското езеро има няколко залесени парка, спортни бази, почивни домове и множество заведения за обществено хранене. Красивата природа и близостта му до столицата го превръщат в любимо място за излети и почивка на софиянци.

Борисовата градина
Южен парк
Западен парк

Зоологическа градина София[редактиране | редактиране на кода]

На територията на Софийската зоологическата градина живеят общо 1899 представители на 281 животински вида. Тя е построена през 1888 г. от княз Фердинанд на неголяма площ в центъра на днешна София. През 1984 г. е преместена и оттогава се намира в кв. „Витоша“, на 15 минути път от идеалния център. Заема територия от 360 декара. До нея се стига с удобен градски транспорт от всички части на столицата. Това е най-старата и най-голяма зоологическа градина на целия Балкански полуостров. Изключително популярна е в цял свят още от създаването си с развъждането на ценни и редки животни. В нея работят висококвалифицирани учени и специалисти, които се грижат за обитателите на парка. Софийската зоологическа градина е една от най-известните и предпочитани атракции в града – идеално място за отдих и развлечение.

Сред най-любимите и посещавани от възрастни и деца видове животни са: европейски вълк, кафява мечка, червена лисица, язовец, хипопотам, носорог, слон.

През 1997 г. в Зоопарка е основан Екологичен научноизследователски център. Той има богат принос в опазването на застрашените видове и поддържане на биологичното разнообразие, посредством кооперативни международни програми за размножаване на редки и застрашени животни (сред тях са: дневни и нощни грабливи птици, персийски леопард, амурски тигър, евроазиатски рис, антилопа адакс и други). От няколко години една от мисиите на Зоологическа градина София е да подпомага създаването на природозащитно образование и самосъзнание у гражданите. Занимава се също така с широкоприложна научно-изследователска дейност.

Поради икономически и финансови затруднения през 1995 г. Зоологическа градина София създава програма за осиновяване на животни (по примера на английските зоопаркове), която се е запазила и работи и до днес. Целта на програмата е набавяне на средства за подпомагане отглеждането на обитателите. Оттогава всяка година на Лазаровден в Зоопарка се чества Денят на осиновителя – с тържество, много изненади за децата и връчване на специални паспорти на новите осиновители на животни.[111]

Ресторанти и хотели[редактиране | редактиране на кода]

Столицата разполага с множество хотели с три и четири звезди, като „Хемус“, „Родина“, „Балкан“ (преди „Шератон“), както и няколко с пет звезди като гранд хотел „София“, хотел „Хилтън“ и гранд хотел „Радисън“.

Хотел ,,Хилтън" през нощта

София предлага и множество разнообразни заведения за хранене и напитки – барове, пицарии, заведения за бързо хранене, луксозни ресторанти, механи и др. Много от тях предлагат както българска, така и международна кухня.

Култура[редактиране | редактиране на кода]

Храмове[редактиране | редактиране на кода]

В Софийската епархия действат към 200 православни храма и параклиса, над 40 манастира, съградени от IV в. до днес. Забележителна е Софийската синагога, една от най-големите и изящните в цяла Европа. Най-голям и значим храм в София и в цяла България е храм-паметникът Свети Александър Невски. Значим паметник и действащ молитвен дом е и Софийската джамия „Баня баши", някога съчетавала и хамам (баня) от топлия минерален извор в центъра на града,. Построена е от видния османски архитект Синан в 1566 г. През 2006 г. се освещава новоизградена католическа катедрала „Свети Йосиф", действат протестанстки храмове, има неголяма и се изгражда внушителна армено-грегорианска черква.

Паметници[редактиране | редактиране на кода]

Мавзолеят на княз Александър Батенберг

В София се намират редица паметници от различни епохи. Някои от тях, построени по време на комунистическата власт, са демонтирани или разрушени – такъв е случаят с паметника на Ленин и мавзолея на Георги Димитров. Паметникът „1300 години България" пред Националния дворец на културата се руши сам, докато накрая се премахва напълно през септември 2017 година.

Други, като мавзолея на първия български княз Александър I Батенберг, са затворени за посетители от 1946 до 1991 г., през цялото време на тоталитарния режим, и много хора по това време дори не знаят за неговото съществуване .

Част от паметника на Васил Левски
Паметникът на Цар Освободител
Паметникът на Незнайния воин

Друг исторически паметник, станал един от символите на града, е паметникът на Васил Левски, който се намира в центъра на града, в район с натоварено движение. Той е изработен от бронз, с барелеф на главата на Левски. Открит е на 22 октомври 1895 г., но неговото планиране започва непосредствено след Освобождението, през 1878 г. Конструирането му продължава около 17 години поради липса на средства, занемаряване, нехайство и дори липса на интерес от страна на тогавашното правителство. Това предизвиква вълна на недоволство сред българските интелектуалци. Константин Величков в знак на протест написва стихотворението „Паметникът на Левски в София“.[112] Първоначалните проекти предвиждат голям кръст, но тази идея бива отхвърлена поради несъвместимостта с вярата на Апостола в равенството, братството и други революционни идеи. Друг вариант предвижда бронзова статуя в цял ръст, която обаче също е отхвърлена поради значителното поскъпване на паметника.

Паметникът на Съветската армия се намира в Борисовата градина и успява да оцелее след свалянето на тоталитарния режим, но неговото съществуване е съпроводено с много противоречия. Той е издигнат през 1954 г. в знак на признателност към съветските войски за победата над нацизма и фашизма. Самият Съветски съюз е обявил (1944 г.) война на България. През 1993 г. Столичният общински съвет взима решение за събаряне на паметника. От Кремъл обаче и от руското посолство в България реагират много остро на една такава инициатива и паметникът остава. През 2009 г. е подета нова кампания за неговото събаряне или преместване на ново място, този път във връзка със строежа на метрото.[113]

Руски паметник е построен през 1882 г. със средства, събрани от руския народ. Той се намира в близост до Петте кьошета, площад „Македония“ и най-големият в България център по спешна медицина „Пирогов“.

Паметникът на Незнайния воин е издигнат през 1981 г. по случай 1300-годишнината на българската държава. Монументът се състои от „вечен огън“, пръст от Старозагорското сражение и Шипченската битка – най-важните битки в Руско-турската война от 1877 – 1878 г., статуя на легнал лъв и каменна плоча с надпис.

Друг много известен паметник в центъра на столицата е Паметникът на Цар Освободител, или както популярно е известен сред софиянци Паметникът на Коня – един от най-внушителните паметници в София, издигнат в чест на Освобождението на България през 1878 г., в израз на признателността на българския народ към руския народ в лицето на император Александър II и като символ на българската свобода. Паметникът се намира на столичния булевард „Цар Освободител“ на площад „Народно събрание“ с лице към сградата на българския парламент.

Мостове[редактиране | редактиране на кода]

Двата най-стари и известни моста в София са Орлов мост и Лъвов мост.

Лъвов мост се намира в близост до центъра на града, над Владайската река. Построен е между 1889 и 1891 г. от чешкия архитект Вацлав Прошек, неговия брат и негови братовчеди, като част от мемориал на избитите от турците българи (4-те лъва символизират обесените непосредствено преди освобождението 4-ма софийски книжари).

Орлов мост също се намира в центъра на града, над Перловската река и на много натоварено кръстовище. Построен е през 1891 г., малко след строежа на Лъвов мост, в памет на завърналите се заточеници от Диарбекир, които са посрещнати тук, и на тези оставили костите си там и в турските зандани.

Орлов мост от птичи поглед
Преминаващ трамвай по Лъвов мост

Театри и музеи[редактиране | редактиране на кода]

Народен театър „Иван Вазов“
Входът на Сатиричния театър през нощта

Народният театър „Иван Вазов“ е един от най-старите и известни театри в столицата. Сградата е завършена през 1906 г., а представленията започват през 1907 г. През 1923 г. пожар разрушава голяма част от него и той е реставриран постепенно в следващите 5 – 6 години. Бомбардировките от 1944 г. също му нанасят щети. Последната му реконструкция и модернизация датира от 70-те години на 20 век.

Театър „Сълза и смях“ е също един от най-старите театри, основан през 1892 г. Театралната група на този театър става инициатор за основаването на Народния театър.

Други театри в столицата са Сатиричният „Алеко Константинов“, Театърът на Българската армия, Младежкият „Николай Бинев“, театър „199“, театър „София“, Националният музикален театър „Стефан Македонски“, Софийската опера и балет и няколко други.

Националната опера и балет, известна и като Софийска опера и балет, става държавна през 1922 г.[114] Основно място в оперния репертоар заемат класически произведения на руски, български и италиански композитори.

В столицата също така се намират и множество галерии и музеи. Много от тях принадлежат към Стоте национални туристически обекта. Националният исторически музей е най-големият музей в България и е сред най-големите в Европа. Националният етнографски музей и Националната художествена галерия се намират в центъра на града, в сградата на бившия царски дворец и в Квадрат 500 – бивша Национална галерия за чуждестранно изкуство. Националният природонаучен музей при БАН е най-богатият природонаучен музей на Балканския полуостров и е основан през 1889 г. Други музеи са Националният военноисторически музей, Археологическият институт и музей, Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство (САМСИ) и Музеят на социалистическото изкуство.

Спортна база и популярни спортове[редактиране | редактиране на кода]

В град София са съсредоточени много спортни дейности с голям брой спортни клубове. Най-популярни от тях са футболните клубове Левски, ЦСКА, Локомотив и Славия. Въпреки че футболът е най-популярният спорт, баскетболът и волейболът също имат дългогодишни традиции. България няма силни местни волейболни клубове, но националният отбор по волейбол е сред световния елит.

Входът на Националния стадион ,,Васил Левски"
Стадион ,,Българска армия"
Стадион ,,Георги Аспарухов"

Други популярни спортове са тенис, бокс, спортна стрелба и борба.

София се кандидатира за Зимните олимпийски игри през 1992, 1994 и 2014 г. През 1985 г. губи срещу Албервил кандидатурата за игрите през 1992 г. с два гласа разлика, през 1987 г. губи кандидатурата за игрите през 1994 г. от Лилехамер, като отпада на втория тур, а през 2006 г. отпада в първия кръг на избора на домакин за игрите през 2014 г.[115]

Тя обаче е домакин на две летни универсиади – през 1961 и 1977 г., както и на две зимни – през 1983 и 1989 г.

София разполага с много спортни съоръжения, които дават възможност за развиване и практикуване на различни видове спорт:

,,Арена Армеец" отвътре
Зала ,,Универсиада" се използва за провеждане на баскетболни двубои

Други[редактиране | редактиране на кода]

Снимка Описание Обект
Националният дворец на културата (НДК) се намира в центъра на София. Най-голямата зала е с 5000 места. Открит е през 1981 г., проектиран е от екип на „Главпроект“ (София), с главен проектант арх. Александър Баров. НДК се посещава от около 1 600 000 души годишно. Национален дворец на културата
Zentralbad Sofia IMG 5457.JPG
Софийската минерална баня се намира в центъра на града и е построена в началото на 20 в. на мястото на стара турска баня. В продължение на няколко десетилетия тя служи като градска баня с топла минерална вода. Затворена е за реконструкция в края на 80-те години на 20 век, на 17 септември 2015 г. отваря врати Музеят за история на София. Централна минерална баня
Pseudosaint Sofia.jpg
Статуята в центъра на София, на площад „Независимост“, е наречена от своя скулптор Георги Чапкънов „Света София“. Тъй като не съответства на каноните на Българската православна църква, статуята никога не е била благословена или осветена от православен свещеник. Статуя на София
Voennen club.jpg
Централният военен клуб е една от културните икони на София, в него са се провеждали много събития като концерти, изложби, събрания, театрални постановки, церемонии и други. Централен военен клуб

Известни личности[редактиране | редактиране на кода]

Със София е свързан животът на огромен брой личности от световно и национално значение – от Античността до Възраждането, от „Покръстителя на света“ – римския император Константин Велики – и сердикийския епископ св. ап. Климент[117] – станал един от първите римски папи, до цар Самуил, Васил Левски и практически всички големи имена на съвременна България.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Вачкова, Доц. Веселина Кирилова. „Един път, един храм, един дворец и десет века история“ (с. 368), Предговор Проф. Валерия Фол – Тангра ТанНакРа ИК ООД, 2015 г., София.
  • Велинова, Зорница. Ивайло Начев. София и балканската модерност. Белград, София, Загреб, Любляна и Сараево (1878 – 1914). Издателство Рива, 2016.
  • Ганчев Хр. „София – улици и площади. Планово и обемно-пространствено проучване“, НИПК и ЦПИП-КК, София 1983.
  • Ганчев Хр., Дойчинов Гр. „Формиране на старите градски части на София и подходът към тях“, НИПК и ЦПИП-КК, София 1989.
  • Ганчев Хр. „Композиция и оптически мащаб на някои архитектурни пространства в централната градска част на София“, Сб. „Проучвания и консервация на паметниците на културата в България“, том II, стр. 77 – 82, ДИ „Техника“, София 1983.
  • Ганчев Хр. „Списък на охраняемите сгради със стилистичните особености на архитектурата на Арт Ново в центъра на София“, Сп. „Нюзлетър“, № 2’88, стр. 21 – 42, НК за ЮНЕСКО във ФРГ, Бон 1988.
  • Gantchev Ch. „List of the preserved buildings with stylistik features of the Art Nouveau Architekture in the Sofia Sity Centre“, Newsletter, N 2 ’88, p.21 – 43. Deutsche UNESCO Kommission,
  • Генчев, Ст.н.с.I ст. д-р арх. Христо Христов. „София, мислена в пространството и отвъд времето“, Второ допълнено издание, 447 стр., Изд. „Фондация ЕХГ“, София 2012.
  • Guentchev, Arch. Christo. "Neue Sachlichkeit-Staedtischer Kulturraum-Lebenswelt (Der Muesmannplan – S. 55 – 57, de.)” In: Aneignung und Emanzipation – Einleitende Forschungen ueber Deustche Kultur in Bulgarien/В: Усвояване и еманципация – встъпителни изследвания върху немска култура в България (двуезично издание), Verlag „K & M“, Sofia, 1997.
  • Мутафчиева, Вера. Бомбите (с. 244) – Военно издателство, 1985, София.
  • Сборник – София, древна и млада (с. 431). Съставители: Велков, Проф. Велизар Иванов, Магдалина Станчева, Борис Чолпанов и Желязка Купенова; Рецензенти Проф. Димитър Ангелов, Проф. Илчо Димитров – Издателство „Народна младеж“, 1980, София.
  • Вачкова, Веселина. Сердика е моят Рим. (с. 215) – Тангра ТанНакРа ИК ООД, 2012, София.
  • Юбилейна книга на градъ София (1878 – 1928), (с. 433 с 52 образа в текста и 17 приложения) – Издава Комитетътъ за история на София при Българския археологически институтъ съ средства на Софийската градска община, София, Печатница „Книпеграфъ“, акц. Д-во, 1928.
  • Sofia – (p. 271 – 281, 367 и др.) – В: Syprien Robert. Les Slaves de Turquie – Serbes, Montenegrins, Bosniaques, Albanes et Bulgares, leures ressources, leurs tendances et leurs progres politiques (p. 414), Les Bulgares, Livre Cinquieme – II (p. 229 – 336) – L. Passard, libraire-editeur, Jules Labitte, Paris, 1844.
  • Накашева-Сайберт, Лиляна Панчева. Между два свята (Предговор: Николай К. Цанков) – Изд. „Изток-Запад“, София, 2012.
  • Колев, Пейо. Бомбардирана София, албум – Изд. Изгубената България, София 2017.
  • Васев, Славчо и Крум Христов. България на мирната конференция – Париж, 1946, Предговор: Проф. Искра Баева – ИК „Синева“, София 2017.
  • Фол, Александър. История на българските земи в древността – Изд. ТанграТанНакРа, София, 2008.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. www.grao.bg.
  2. [1], nsi.bg.
  3. Резултати от Преброяване 2011 за страната, по области и общини
  4. Красен Николов, „Откриха огромен амфитеатър в центъра на София“, mediapool.bg, 14.07.2006 г.
  5. а б Сенгалевич, Георги. Вселенска или съборна църква? – Официален сайт на Светия синод на Българската православна църква Архив на оригинала от 2020-08-07 в Wayback Machine.. Българска патриаршия, София, 2.VII.2010.
  6. По това време София се е разбирала като средищно разположена, защото според Санстефанския прелиминарен мирен договор в България се включвали земите на географската област Македония, Западните покрайнини и малка част от днешна Северна Добруджа.
  7. Освен другите източници, в тази статия са използвани и материали, предоставени от Столичната община и независима статистическа агенция.
  8. Напр. в надписите IGBulg IV, №№ 1902, 1917, 1919, 1982, 1989, 1992, 1993, 1999, 2000, 2002, 2005, 2009, 2012, 2024, 2033.
  9. В надписа ILBulg № 211, поставен през 152 г. от император Антонин Пий.
  10. Михайлов, Георги, „Траките“, София, 1979, стр. 71: „Археологическите находки несъмнено доказват, че сердите са келтски народ. Изказваната по-рано хипотеза за предполагаемия им тракийски произход не почива на никакви факти и не издържа научна критика“
  11. Попов, Димитър, Древна Тракия, стр. 44: „Данните от археологията и ономастиката подчертават принадлежността на сердите към келтското семейство“
  12. The Cambridge Ancient History, Volume 3, Part 2: The Assyrian and Babylonian Empires and Other States of the Near East, from the Eighth to the Sixth Centuries BC by John Boardman, I. E. S. Edwards, E. Sollberger, and N. G. L. Hammond, ISBN 0-521-22717-8, 1992, page 600: „In the place of the vanished Treres and Tilataei we find the Serdi for whom there is no evidence before the first century BC. It has for long being supposed on convincing linguistic and archeological grounds that this tribe was of Celtic origin.“
  13. Римска история“, глава 51, части 23, 24, 25.
  14. Фол, Александър. История на българските земи в древността – Изд. ТанграТанНакРа, София, 2008.
  15. а б Генчев, Ст.н.с.I ст. д-р арх. Христо Христов. „София, мислена в пространството и отвъд времето“, Второ допълнено издание, 447 стр., Изд. „Фондация ЕХГ“, София 2012.
  16. Във Витошката грамота: въ градѣ ц(а)рс(т)ва ми Софи, то ни да иматъ ωбласти с(вѧ)таа София, но кефалие (т.е. областен управител) срѣдешъское. В приписката от 1329 г.: писа сѧ сие ev(аг)г(ели)е въ с(вѧ)тѣи Софи, метрополи срѣдеч(ь)скои.
  17. wikimapia.org
  18. Справка за гр. София, общ. Столична, обл. София (столица) към 01.10.2015 г., сайт на Националния статистически институт.
  19. github.com
  20. Архивна, обобщена информация за времето в България 1952 – 2010 г., по данни от NOAA, stringmeteo.com.
  21. „Дружба“, „Надежда“ и „Павлово“ са с най-мръсен въздух в София“, Валери Серафимов – директор на отдел „Мониторинг на въздуха“ в Изпълнителната агенция по околна среда, mediapool.bg, посетен на 16 март 2012
  22. Класация на европейски градове по показател замърсяване за 2015 г.
  23. Станчева 2010, с. 21 – 25.
  24. Станчева 2010, с. 28, 31.
  25. Станчева 2010, с. 31 – 32.
  26. Станчева 2010, с. 44, 47.
  27. Станчева 2010, с. 40 – 44.
  28. Станчева 2010, с. 64 – 75.
  29. а б Станчева 2010, с. 79.
  30. Генчев, Ст.н.с.I ст. д-р арх. Христо Христов. „София, мислена в пространството и отвъд времето“, Второ допълнено издание, с.с.196 – 203, Изд. „Фондация ЕХГ“, София 2012.
  31. Petri Patricii excerpta Vaticana, 190
  32. Станчева 2010, с. 81 – 87.
  33. Станчева 2010, с. 89 – 91.
  34. Станчева 2010, с. 91.
  35. Станчева 2010, с. 92, 96 – 97.
  36. Станчева 2010, с. 94 – 95.
  37. Станчева 2010, с. 103, 106.
  38. Теофан Изповедник 2017.
  39. Станчева 2010, с. 111 – 114.
  40. а б Станчева 2010, с. 120 – 121.
  41. Станчева 2010, с. 122 – 123.
  42. Станчева 2010, с. 123.
  43. Данчева-Василева 2017, с. 137 – 138.
  44. Данчева-Василева 2017, с. 138.
  45. Данчева-Василева 2017, с. 139.
  46. Historia Peregrinorum. Ed. A.Croust. Quellen zur Geschichte des Kreuzzuges Kaiser Friedrichs I – Извадки: ЛИБИ, 3, 1965.
  47. Ansbertus. Historia de expeditione Friderici Imperatoris
  48. Станчева 2010, с. 123 – 124, 128.
  49. Станчева 2010, с. 128 – 130.
  50. Делев 2006.
  51. Бобчев 1943.
  52. Станчева 2010, с. 131 – 132.
  53. Станчева 2010, с. 131, 139.
  54. Станчева 2010, с. 142 – 143, 145.
  55. Имбър 2000, с. 176 – 178.
  56. Станчева 2010, с. 152.
  57. Станчева 2010, с. 150, 152 – 154.
  58. Станчева 2010, с. 167.
  59. Станчева 2010, с. 165 – 166.
  60. Станчева 2010, с. 165, 167 – 169.
  61. Станчева 2010, с. 151.
  62. Станчева 2010, с. 154.
  63. Чолов 2008, с. 58.
  64. а б Станчева 2010, с. 154 – 155.
  65. Станчева 2010, с. 177 – 178.
  66. Станчева 2010, с. 178.
  67. Лео, Мишел. България и нейният народ под османска власт: през погледа на англосаксонските пътешественици (1586 – 1878). София, ТАНГРА ТанНакРа, 2013. ISBN 9789543781065. OCLC 894636829. с. 129; 133 – 134.
  68. Шашко, Филип и др. Американски пътеписи за България през XIX век. „Планета – 3“, 2001. ISBN 9549926583. с. 75.
  69. Кратък исторически преглед на Софийска епархия Архив на оригинала от 2014-12-30 в Wayback Machine., официално електронно издание на Българската Патриаршия.
  70. Крестовский, Вс. – цит. соч., стр. 479 – 480
  71. Кираджиев, Светлин. София. 125 години столица. 1879-2004 година. ИК „Гутенберг“, 2006. ISBN 978-954-617-011-8. с. 7.
  72. а б [2]
  73. София и балканската модерност. Белград, София, Загреб, Любляна и Сараево (1878 – 1914). Велинова, Зорница. Ивайло Начев. Издателство Рива, 2016, с. 132 – 135
  74. www.academia.edu
  75. Изграждане бъдеща Голяма София. Какво предвижда планът Мусман. Столична голяма община, 1938. Посетен на 21 ноември 2016.
  76. Генчев, Арх. Христо. „София и планът Мусман“, В: Усвояване и еманципация. Встъпителни изследвания върху немската култура в България, стр. 267 – 288, София 1997
  77. Бомбардировките над София през Втората световна война
  78. Бомбардировки и евакуация на Александровската болница през 1944 година
  79. а б Накашева-Сайберт, Лиляна Панчева. Между два свята, Предговор: Николай К. Цанков (с. 18-с. 34) – Изд. „Изток-Запад“, София, 2012.
  80. Васев, Славчо и Крум Христов. България на мирната конференция – Париж, 1946, Предговор: Проф. Искра Баева – ИК „Синева“, София 2017.
  81. Мутафчиева, Вера. Бомбите (с. 244) – Военно издателство, 1985, София.
  82. Колев, Пейо. Бомбардирана София, албум – Изд. Изгубената България, София 2017
  83. а б в Историята на София, dnevnik.bg, 15 февруари 2007 г., архив на оригинала
  84. Справка за събитията за гр. София, общ. Столична, обл. София (столица). // Национален регистър на населените места. НСИ, 2010. Посетен на 5 ноември 2010.
  85. Л. Иванов. Предложение за наименуване на улици в София. София, 22 януари 1991 г.
  86. [3]
  87. Lahmeyer, Jan. BULGARIA [Bālgarija. historical demographical data of the urban centers]. // populstat.info. populstat.info, 2004. Архивиран от оригинала. Посетен на 2021-10-16. (на английски)
  88. а б Якимова, Милена. София на простолюдието (С тарикатско-български речник). София, Изток-Запад, 2010. ISBN 978-954-321-682-6. с. 52.
  89. История на София Архив на оригинала от 2011-07-06 в Wayback Machine., сайт на Столична община.
  90. BULGARIA: historical demographical data of the urban centers Архив на оригинала от 2014-10-25 в Wayback Machine., Populstat.info.
  91. Кираджиев, Светлин. София. 125 години столица. 1879-2004 година. ИК „Гутенберг“, 2006. ISBN 978-954-617-011-8.
  92. Разпределение на населението в София по постоянен и настоящ адрес
  93. „zagrada.bg“, архив на оригинала от 13 октомври 2007, https://web.archive.org/web/20071013164224/http://zagrada.bg/show.php?storyid=346472, посетен 13 октомври 2007 
  94. Всяка година над 20 000 души се преселват в София, News.bg, 15.09.2008 г.
  95. Официални данни от преброяването през 2011 г. Архив на оригинала от 2011-09-25 в Wayback Machine. – По местоживеене, възраст и етническа група.
  96. Официални данни от преброяването през 2001 г. – По области и етническа група.
  97. ГРАО. Таблица на населението по постоянен и настоящ адрес
  98. Ред на административните правомощия в София
  99. Велина Господинова, „Кмет на конци“, в. „Капитал“, 12 октомври 2007 г.
  100. От 1987 г. в България „окръзи“ няма. Територията на София-окръг от 1987 г. е същата като тази на съвременната София-област.
  101. Столични районни администрации, кметства и квартали Архив на оригинала от 2016-03-09 в Wayback Machine., Sofia.bg Архив на оригинала от 2015-12-11 в Wayback Machine., намерено 2008-07-14.
  102. Фандъкова кмет, news.ibox.bg, 15.11.2009 г.
  103. Заплатите по общини (2017)
  104. Регистър на училищата, детските градини и обслужващите звена. // mon.bg. МОН, 2014. Посетен на 23 октомври 2014.
  105. Акредитирани висши училища в Република България. // mon.bg. Министерство на образованието и науката, 2014. Посетен на 14 октомври 2014.
  106. Справка за броя на обучаваните студенти във висшите училища за учебната 2009/2010 г. – втори семестър (PDF). // parliament.bg. Министър на образованието, младежта и науката, 2012. Посетен на 14 октомври 2014.
  107. „Информация от официалната страница на летище София“, архив на оригинала от 17 септември 2008, https://web.archive.org/web/20080917054445/http://www.sofia-airport.bg/pages/news.aspx?lm01=106&p=1, посетен 17 септември 2008 
  108. www.sofia-airport.bg
  109. Градините на София Архив на оригинала от 2015-09-24 в Wayback Machine., сайт на Столична община.
  110. „Вековните дървета на вековния град“, архив на оригинала от 21 септември 2013, https://web.archive.org/web/20130921100249/http://www.oldtrees.sand-glass.org/, посетен 21 септември 2013 
  111. „сайт на Зоологическа градина София“, архив на оригинала от 20 април 2017, https://web.archive.org/web/20170420051659/http://zoosofia.eu/всичко-за-зоопарка/, посетен 20 април 2017 
  112. Константин Величков, „Паметникът на Левски в София“, Словото.
  113. Събарят паметника на Съветската армия в София, frognews.bg, 11.08.2009 г.
  114. Театральная энциклопедия. Гл. ред. С. С. Мокульский. Т. 1 – М.: Советская энциклопедия, 1961, 1214 стб. с илл., 12 л. илл.
  115. Гунчева, Елеонора. София 2014 отпадна от игрите. // www.capital.bg. Икономедиа АД, 23 юни 2006. Посетен на 21 февруари 2014.
  116. Делян Кючуков, Столичният колодрум е бил най-модерният на Балканите, journey.bg.
  117. История на Българската църква. Том първи. Първи период (864 – 1186 г.), Димитър Цухлев, 1911 г.
Цитирани източници
Goldenwiki 1.5.png Тази статия е включена в списъка на избраните на 13 януари 2006 (повторно). Тя е оценена от участниците в проекта като една от най-добрите статии на български език в Уикипедия.
Гербът на София София
     Портал „География“         Портал „География          Портал „София“         Портал „София          Портал „България“         Портал „България