София

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на София.

София
Знаме    Герб
Sofia Collage TB.png
Цариградско шосе, площад „Народно събрание“, Софийски университет, Национален дворец на културата, Mall of Sofia, Народен театър "Иван Вазов", църква „Света София“, Орлов мост
Общи данни
Население 1 286 383 (ГРАО, 2015-03-15)*
Землище 492 km²
Надм. височина 500–699 m
Пощ. код 1000
Тел. код 02
МПС код С, СА (А, ААВ, АВС)
ЕКАТТЕ 68134
Администрация
Държава България
Област София
Община
   - кмет
Столична
Йорданка Фандъкова
(ГЕРБ)
Адрес на общината
1000 гр. София
ул. Московска 33
тел.: 9377
сайт: www.sofia.bg
София в Общомедия

Со̀фия е столицата и най-големият град в България. Тя е 15-ят по големина град в Европейския съюз, с население 1 286 383 души, което представлява 16,4% от населението на България.[1][2] Разположена е в централната част на Западна България, в Софийската котловина, и е заобиколена от планини: Витоша на юг, Люлин на запад и Стара планина на север. Общата ѝ площ е 492 km², а надморската ѝ височина е между 500 и 699 m.[3] Това я прави четвъртата по височина столица в Европа. Изградена е върху четирите тераси на река Искър и нейните притоци: Перловска и Владайска (Елешница). В централната градска част, както и в кварталите Овча купел, Княжево, Горна баня и Панчарево, има минерални извори. Климатът на София е умереноконтинентален.

София е основен административен, индустриален, транспортен, културен и университетски център на страната, като в нея е съсредоточено 1/6 от промишленото производство на България. Тук се намират също така Българската академия на науките, много университети, театри, кина, както и Националната художествена галерия, археологически, исторически, природонаучни и други музеи. На много места в центъра на града са запазени видими археологически паметници от римско време.[4]

София носи името на късноантичната катедрала на града „Света София“. Тъй като светата мъченица София е майка на Вяра, Надежда и Любов, празникът на светиците, 17 септември, е приет за Ден на София; чества се и 4 януари, когато през 1878 г. руските войски освобождават града от турско управление.

София е обявена за столица на 3 април 1879 г. от Учредителното събрание по предложение на проф. Марин Дринов, като стар български град, отдалечен от турската граница и средищно разположен в българските земи според тогавашното разбиране.[5]

Девизът на столицата е „Расте, но не старее“.[6]

Съдържание

Наименование[редактиране | редактиране на кода]

Най-ранното запазено в източниците наименование на днешния град София е Сердонполис (Σερδών πόλις),[7] гърцизирано име, латинизирано в civitas Serdensium.[8] То означава „град на сердите“, тракийската народностна група, обитавала областта в Класическата Античност.

Император Траян официално дава на града своето родово име, наричайки го Улпия Сердика („сердийска Улпия“), като по-късно то често е съкращавано на Сердика. И двете форми, Сердонполис и Улпия Сердика, се срещат на монети, сечени в града през римската епоха.

Първият общински печат на Средец след Освобождението.

Вероятно след присъединяването на града към България в началото на 9 век се появява и името Средец. То изглежда е неточна славянска транскрипция на Сердика, като в същото време отразява и значението „среда“, от централното разположение на града в Софийското поле, както и възможното значение на среден/централен град на сердите.

В гръцки източници от този период се използва и името Триадица. Произходът му не е изяснен, като е възможно то да е неточна транскрипция на Средец (първата гласна в Средец е ят и името може да се произнася и като Срядец). Възможно е също 'Триадица' да произлиза от названието 'Средица' (произнасяно в славянската езикова среда като 'Стредица/Стреадица') с изпуснато начално 'С' (като резултат от езиковото развитие Сердика-Средика/Стредика-Средица/Стредица или, алтернативно, Сердика-Сердица-Средица/Стредица). Друга предлагана възможност, която се отхвърля от повечето съвременни автори, е наименованието да идва от Света Троица (Αγία Τριάδα) по името на неизвестна днес църква в града.

През 14 век градът започва да се споменава и като София, от името на катедралната църква „Света София“, която, разположена на възвишение извън източната порта на стените, по това време доминира градския пейзаж.

Името София е регистрирано в приписката към Средечкото евангелие от 1329 г., в кореспонденцията на дубровнишки търговци около 1350 г., както и във Витошката грамота на цар Иван Шишман от края на века. В тези документи областта и жителите продължават да се наричат и Средечки,[9] а името Средец продължава да се използва спорадично до първите години след Освобождението.

След 1878 г., с решение на градската управа, градът възстановява българското си име Средец, но малко след това, по настояване на Временното руско управление, е върнато името София. През 1879 г. се разгаря спор за името, като жителите на града създават комитет от известни личности, който се застъпва за възстановяване на историческото име Средец. Надделява обаче становището на руската администрация и новата столица на България продължава да се нарича официално София.

География[редактиране | редактиране на кода]

Борисовата градина.

Местоположение[редактиране | редактиране на кода]

София е разположена непосредствено до северния склон на Витоша, в ограденото с планини Софийско поле (Стара планина, Витоша, Люлин, Лозенска планина). Пет планински прохода водят към града – Искърски, Владайски, Драгомански, Петрохански и Витиня. През тях още в древността минават важни пътища, свързващи Адриатика и Средна Европа с Черно и Егейско море, и Близкия Изток. Благодарение на стратегическото местоположение на Балканския полуостров, София и в миналото е бил голям, оживен град, както и търговски, туристически и културен център. През нея протичат няколко маловодни реки, най-големи от които са Владайска и Перловска. Край източните квартали тече река Искър, но в този си участък тя не е пълноводна. София е известна от древността с многобройните си минерални (15 находища с общ дебит на водите 130 l/s). През последните 60 години са построени и изкуствени езера и язовири.

Отстои на 150 km от Пловдив, на 360 km от Бургас и на 430 km от Варна по автомобилни пътища.

Климат[редактиране | редактиране на кода]

София има умереноконтинентален климат със средна годишна температура от 10,6 °C.

Зимите в града са студени и снеговити. В най-студените зимни дни температурите могат да паднат до –15 °C или още по-ниско, най-вече през януари. Мъглата е характерно явление в началото на зимния сезон. През зимата в София има средно по 60 дни със снежна покривка.[10]

Летата в София са топли и слънчеви. През лятото столицата остава малко по-хладна в сравнение с останалата част от страната, заради по-голямата си надморска височина. Въпреки това в най-горещите летни дни температурите могат да превишат 35 °C, най-често през юли и август.

Пролетта и есента в София са сравнително кратки с променливо и динамично време.

Средните годишни валежи са 581,8 mm, достигайки своя максимум в края на пролетта и началото на лятото, когато не са рядкост гръмотевичните бури.

Климатични данни за София (НИМХБАН) 1981−2010 норми, рекорди от 1941 г. до сега
Показатели ян фев мар апр май юни юли авг сеп окт ное дек годишно
Абсолютни максимални температури (°C) 19 22 27,5 31 34 38 41 39,4 36,1 33,9 25,5 23 41
Средни максимални температури (°C) 3,4 5,6 10,6 16,2 21,1 24,7 27,3 27,5 22,9 17,1 9,7 4,3 15,9
Средни температури (°C) −0,5 1,1 5,4 10,6 15,4 18,9 21,2 21 16,5 11,3 5,1 0,7 10,6
Средни минимални температури (°C) −3,9 −2,9 0,8 5,4 9,8 13,2 15,1 14,9 11 6,6 1,4 −2,4 5,8
Абсолютни минимални температури (°C) −28,3 −25 −16,1 −6 −2,2 1,4 2 3,5 −2 −6 −15,3 −21,1 −28,3
Средни месечни валежи (mm) 33,2 31,5 38,1 50,7 67 75,4 52,6 57,6 45,7 45 43,3 41,7 581,8
Източник: [3]; [4], [5], [6], [7] [8] (рекорди)
Изглед към Витоша от центъра на града

Екология[редактиране | редактиране на кода]

Проблем за замърсяването на въздуха на София е нейното разположение в Софийската котловина, която е оградена отстрани с планини и които намаляват възможността за самопочистване на атмосферата. Въздухът в столицата се замърсява предимно от фини прахови частици и азотни оксиди. След спирането на работа на „Кремиковци“, те се генерират основно от автомобилния транспорт, отоплението с твърди и течни горива, замърсените пътни настилки и някои ТЕЦ-ове. Така столичните квартали Дружба, Надежда и Павлово са с най-замърсен въздух, като за първите два освен автомобилния транспорт, важен фактор за мръсния въздух са големите ТЕЦ-ове там.[11]

София е столицата с най-замърсен въздух сред столиците на държавите от Европейския съюз[12]

История[редактиране | редактиране на кода]

Тракийската Сердика[редактиране | редактиране на кода]

Останки от крепостта Сердика

София е една от най-древните европейски столици. Нейната история може да се проследи до времето на неолита. Следи от няколко неолитни селища са открити на нейна територия (около днешния Дворец, както и в днешния квартал Слатина), които датират от 5000 г. пр.н.е.

През VII век пр.н.е. на север от топлия минерален извор, близо до днешната Владайска река, възниква тракийският град, станал известен като Сердонполис или Сердика. За кратък период от време през IV век пр.н.е. градът е управляван от Филип II и след това от неговия син Александър Македонски.

Римски период[редактиране | редактиране на кода]

Антична Сердика – Ротондата „Св. Георги“ и останки от резиденцията на император Константин I Велики от IV век.

Градът пада под римско владичество през 29 г. По време на император Марк Улпий Траян (98–117) Сердика, която лежи на римския път Виа Милитарис, процъфтява като значимо селище в провинция Тракия. Въздигнат от него след 106 г. в ранг на „муниципия“ (municipium), той получава самоуправление и става център на административен район. Градът се разраства при Марк Аврелий (161–180 г.) и имп. Комод (176–192 г.), между 176 и 180 г. е укрепен с внушителна крепостна стена, наблюдателни кули, във 2 в. е каптиран горещият минерален извор и са издигнати градските терми, административни и други представителни сгради.

От втората половина на III в. значението на града рязко нараства. Макар че не е подминат от нашествията на готите в 271 г., той е предпочетен пред Ниш и става столица на обширната римска провинция Дакия Аврелиана, образувана в Горна Мизия от император Аврелиан. При административната реформа в 285 г. на Диоклециан Сердика се превръща в столица на новосъздадената провинция Средиземна (Вътрешна) Дакия. При разделянето на диоцез Мизия на две, тя става столица и на северния диоцез – Дакия, включващ провинциите Вътрешна (Средиземна) Дакия, Крайбрежна Дакия, Дардания, Горна Мизия, Превалитания. Между 275299 г. е построен покритият амфитеатър на градския и областния съвет – Булевтериона.

Възможно е в Сердика да е роден император Аврелиан, макар че родното му място не е установено със сигурност. При неговото управление Сердика е укрепена с нова крепостна стена в северна посока. Тук около 250 г. е роден император Галерий, който завършва земния си път в Сердика и е погребан в града.

Сердика е седалище на християнски епископ, а през 343 г. в града е проведен Сердикийският събор, свикан от западния император Констанс и източния император Констанций II. На него заседават 341 епископи на християнската църква, сред които свети Атанасий Велики, св. Осий от Кордоба и известният сердикийски епископ Протоген. Установени са правила за вътрешно църковно устройство и за отношенията на Църквата със светската власт. Пътувайки към събора, свети Атанасий основава Златноливаденския манастир, разположен до днешното чирпанско село Златна ливада, който и в момента е действащ.

Сердика е любимият град на император Константин Велики (родом от близкия Ниш), който дори възнамерява да премести столицата си тук. Антични автори твърдят, че той често казва: „Сердика е моят Рим[13]. Императорът обича да резидира в Сердика, където са издадени много от неговите укази, запазени в Corpus Iuris Civilis, дълги месеци живее и управлява Римската мперия от своя дворец тук, наречен условно от учените „градска резиденция“. В 4 век той заема цял квартал на града, известен като „Константинов квартал“, разположен най-общо между днешните улици „Калоян“, „Позитано“, „Леге“ и южно от Президентството. По-късно, в 13 век, това, което е оцеляло от комплекса, е превърнато в дворец на българския севастократор Калоян.[14] [15][16] Тук е била градската резиденция на севастократора, а извънградската е била при известната Боянска църква. През 357 г. римският историк Амиан Марцелин определя града като голям и прочут.

През 56 век, по времето на така нареченото Велико преселение на народите, градът преживява нашествия от хуни, готи, авари, славяни и други, тъй наречени варварски народи. Император Юстиниан Велики (527-565) полага забележими грижи за Сердика – градът е укрепен и е построена запазената до днес внушителна базилика Света София, дала по-късно името си на града.

Средновековен Средец[редактиране | редактиране на кода]

В началото на IХ век, на 9 април 809 г. – Великден, хан Крум присъединява Сердика и градът за пръв път влиза в пределите на българската държава.[17] След първото превземане на Преслав и Дръстър от Йоан Цимисхий в 971 г. Средец е седалище на българския патриарх. През войните на комитопулите, византийският император Василий II Българоубиец прави неуспешни опити да превземе града между 986 и 1016 г. Особено тежко е поражението, което му нанася цар Самуил на 17 август 986 г. при Траянови врата, когато императорът успява да се спаси с бягство, изоставяйки войската и съкровищата. Едва през 1018 г., след смъртта на Иван Владислав, останали без силен цар, войводите на 35 крепости, включително Средец, доброволно приемат върховенството на византийския император.

В 1040 г. градът е освободен от Петър Делян. През 1183 г. съюзените войски на сърби и маджари превземат Средец. Градът е опустошен и при преминаването на три кръстоносни похода през 1096, 1147 и 1189 г.

След възобновяването на българското царство през 1185 г. в 1193 г. при Иван Асен I българската власт е възстановена, а епископът на Средец е въздигнат в сан митрополит. От 12-ти до 14-ти век в Средец процъфтяват занаятите и търговията. София е главен град на западните български земи, и обикновенно се управлява от севастократора, втория по ранг на титлата след царя, той е резиденция на севастократор Александър, след него и на севастократор Калоян и на севастократор Петър, докато е управител на западните български земи[18] , вторите хора по сан след царя. Към 13 век се формира Софийската (Мала) Света гора – значим център на православието с множество манастири около града.

Османско владичество[редактиране | редактиране на кода]

Църквата „Св. София“

През 1349, 1355 и 1382-88 г. се водят битки срещу османските нашественици. Османското нашествие на два пъти е отблъснато, но на невероятно висока цена – убити са първо единият, а после и другият български престолонаследници. Османлиите внедряват в София един фанатично предан помохамеданчен млад войник, вещ в лов със соколи. Той се представя за дезертьор и спечелва доверието и симпатиите на владетеля на София, Иван Асен V. В наивността си, по време на лов, когато владетелят и фанатикът остават сами, владетелят бива издебнат и отвлечен завързан на кон в Пловдив при началника на османската войска Балабан бей [19], подчинен на Лала Шахин. Така османлиите успяват да влязат в София, но околните крепости – Урвич, Бояна, Бистрица и др. остават в български ръце и битките продължават до 1388 г., когато в бой с османлиите загива завърналият се от плен трети престолонаследник – Иван Асен V. Скоро след завоюването София става столица на цялата европейска част на османската империята – бейлербейство Румелия.

По време на големия поход на Янош Хуняди през есента на 1443 г. османците изоставят София, като евакуират населението и опожаряват града, за да затруднят снабдяването на противника. Унгарците са посрещнати от християните с тържествена служба в катедралата „Света София“, но няколко седмици по-късно те отстъпват към Пирот и християните в София и околностите са подложени на кланета заради съдействието, оказано на унгарската армия.[20]

От 15 век са известни имената на войводата Радич, на Радивой, обновил и изписал в 1493 г. Кремиковския манастир, на Радослав Мавър, обновил и изписал Драгалевския манастир в 1476 г. Владислав Граматик съобщава, че в 1469 г. при пренасянето на мощите на свети Иван Рилски те са посрещнати в София от богатия и влиятелен „ктитор Георги“.

Утвърждава се и сред турската администрация християнското име на града – София. По-големите и хубави черкви са превърнати в джамии, но в ХV в. в града оцеляват и действат около 12 храма, като съборна черква е „Св. Марина”. В края на ХVI в. бейлербейството е преобразувано в Румелийски еялет, най-голямата административна единица в империята, обхващаща почти целия Балкански полуостров, и София е негова столица до 1836 г., когато такава става Битоля. Във втората половина на 15 и в 16 век в София и околните селища и манастири от Софийската света гора се развивива едно от най-значимите книжовно-просветни български средища след падането на България под турско робство – Софийската книжовна школа. В тъмната епоха на робството София дава 9 християнски светци. Първи просиява Св. мъченик Георги Стари Софийский Българский в 1437 г., след него просиява Св. мъченик Георги Нови Софийски Кратовски и Български, изгорен от турците на 11 февруари 1515 г., трети просиява Св. преподобни Софроний Софийски и Български в 1515 г., четвърти Св. мъченик Георги Най-нови Софийски на 26 май 1530 г., пети Св. великомъченик Николай Нови Софийски – 17 май 1555 г., шести Св. свещеномъченик Терапонтий Софийски – 1555 г., седми Св. преподобни Пимен Зографски, осми Св. мъченик Константин Софийски – 1737 г.

Bъстанието на архиереите в Софийско и Самоковско избухва в 1737 г., при подавянето му в края на юли и началото на август 1737 г. по заповед на Али паша Кюпрюлюоглу са избити около 350 софийски граждани, свещеници, монаси и хора от околните села, включително самоковският митрополит Св. мъченик Симеон Самоковски и Софийски, обесен в София от турците на 21 август 1773 г. – той е деветият софийски светец.

От 17 век градът постепенно започва да запада със западането на самата Турция, освобождението на Сърбия и приближаването на границата до София, в резултат на което изостава в развитието си. Към всичко това се прибавя големият пожар от 1816 г., чумата от 1857 г. и две земетресения – съответно през 1818 и 1858 г. Въпреки това София остава един от големите български градове. В града има консули на Франция, Италия и Австро-Унгария. В 1864 г. градът е център на Софийския санджак в новосъздадения Дунавски вилает, който замества Румелийския такъв, а в 1876 г. градът става център на Софийския вилает, който обхваща цяла централна Западна България от Копривщица до Ниш и от Горна Джумая до Пирот с Орхание, Враня, Самоков, Прокупле.

Българите в София в ХIХ век имат своя община, 7 църкви и 2 светски училища – взаимно (основано в 1825 г.) и класно, а килийни при църквите и манастирите има още от времето на Софийската книжовна школа. В 1867 г. е основано читалище „Цвят“, българското женско дружество „Майка“ е от 1869 г., в 1874 г. е създадена ученическата дружина „Напредък“. Борбата срещу гръцкото духовенство започва още в 1818 г.[21] Тук Баба Неделя основава първото девическо учиище в българските земи. От 1859 г. започват празненствата в чест на славянските първоучители св. Кирил и Методий. На 15.10.1872 г. в храма „Св. Стефан” в Цариград българският екзарх Антим I хиротонисва Първия екзархийски Софийски митрополит Мелетий, в 1877 г. владиката е подгонен, че укрива ботеви четници и изпраща сведения за турските зверства през Априлското въстание, но след кратък престой в Цариград се връща и участва в организирането на Кресненско-Разложкото въстание, той е депутат в Учредителното събрание във Велико Търново в 1879 г., член-кореспондент на БАН, богатата си лична библиотека и 70 000 лв. завещава на Българската гимназия в Солун и на Св. Синод на БПЦ за издателска и просветна дейност.

B 1870 г. Васил Левски основава революционни комитети не само в града, но и в околните села. Видни софийски възрожденци са Димитър Трайкович – член на Софийския рев. комитет, Иван Денкоглу, Сава Филаретов, Йорданка Филаретова, Захари Икономович - Круша, революционерът книжар Никола Вардев, йеромонах Генадий Скитник (Иван Ихтимански) – член на Софийския революционен комитет и игумен на Драгалевския манастир, където Левски често отсяда и прави заседания на комитета, Никола Стефанов Крушкин – Чолака, съратник на Левски, член на Софийския революционен комитет, обесен от турците, Георги Абаджията – книжар, куриер на Софийския революционен комитет обесен от турците заедно с Чолака, Киро Геошев (Киро Кафеджи), съратник и ятак на Левски, обесен от турците, хаджи Стоян Книжар обесен от турците, Христо Ковачев член на Софийския революционен комитет, заточен в Диарбекир, участниците в Априлското въстание копривщенците Стойчо Рашков и Тодор Малеев, на които е възложено да вземат от Пловдив материали за леене на куршуми. са обесени от турците на Лъвов мост и т.н.

Българите активно съдействат с разузнавателни сведения и водачи на руските войски в Освободителната война. Палачът на Стара Загора – Сюлейман паша, подготвя грозно отмъщение – той дадва заповед градът да бъде изгорен, при което разправата с християнското население е неминуема. Само категоричната намеса на консулите Леандър Льоге и Вито Позитано, a по непотвърдени данни – и застъпничеството на софийския равин Габриел Меркадо Алмоснино спасяват града. Австро-унгарският консул Йозеф Валхард също подкрепя действията в защита на града. Това спасение обаче не се отнася за обикновените българи, над които започват екзекуции. Русите и чуждите кореспонденти заварват 16 бесилки, на които са екзекутирани българи до последния момент преди навлизането на освободителните войски [22].

След Освобождението[редактиране | редактиране на кода]

„Златарската чаршия в София“, картина на Йозеф Обербауер от края на 19 век

По време на Руско-турската война от 1877-1878 г. София е освободена на 4 януари 1878 г. (23 декември 1877 г. стар стил) от руски части под командването на генерал Йосиф Гурко. През февруари 1878 г., в разгара на военните действия, населението на града намалява почти наполовина и по данни на общината е 11 694 души, от които 6560 българи, 3538 евреи, 839 турци и 737 цигани.[23].

На 20 октомври 1878 г. от Пловдив в София се премества седалището на Временното руско управление, а на 3 април (22 март стар стил) 1879 г. по предложение на Марин Дринов Учредителното събрание избира София за столица на Княжество България (4 април е обявен за празник на София). В резултат на това броят на жителите нараства по-бързо в сравнение с другите български градове, главно от вътрешната миграция.

Избирането на София за столица спомага за нейното бързо превръщане в голям и важен политически, административен, икономически, научен и културен център на страната. Започва концентрацията на капитали и развитието на промишлеността, изграждането на предприятия на електродобивната, металодобивната, пивоварната и дървопреработвателната промишленост. В повечето случаи това са все още малки фабрики и работилници. Към края на века на река Искър над Панчарево е построена първата водноелектрическа централа, която осигурява електроенергия за града. В 1893 г. е построена железопътната линия София-Перник, а след това и до Пловдив и Варна.

На Велики четвъртък, 16 април 1925 г., в София е извършен атентатът в църквата „Света Неделя“ от дейци на военното крило на БКП. Убити са 170 души и са ранени 500.

По време на Втората световна война, въпреки че България не участва в бойни действия, британските и американските въздушни сили извършват жестоки бомбардировки на София. Ударени са най-вече граждански обекти, като Народния театър (тежко засегнат), църквата от ХI век Свети Спас (силно разрушена в 1944 г.), Градската библиотека (напълно унищожена на 30.03.1944 г., изгарят 40 000 тома книги), католическата катедрала Свети Йосиф (напълно унищожена на 30.03.1944 г.), Духовната академия (тежко засегната, изгорен е куполът на храма, вграден в нея), взривени и опожарени са хиляди жилищни сгради, разрушен е градският център, убити са над 2000 души от софийското население и са разрушени 12 657 сгради.

1945-1990[редактиране | редактиране на кода]

През 1945 г. е одобрен нов общ градоустройствен план на столицата, т.н. план „Нейков“ [24].

След спорен референдум през 1946 г. (страната е окупирана от съветски войски) България е провъзгласена за народна република и се установява отечественофронтовска власт, което значително променя облика на столицата. Нейната численост започва да расте с бързи темпове, най-вече поради централизацията и колективизацията. Започва да се обръща по-голямо значение на тежката промишленост и индустриализацията, като продължава градоустройството и жилищното строителство. През 1958 г. е пуснат в експлоатация завод Кремиковци. Разширява се и се обновява пътната мрежа и градският транспорт. Все пак през 1970-те години архитектите успяват да се преборят с плановете дотогава да се разчисти градският център за социалистическо строителство, като се разрушат старите сгради (виж Комплекс Ларго)[24]. Така от разрушение са спасени бившият царски дворец, Военният клуб, БАН и други сгради край Централни хали, Женския пазар, Лъвов мост, по „Пиротска“ и „Екзарх Йосиф“[24].

През втората половина на 20 век към София са присъединени много от съседните села, които дотогава са самостоятелни – Биримирци и Обрадовци през 1955 г., Княжево през 1958 г., Бояна, Враждебна, Връбница, Горна баня, Драгалевци, Дървеница, Илиянци, Малашевци, Обеля, Орландовци, Симеоново и Слатина през 1961 г., Суходол, Требич и Филиповци през 1971 г., Ботунец, Горубляне, Кремиковци, Сеславци и Челопечене през 1978 г.[25]

След 1990[редактиране | редактиране на кода]

След падането на режима на Тодор Живков през 1989 г. следва нов подем в строителството. Построени са много нови модерни сгради, много от тях с участието на чужди инвестиции. През 2015 г. е завършена сградата на Капитал Форт, намираща се на входа на София откъм бул. Цариградско шосе, която става най-високата сграда в България със своите 126 m и 24 етажа, измествайки хотел Родина.

Население[редактиране | редактиране на кода]

Година Брой на населението
1870 19 000 [9]
1880 20 501 [10]
1887 30 456 [11]
1892 46 628 [12]
1900 67 953 [13]
1905 82 621 [14]
1910 102 812 [15]
1920 154 025 [16]
1926 213 002 [17]
1934 287 095 [18]
1939 401 000 [19]
1946 435 000 [20]
1956 639 900 [21]
1965 802 400 [22]
1975 965 700 [23]
1985 1 121 800 [24]
1992 1 114 900 [25]
2001 1 091 772 [26]
2011 1 202 761 [27]
2015 1 286 383 [28]

Население на София през годините
(броят е показан в хиляди)

София е най-големият град на територията на България. През 1870 г. има около 19 000 жители, докато най-големият град по това време е Стара Загора, която преди опожаряването (1877 г.) e наброявала 25 460 жители.[26] Според първото официално преброяване на населението от 1880 г. най-голям град в сегашните български земи е бил Русе с 26 163 жители, следват Варна с 24 600 и Пловдив – 24 500, четвърти е Шумен с 22 900, а София е на пето място с 20 501 души. [27] [28] По това време етнически София е разделена както следва: 56% са българи, 30% евреи, 7% турци и 6% цигани.[29] През 1880  г. Константин Иречек отбелязва, че в София има 20 махали с около 5 хиляди къщи.

Няколко години след Освобождението градът започва постепенно да нараства с преселници от всички краища на България, но основно от Радомирско, Трънско, Брезнишко, Самоковско, Орханийско и Царибродско. През периода от 1900 до 1946 г. населението на града претърпява най-голямото си увеличение – от около 68 000 души до над половин милион души.

Към 2015 г. по настоящ адрес в Столична община са регистрирани 1 426 519 души, от които 1 286 383 са жители на град София[30]. По данни от преброяването през 2001 г. в област София живеят 1 177 577 души, от които 559 229 са мъже (47,5%), а 618 348 са жени (52,5%), или на 1000 мъже се падат 1106 жени. В град София живеят 1 094 410 души, като мъжете са 518 149, а жените 576 261. Най-големият район е Люлин със 120 117 жители, следван от Младост със 110 877 жители, Подуяне със 75 312 жители и Красно село със 72 773 жители. Най-много са софиянците между 18 и 64-годишна възраст (790 180 души), следвани от жителите до 18-годишна възраст (201 202) и тези над 65-годишна възраст (183 049). Средната възраст е 38,3 години.[31]

Гъстотата на населението в края на 2000 г. е 909,1 д./km². По данни на някои печатни издания реалният брой на населението, което пребивава в столицата, е над 2 милиона души.[32] Според изказвания на официални лица, всяка година от провинцията в София трайно се заселват между 25 000 и 45 000 души[33]. Това предизвиква множество проблеми за града – пренаселеност, увеличаване на броя на автомобилите, улични задръствания, замърсяване на въздуха, жилищна криза, липса на места за паркиране и други.

Раждаемостта на 1000 души е 7,9, като до 2001 г. тя е в непрекъснат спад. Смъртността е 12,2 на 1000 и продължава да расте. Въз основа на тези данни годишният спад в броя на населението би бил 4,3 промила. Всъщност поради притока на хора от провинцията населението на София се увеличава. Детската смъртност е 11 бебета на 1000 живородени. През 1980 г. тя е била 18,9 на 1000. От 2001 г. раждаемостта в София непрекъснато нараства, достигайки 13 промила. Само за 10 години броят на родените деца се удвоява. Това създава проблем с детските градини, чийто брой е намалял наполовина при дълготрайния спад на раждаемостта след 1989 г.

Според преброяването от 2011 г. населението на София се състои от следните етнически групи: 1 136 000 българи (96%); 18 300 роми (1,5%); 6 500 турци (0,6%).[34] Около 17 000 души са посочили друга етническа група или не са се самоопределили. Не се забелязва разлика в процентите на тези три основни етнически групи в столицата в сравнение с преброяването от 2001 г.; като бройка, единствената основна разлика се намира сред българското население, което се е повишило с 12 000 души.[35] В преброяването от 2001 г. са посочени също и няколко по-малобройни общности в София, включително 3100 руснаци, 1700 арменци, 1200 гърци.

Управление[редактиране | редактиране на кода]

Всеки район има свой кмет, който се назначава от Столичния общински съвет и решава въпросите, възникващи от ежедневните потребности на населението по местоживеене, административното обслужване на гражданите, благоустрояването, хигиенизирането и др.

Столичната община се управлява от общински съвет, избиран на всеки 4 години. Стефан Софиянски е кмет на София от 19 ноември 1995 г. Той получава своя трети мандат на местните избори през 2003 г. На парламентарните избори през 2005 г. е избран за народен представител. На проведените частични кметски избори през месец октомври и след балотаж на 5 ноември 2005 г. за кмет на София е избран Бойко Борисов. В редовните избори за местна власт през октомври 2007 г. Бойко Борисов печели на първи тур четиригодишен мандат за кмет на София (от ГЕРБ).

Ред на административните правомощия в София[редактиране | редактиране на кода]

  1. Областният управител на област София (наричана също област София-град), чиято територия съвпада с тази на Столична община, се назначава пряко от Министерския съвет (а зам.-областните управители – от министър-председателя); областният управител има право да връща по законосъобразност решенията на Столичния общински съвет.[36]
  2. Столичният общински съвет (СОС) има правомощия над цялата Столична община, основна част от която е град София; общинските съветници се избират от жителите на общината по време на местни избори; СОС определя бюджетите на Столична община и на отделните софийски райони.
  3. Кметът на Столична община (вижте Кмет на София) има правомощия над цялата община; той е кмет не само на град София, а и на общо тридесет и осемте населени места в нейните граници; кметът на София се избира от жителите на Столична община по време на местни избори.
  4. Столична община се разделя на 24 района, 22 от които включват части от града. Кметът на даден софийски район има правомощия над територията на своя район, включително над селата и градовете, намиращи се на неговата територия; кметът на даден район се избира от общинските съветници (Столичният общински съвет). Този кмет има правомощията да разпределя бюджета в своя район.[37]

Някои уточнения и забележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. От чисто териториална гледна точка, между община София и област София-град няма разлика; „София-град“ е синоним за територията, покривана от тези две административни единици. „София-област“ (т.е. Софийска област) не е „област София“ (т.е. София-град). София-област често (погрешно) се нарича „София-окръг“.[38] Същевременно град София е само един от четирите града (и 34 села), намиращи се на територията на София-град. От чисто териториална гледна точка, град София покрива под 20% от общата територия на София-град.
  2. Три населени места в София-град на пръв поглед си нямат собствени кметове, а именно: гр. Нови Искър, гр. Банкя и с. Панчарево. Това е, защото те са административни центрове на своите едноименни райони, съответно районният кмет е пряко кмет и на съответното населено място. Гр. Бухово е единственият град в община София, чийто кмет е подчинен на районен кмет (а именно на кмета на район Кремиковци; административен център на район Кремиковци е софийският кв. Кремиковци)
  3. Десет квартала и един жилищен комплекс в София имат допълнителна администрация [39] – подобна, но без всичките правомощия, на селските. Повечето от тези квартали са значително отдалечени от центъра на гр. София (напр. кв. Илиянци); обаче не всички подобно отдалечени квартали имат такава администрация (напр. кв. Бенковски). Такива отдалечени квартали (които много хора погрешно наричат „села“), като напр. кв. Челопечене, всъщност нямат кметове, те имат т.нар. главен специалист. Вместо кмет, с. Плана има т.нар. кметски наместник.

Национални институции[редактиране | редактиране на кода]

Сградите на Народното събрание и БАН

В София са съсредоточени всички органи на държавната власт – законодателна, изпълнителна и съдебна. В центъра на столицата се намират сградите на Народното събрание, Президентството, Министерския съвет и всички министерства. В града се помещават и всички висши институции на съдебната власт – Върховен касационен съд, Върховен административен съд, Висш съдебен съвет, Главна прокуратура. Тук са и други национални институции (Конституционен съд, Национален статистически институт, Главно управление на пътищата и др.), редица стопански учреждения (Българска стопанска камара и др.), също и органи, чиято главна задача е осъществяването на провежданата в страната реформа (Агенция по приватизацията, Агенция за масова приватизация, Агенция за чуждестранните инвестиции и др.).

В София са седалищата на Българската народна банка, на преобладаващата част от местните и международните банки в страната, централите на много неправителствени организации, фондации и др. Тук се намират Светият синод на Българската православна църква, Главното мюфтийство на мюсюлманите в България, Главният равинат на израилтянското вероизповедание, както и други официално регистрирани вероизповедания. В столичния град са партийните централи на почти всички политически партии в страната, на главните синдикални организации и др.

Във връзка с процеса на интеграция на България към Европейския съюз редица правителствени и неправителствени организации започнаха работа в тази насока в София. След подписването на споразумението за присъединяване тук развиват своята дейност Съветът за асоцииране с ЕС и Делегацията на Европейската комисия в България.

Административно деление[редактиране | редактиране на кода]

Град София е център на София област, на област София-град и на Столична община. 16 от 24-те района на Столична община са съставени само от части на града. Други 6 района включват както части от София, така и части от други населени места. Три района на община София (Панчарево, Нови Искър и Банкя), макар и на територията на София-град и под правомощията на СОС и на кмета на София, са извън териториалния обхват на град София.

На 15 ноември 2009 г. кандидатът на ГЕРБ Йорданка Фандъкова печели кметския стол в София на първи тур[40]. На 23 октомври 2011 г. тя отново печели изборите за кмет на София.

Райони на София
Райони, съставени само от части на града Райони, съставени от части на София, заедно с други населени места Карта

1. Средец
2. Красно село
3. Възраждане
4. Оборище
5. Сердика
6. Подуяне
7. Слатина
8. Изгрев
9. Лозенец
10. Триадица
11. Красна поляна
12. Илинден
13. Надежда
15. Младост
16. Студентски
19. Люлин

17. Витоша (Владая, Мърчаево)
20. Връбница (Волуяк, Мрамор)
14. Искър (Бусманци)
22. Кремиковци (Бухово, Желява, Яна, Горни Богров, Долни Богров)
18. Овча купел (Мало Бучино)
Специален статут
24. Банкя (Иваняне, Клисура)
21. Нови Искър
23. Панчарево (Панчарево, Бистрица, Кокаляне, Герман, Железница, Лозен, Долни Пасарел, Плана, Казичене и Кривина)

Райони на София
Избирателно устройство
Sofia-Electoral-Regions-Numbered.png

София-град е единствената община в България, подразделена на повече от един избирателен район. Те са три, като всеки един от тях включва по осем градски района. Те са София-23 (юг и югоизток), София-24 (център и североизток) и София-25 (запад и северозапад).

Икономика[редактиране | редактиране на кода]

Между двете световни войни основните придобивки на промишлеността в София са мелници, текстилни, каучукови и цигарени фабрики. Преди бомбардировките от 1944 г. около 37% от промишлеността на страната е концентрирана в столицата. В този период започва и развитието на науката и образованието – строеж на редица висши учебни заведения, научноизследователски институти, болници, комбинати, заводи и фабрики.

Днес София е най-големият промишлен център на България, като преимущество се дава на развитието на тежката промишленост. На територията на София има около 800 големи предприятия. В София са съсредоточени 75% от черната металургия, 50% от полиграфическата, 15% от електротехническата и електронната промишленост, 14% от кожухарската и обувната промишленост на страната. Произвежда се химическа, текстилна и хранително-вкусова продукция. Отраслите строителство, търговия и транспорт, свързващи материалната и социалната инфраструктура на големия град, са силно развити. Частният сектор на територията на Столична община е концентриран предимно в сферите на търговията и услугите. В София оперират и Софийската стокова борса и Българската фондова борса.

Като следствие от централизираната планова икономика около 50% от БВП на България се пада на столицата. Тук са съсредоточени централите на финансовите институции. Средната работна заплата в София е най-висока за страната – около 530 лв., но според данни от статистическите проучвания, като се вземе предвид и сивият сектор и укриването на доходи, заплатата е около 680 лв., а средно за страната – 553 лв.

Инфраструктура[редактиране | редактиране на кода]

Образование и наука[редактиране | редактиране на кода]

Към 6 февруари 2014 г. в София функционират 239 детски градини – 176 общински, 60 частни и 3 държавни. В града има 5 начални (4 частни и едно общинско), 77 основни (65 общински и 12 частни) и 187 средни училища (86 общински, 61 частни и 40 държавни). Освен това има и 13 специализирани училища – за деца с увреждания и други. Сред средните училища има 8 училища по изкуствата, 22 професионални колежа, 35 професионални гимназии, 25 профилирани гимназии и 4 спортни училища.[41]

Сред едни от най-известните училища са:

Към 2014 г. в София се намират 22 от 51 акредитирани висши училища в България,[42] в които се обучават над 100 хиляди студенти.[43] Сред тях е Софийският университет „Св. Климент Охридски“, най-старото и най-голямо висше училище в страната. Основан през 1888 г., днес той има 16 факултета, разположени в няколко комплекса в различни части на града, и обучава около 23 хиляди студенти и докторанти. Други големи висши училища в София са Университетът за национално и световно стопанство, Техническият университет, Нов български университет, Медицинският университет (за пълен списък вижте Висши училища в България).

В София се намира и Българската академия на науките, както и Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“.

Транспорт[редактиране | редактиране на кода]

Централна автогара София
Летище София, терминал 2 (открит през 2006 г.)

Транспортната система на столицата е силно развита и е важна част от националната транспортна система. В София са представени всички видове транспорт с изключение на водния.

Железопътен транспорт[редактиране | редактиране на кода]

София е най-важният за страната железопътен възел и осъществява връзката с вътрешността на страната по 5 направления. Изградени са 8 гари (Централна, Смирненски, София-Север, Илиянци, Подуене, Искър, Захарна фабрика, Горна Баня и спирки Надежда, „Обеля“ и „Бакърена фабрика“) със съответните локомотивни и вагонни депа. За периода м. януари – м. юли 2004 г. броят на пътниците, обслужени на Централна гара, е 2 323 844, което представлява 11,8% от общия брой пътници в железопътната мрежа на страната. София е и седалище на Български държавни железници. Намиращата се в непосредствена близост Централна автогара София позволява на пътниците да бъдат обслужвани едновременно за страната и чужбина от 47 и 60 автобуса съответно.

Автомобилен транспорт[редактиране | редактиране на кода]

Автомобилният транспорт има перспективи за развитие поради факта, че в София се пресичат три трансевропейски транспортни коридора – номера 4, 8 и 10. Основните входно-изходни артерии са в направленията югоизток (автомагистрала Тракия), изток-североизток (автомагистрала Хемус и Задбалканските котловини), югозапад (направление Перник-Благоевград-Кулата), и северозапад (направление Сливница-Калотина). Транзитният трафик се пренасочва по т.нар. „Околовръстен път“. Централната част на града е претоварена в пиковите часове поради тесни улици, нерешени проблеми с паркирането и неефективен контрол на транспорта. През периода 2000-2008 г. задръстването се влошава поради нарастване броя автомобили в столицата. За разлика от повечето европейски градове, центърът на София е широко дотъпен за автомобилен трафик за сметка на едва две пешеходни улици (бул. „Витоша“ и ул. „Пиротска“), които също се пресичат от автомобили. Дори централните площади на София „Александър Невски“ и „Батенберг“ не са пешеходни зони, а са превърнати в платени паркинги. Автомобили се движат и в Борисовата градина. През 2011 г. общината прави опити за частично ограничаване на трафика с въвеждането на платено паркиране в центъра чрез синя и зелена зона, но ефектът е символичен поради слабия контрол върху паркирането в паркове, троторари, градинки и т.н. Заради „проавтомобилната“ си ориентация София страда от замърсяване на въздуха и по данни на СЗО хронично поддържа опасни за населението нива на фините прахови частици. Далече под 1% от хората в София се придвижват с велосипед, а добри условия за каране на колело липсват дори на местата, където са изградени велосипедни алеи.

Въздушен транспорт[редактиране | редактиране на кода]

Въздушният транспорт е представен с най-голямото летище в страната, летище София, и с центъра за ръководство на въздушното движение. Започва да функционира през 1940-те, на много пъти е разширявано и доизграждано и пистите удължавани. Трафикът започва да расте бързо през следващите години след откриването. Това налага многократно увеличаване на капацитетните способности. Започва строеж на отделен терминал за вътрешните полети до Варна, Бургас, Русе, Горна Оряховица, Търговище, Видин и Силистра, а след това и на нова сграда за пристигащите пътници по международни линии. Пистата е ремонтирана няколко пъти, инсталирани са съвременни аеронавигационни съоръжения, за да е в унисон с новите изисквания на модерната реактивна гражданска авиация. През 1990-те старото летище вече не може да поеме увеличения трафик. През 2001 г. започва модернизация и строеж на втори терминал. През 2008 г. са обслужени общо 3 230 696 пътници, което представлява ръст от 17,6% спрямо 2007 г.[44]

Градски транспорт[редактиране | редактиране на кода]

Метростанция „Мусагеница“
Трамвай в София
Тролей в София

В системата на градския пътнически транспорт основният превозвач е общинският Център за градска мобилност. Към 2008 г. системата включва 97 автобусни, 16 трамвайни и 9 тролейбусни линии. Изцяло функционира първи метродиаметър на Софийското метро – от Обеля до Бизнес парк София и Летище София, а през 2012 г. на 31 август започна да функционира и Метродиаметър 2.

Софийско метро[редактиране | редактиране на кода]

Софийското метро е първото и единствено засега метро в България. Влиза в експлоатация на 28 януари 1998 г. Поради тежката финансова криза през 1980-те и 1990-те неговият строеж е отлаган многократно. Неговото строителство е финансирано както от общинския, така и от националния бюджет, а също така и от европейски фондове.

Към 8 септември 2009 г. метрото има един диаметър и 14 на брой метростанции с обща дължина 17,9 km, а през 2012 вече разполага с 2 метродиаметъра и 27 станции и е с обща дължина 31 km. През 2012 г. на 31 август бе открита линия 2 на метрото с нови 11 метростанции, която свързва кварталите Обеля, Надежда и Триъгълника с Централна гара, пл. „Света Неделя“, НДК и Лозенец. През 2015 г. са пуснати в експлоатация и 2 продължения на линия 1 към Аерогара София с 4 метростанции и към Бизнес парк София с 3 метростанции, съответно на 2 април 2015 г. и 8 май 2015 г.

Трамваи[редактиране | редактиране на кода]

Трамваите започват да се движат в София от 1 януари 1901 г. По това време има само 6 маршрута с дължина 23 km.[45] Днес общата дължина на трасето е 308 km. Съществуват 18 линии с общ брой на станциите 165. До откриването на първата нормалнорелсова линия през 1987 г. всички трамвайни линии в столицата са теснопътни с междурелсие 1009 mm. Само три линии са с нормалното за повечето европейски страни междурелсие от 1435 mm.

Тролейбуси[редактиране | редактиране на кода]

Тролейбусният транспорт в София започва да се развива след автобусния и трамвайния. Тролейбуси в София се движат от 14 февруари 1941 г.[46] Към средата на 2009 г. общата дължина на трасетата е 193 km, а броят на линиите е 9. Пътниците се превозват от 102 тролейбуса. От 1988 г. до 2009 г. гръбнакът на тролейбуния транспорт в София са унгарските съчленени тролейбуси Икарус 280 Т. През 2009 г. започва обновяване на тролейбусния парк с нископодови тролейбуси Skoda Solaris 26Tr и Skoda Solaris 27Tr, като през 2014 г. 90% от парка се състои от тролейбуси Škoda.

Автобуси[редактиране | редактиране на кода]

Автобусите се движат в София от 20 април 1935 г.. Общата дължина на всички линии е 2380 km с 94 линии. Маршрутите се обслужват от над 580 автобуса, които годишно превозват около 260 милиона пътници.

Автобусният транспорт заема най-голям дял от всички пътувания, извършени с масов градски транспорт. Голяма част от автобусния парк е силно амортизиран, което влияе изключително неблагоприятно върху екологичната обстановка в София и понижава комфорта на пътуване.

Още през 1950-те и 60-те години са разработвани планове за постепенно отпадане на градските автобусни линии (които в настоящия моментнеясно? ] са 43) и замяната им с трамвайни и (където не е възможно изграждане на трамвайни линии) с тролейбусни линии, но поради липса на средства не са реализирани. През 2015 г. започва масово обновяване на автобусния парк в София, предимно с автобуси MAN, Lion's Bridge.

Маршрутни таксита[редактиране | редактиране на кода]

Транспортната система в града се допълва от 49 маршрутни линии (маршрутни таксита, „маршрутки“), както и над 15 хиляди таксита.

Паркове[редактиране | редактиране на кода]

Най-големият парк в София е Борисовата градина, известен в близкото минало като Паркът на свободата. В нея се намират няколко малки езера, детски площадки, паметници, стадион „Васил Левски“ и най-големият плаж в София. Най-старата градина е градската градина,[47] основана през 1872 г. Други известни паркове в столицата са Южен парк, Западен парк, Северен парк и парк-музей Врана. В София има 95 вековни дървета, които ще бъдат включени в списък за специална защита.[48] Идеята е на фондация „Пясъчен часовник“.

Парк Витоша е обявен за природен парк през 2000 г. На негова територия се намират биосферният резерват Бистришко бранище и резерват Торфено бранище.

В района на Панчаревското езеро има няколко залесени парка, спортни бази, почивни домове и множество заведения за обществено хранене. Красивата природа и близостта му до столицата го правят любимо място за излети и почивка на софиянци.

Ресторанти и хотели[редактиране | редактиране на кода]

Столицата разполага с множество хотели с три и четири звезди, като „Хемус“, „Родина“, „Шератон-Балкан“, както и няколко с пет звезди като гранд-хотел „София“, хотел „Хилтън“ и гранд-хотел „Радисън“.

София предлага и множество разнообразни заведения за хранене и напитки – барове, пицерии, заведения за бързо хранене, луксозни ресторанти, механи и други. Много от тях предлагат както българска, така и международна кухня.

Култура[редактиране | редактиране на кода]

Храмове[редактиране | редактиране на кода]

В софийска епархия действат към 200 православни храма и параклиса, над 40 манастира, съградени от IV в. до днес. Забележителна е Софийската синагога, една от най-големите и изящните в цяла Европа. Най-голям и значим храм в София и в цяла България е храм-паметник Свети Александър Невски. Значим паметник и действащ молитвен дом е и Софийската джамия, известната като Баня баши, съчетаваща и хамам (баня) от топлия минерален извор в центъра на града, построената от видния османски архитект Синан в 1566 г. В града има новоизградена католическа катедрала Свети Йосиф, протестанстки храмове, има неголяма и се изгражда внушителна армено-грегорианска черква.

Източноправославни[редактиране | редактиране на кода]

Най-забележителните православни църкви са:

Църкви и манастири Описание Снимка
„Свети Георги“
началото на IV век
Църквата, наречена на „Георги Победоносец“, се намира във вътрешния двор между сградите на хотел Шератон и Президентството на ниво с няколко метра по-ниско от съвременните софийски улици. Смятана е за най-старата запазена сграда в града, построена по времето, когато император Константин Велики се е помещавал в София. StGeorgeRotundaSofia.JPG
„Света София“
IV век
Църквата е построена върху основите на няколко по-стари църкви от времето на римския град Сердика, разрушени от набезите на готи и хуни. През 2 век на това мястото е имало римски театър, през следващите векове са били издигани последователно няколко храма. Тя представлява кръстокуполна базилика с нартекс, три кораба и тристенна апсида. Basilica of Hagia Sofia, Bulgaria.jpg
Боянска църква
Х век
Боянската църква „Св. св. Никола и Пантелеймон“ е средновековна българска църква в софийския квартал Бояна, намиращ се в подножието на Витоша. Построена е като придворен параклис на местния феодален владетел. Тя е един от културните символи на България и е включена през 1979 г. като културен паметник в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО под № 42. Филиал е на Националния исторически музей от 2003 г. Boyana Church 015.JPG
„Св. Петка Самарджийска“
ХI век
Църквата (параклис) е малка, намира се в центъра на града и е построена през 11-ти век, но криптата е много по-стара, което означава, че е имало предишна обредна сграда. Църквата е наречена на Света Петка Иконийска, която е покровителка на самарджиите (майстори на седла и самари), чийто квартал се е намирал в района през Средновековието. Църквата представлява малка еднокорабна постройка, частично вкопана в земята. SvPetka.jpg
Илиенски манастир „Св. прор. Илия“
XII век
Илиенският манастир “Св. Пророк Илия” е основан през XII в., най-ранните запазени стенописи са от края на XVI век. Намерените артефакти наоколо, датирани от античността дават основание да се предположи, ч е тук е имало езически храм. Част от тези останки се забелязват в градежа на църквата. От първоначалния манастир е оцеляла само източната част на сегашната църква.В манастирсия храм са открити три слоя стенописи от различни периоди, първият е свързан с творчеството или влиянието на св. Пимен Зограф. Вторият период от изографисването на църквата е последвал нейното разширяване в края на ХVII век. Третият слой стенописи е от 1832 г. от Тома Вишанов от Банската школа, който е и автор на украсата на църквата “Покров Богородичен” в Рилския манастир. Манастирът се намира в квартал Илиенци, на ул. Петуния 13. Илиенски манастир Св. Илия 12 в.jpg
„Св. Петка Стара“
1241 г.
Дворцова църква строена от севастократор Александър – управител на София както гласи надписът в църквата. Тук са разкрити останки от късноантичния дворцов комплекс на император Константин Велики, построен от него по времето, когато е живял в София (днес под основите на сградите на хотел „Рила“ и бившия „Кореком“). Този дворцов комплекс е служил и като градска резиденция на севастократор Калоян. Турците я разрушават заедно с храма при превземането на София в 1386 г., но преди 1578 г. тя пак е действаща възстановена от българите. През 1930 г. „Св.Петка Стара“ е вградена в новата сграда на Софийската митрополия като е запазен старинния ѝ вътрешен вид. Църквата е еднокорабна с притвор, частично вкопана в земята. Sveta Petka Stara 5.jpg
Свети Николай
около 1260 г.
Дворцова домашна църква строена от севастократор Калоян. Тук са разкрити останки от късноантичния дворцов комплекс на император Константин Велики, построен от него по времето, когато е живял в София. Този дворцов комплекс е служил и като градска резиденция на севастократор Калоян. На 30 март 1944 г. от англо-американските бомбардировките над София старинния български провославен храм е тежко разрушен. Оцелява чудотворна икона на Свети Никола заедно олтарът в който е сложена с промискидията и дакониона и в цялата си височина част от стените при него и по-нанатък. Храмът практически е преизграден по-малък, по-нисък като малък параклис в средата на 50те години на отминалия век по настояване на патриарх Кирил Български. Днес е запазено старото от векове ниво на пода, затова изглежда вкопан, но настилката е нова. Ако се повдигне завесата на нишата на северната страна на наоса, се откриват оставените нарочно видими старинни черковни стени до които сигурно се се докосвали не един български цар и царица и положително пленителната севастократорица Десислава St Nikolay Mirlikiyski1.jpg
Люлински (Горнобански) манастир „Св. Св. Кирил и Методий“
ХIII век
„Началото на манастира е свързано с крепостта, охраняваща Бучинския проход, Тук са стояли дълго скрити мощите на Свети крал през кърджалийските времена. Разрушен от османците през робството, местните жители на Горна Баня (откъдето идва другото му име) успяват да склонят турските власти през 1863 г. да разрешат възстановяването на църквата „Св. Св. Кирил и Методий“. Най-голям радетел на това богоугодно начинание бил дядо Цоне (името му е вдълбано в стената на манастира). Патриот и предан човек на Васил Левски, той започнал възстановяването му. Мълвата гласи, че турците го арестували и повели на съд към гр. Русчук (дн. Русе) (тъй като нямал разрешение за строителството). С подкупи и хитрост дядо Цоне излязъл от зандана само след два месеца и половина. Събрал стадо от 600 овце и ги подкарал за Цариград с намерение да се срещне с везира. Подарил цялото стадо на великия везир и получил разрешение за съграждането на манастира. Горнобански манастир е възстановен от горнобанчани в 1875 г. Lulinp14.jpg
Драгалевски манастир „Св. Богородица Витошка“
1345 г.
Основан в 1345 г. от цар Иван Александър като ставропигиален манастир (т.е. подчинен директно на патриарха)според „Витошката златопечатна грамота“ на цар Иван Шишман дадена на манастира, най-издигнатият сред четиринадесетте манастира, образуващи прочутата Софийската Света гора. Опожарен и запустял след завладяването на София от османските турци през 1388 г. В 1476 г. софийският болярин Радослав Мавър подновява и зографисва църквата. Ктиторските портрети на Радослав Мавър, жена му Вида и на двамата му синовете Никола и Страхил са с особена стойност. В ХIV-ХVI в. това е центърът на Софийската книжовна школа. От Никола Образописов са зографисани някои от иконите в манастира. В 1871-1872 при основаването и работата на софийския комитет Левски многократно отсяда в манастира. Dragalevtsi-monastery.jpg
Кремиковски манастир „Свети Георги“
XIV век
Основан в цар Иван Александър. Опожарен и разорен след завладяването на София от османските турци през 1388 г. В 1493 г. софийският войвода Радивой го възобновява, през 1926 г. е съградена втора черква. Стенописите са в старата черква забележителни те са направени веднага след построяването ѝ в 15 век, отличават се с монументалност и въздейственост, и са много тясно свързани с традициите на предренесансовата църковна живопис от българското средновековие. Манастирът е бил просветен и духовен център, като един от запазените там ръкописи е Кремиковското евангелие от 1497 г., писано по заръка на Калевит. Запазен е триптих с поменик от 16 век, както и дървен иконостас от 17-18 век. В 1876 г. манастирът спасява и крие ботевия четник Димирът Тодоров – Казака. Kremikovski-monastery-1.jpg
„Свети Седмочисленици“
1528 г.
„Свети Седмочисленици“ е българска православна църква в столицата София, разположена в градинката между улиците „Цар Иван Шишман“, „Граф Игнатиев“, „6 септември“ и „Генерал Паренсов“. При разкопки през 1901 г. са открити останки от стар християнски храм от V-VI век и още по-старо светилище на Асклепий. Между 1901 и 1903 г. сградата е преустроена в църква, която е осветена на 27 юли 1903 г. Iglesia de Sveti Sedmochislenitsi - 1.jpg
Храм-паметник
„Св. Александър Невски“

1912 г.
Катедралата „Свети Александър Невски“ е със златни куполи и е построена в началото на 20-ти век в памет на 200 000 руски, украински, беларуски и български войници, които загиват в Руско-турската война. Тя е една от най-големите източноправославни църкви в света. Висока е 45 m, като самата камбана е на височина 50,52 m. AlexanderNevskyCathedral-Sofia-6.jpg
„Света Параскева“
1930 г.
„Света Параскева“ е православен храм, намиращ се на улица „Георги Раковски“ № 58. Храмът е наименуван на българската светица Петка Българска, наричана още Параскева. Църквата е третата по големина в столицата. Построена е през 1930 г., но довършителни работи продължават до 1940 г. St Paraskeva night.JPG
„Света Неделя“
1863 г.
Църквата „Света Неделя“ е средновековна църква, която претърпява няколко разрушения през годините и след това е реконструирана. Най-известният атентат в нея става през 1925 г., когато загиват повече от 150 души. Храмът е тържествено осветен на 7 април 1933 г. Стенописната украса е направена от 1971 до 1973 г. от художествен екип с ръководител Николай Ростовцев. St Nedelya Church E8.jpg
Румънска църква „Света Троица“
1908 г.
„Света Троица“, известна като Румънската църква, е църква на Румънската православна църква в българската столица София. Сградата, разположена на улица „Княз Борис I“ № 152, е построена през 1908 г. на мястото на дотогавашното консулство на Австро-Унгария 200px
„Св. Николай Чудотворец“
1914 г.
Църквата „Свети Николай Чудотворец“, известна най-вече като Руската църква е православна църква в българската столица, една от емблематичните сгради на града. Построена е през 1914 г. в чест на руския цар Николай II. В архитектурно отношение храмът е изграден в традициите на руската църковна архитектура от 19 век. В криптата на храма е гробът на архиепископ Серафим Соболев, считан от много православни християни за чудотворец. Russian Church Sofia Bulgaria Morning.JPG
Гръцка църква „Свети Георги“
1920 г.
Гръцката църква Св.вкмч.Георги се намира в центъра на София. Тя е построена през 1920г с дарение от Йоан Космоглу. Сградата представлява трикорабна базилика, разположена в голям двор с лице на булеварда. Гръцката църква е към посолството на Гърция у нас. Намира се на бул. Македония 11. 200px

Други християнски[редактиране | редактиране на кода]

Храм Описание Снимка
Католическа катедрала „Свети Йосиф“ Катедрален храм „Свети Йосиф“ е най-големият католически църковен храм в България. Той се намира в София намястото на унищожената от англо-американските бомбандировки стара барокова католическа църква със същото име и е конкатедрала (съкатедрала) на Софийско-Пловдивската епархия заедно с пловдивската катедрала „Свети Лудвиг“. През 1878 г. на това място започва строеж на малка църква „Свети Йосиф“ и принадлежащ към нея комплекс със същото име. Още незавършена, през 1880 г. тя е осветена и отворена за служби. През 1944 г., по време на Втората световна война тя е почти завършена, но на 30 март 1944 е разрушена от пуснатите над София бомби.
Catholic cathedral Sofia.jpg
Храм на Първа евангелска църква Храм на Първа евангелска църква – гр. София, протастантска общност действаща от 1864 г. Мястото е закупено в края на 80-те години на 19 век. Строителството на църковната сграда е завършено на 17 юни 1889 г. В началото на 20 век към църквата е основано единственото евангелско сиропиталище в България, закрито от комунистите в 1948 г. Сградата на църквата е разрушена от англо-американските бомбардировки на София на 10 януари 1944 г. Възстановена е в същия вид след войната. В църквата са служили петима пастири, репресирани от тоталитарния режим. Тя е водеща църква в Съюза на евангелските съборни църкви в България, основан през 1888 г. Храмът е на ул. „Солунска“ 49.
Арменска Катедрала "Света Богородица" Арменската Апостолическа Православна Катедрала Света Богородица („Сурп Аствадзадзин“) в София започна да се строи на 11.02.2011 и се построи до куполите, но още не е напълно довършена. Намира се в „Дебърската градинка“ на ул. „Лойош Кошут“.

Ислямски[редактиране | редактиране на кода]

Джамия Описание Снимка
Софийска джамия
Баня Баши
Баня Баши е джамия в София. Построена е от османския архитект Синан. Тя е построена по инициатива и с финансовата подкрепа на благодетеля молла Ефенди Кадъ Сейфуллах. Затова в някои източници джамията се отбелязва и под името джамията „Молла Ефенди“ или като „Кадъ Сейфуллах“. На арката над вратата върху камък с боя е написан текст, който не може да се разчете. Под него личи цифрата 974, което дава основание да се приеме, че тя е построена през 974 г. по хиджра (мюсюлманско летоброене) или 1566-1567 г.
Banya Bashi Mosque Sofia.jpg
Национален археологически институт с музей Археологическият музей е в спасената от българската държава от саморазрушаване някогашна Буюк (голямата) джамия построена от великият везир на султан Мурад II който през 1451 г. става бейлербей и премества главния град на бейлербейлъка Румелия (всички европейски владения на османците) от Одрин в София. Строена е цели 43 години 1451-1494 г. Освобождението на София от русите я заварва с паднало минаре, отдавна порутена и изоставена. Когато Митрополит Климент е миниесър председател трупата „Сълза и смях“ я иска да направи театъра си в нея, Митрополита отказва с думите:„Аз от храм, ако и да е на Мохамеда, карагьозчиница не пускам да се прави!“ и тя е дадена на Публичната библиотека. официално открита през 1880 г. Направените на два пъти археологически разкопки разкриват културни напластявания от няколко епохи.
20140618 Sofia 07.jpg

Еврейски[редактиране | редактиране на кода]

Синагога Описание Снимка
Софийска синагога Софийската синагога е построена през 1909 г. и е най-голямата на Балканския полуостров. Тя побира 1300 поклонници и и представлява един от най-красивите и забележителни архитектурни паметници в столицата. В нея се намира огромен двутонен полилей, който е най-големият в България.
Sofia-synagogue-from-Halite.jpg

Паметници[редактиране | редактиране на кода]

Мавзолеят на Александър Батенберг

В София се намират редица паметници от различни епохи. Някои от тях, построени по време на комунистическата власт, са разрушени – такъв е случаят с паметника на Ленин и мавзолея на Георги Димитров, на чието място за известно време се оформя паркинг. Паметникът пък пред Националния дворец на културата се руши сам и с течение на времето от него остава само скелето.

Други, като гробницата на първия български княз Александър I Батенберг, са затворени за посетители от 1946 до 1991 г., през цялото време на тоталитарния режим и много хора дори не знаят за нейното съществуване по това време.

Част от паметника на Васил Левски

Друг исторически паметник, станал един от символите на града, е паметникът на Васил Левски, който се намира в центъра на града, в район с натоварено движение. Той е изработен от бронз, с барелеф на главата на Левски. Открит е на 22 октомври 1895 г., но неговото планиране започва непосредствено след Освобождението, през 1878 г.. Конструирането му продължава около 17 години поради липса на средства, занемаряване, нехайство и дори липса на интерес от страна на тогавашното правителство. Това предизвиква вълна на недоволство сред българските интелектуалци. Константин Величков в знак на протест написва стихотворението „Паметникът на Левски в София“[49] Първоначалните проекти предвиждат голям кръст, но тази идея бива отхвърлена поради несъвместимостта с вярата на Апостола в равенството, братството и други революционни идеи. Друг вариант предвижда бронзова статуя в цял ръст, която обаче също е отхвърлена поради значителното поскъпване на паметника.

Паметникът на Съветската армия се намира в Борисовата градина и успява да оцелее след свалянето на тоталитарния режим, но неговото съществуване е съпроводено с много противоречия. Той е издигнат през 1954 г. в знак на признателност към руските войници, които прогонват хитлеристите от България след като и обявяват война. През 1993 г. Столичната община взима решение за събаряне на паметника. От Кремъл обаче и от руското посолство в България реагират много остро на една такава инициатива и паметникът остава. През 2009 г. е подета нова кампания за неговото събаряне или преместване на ново място, този път във връзка със строежа на метрото.[50]

Цар Освободител

Руски паметник е построен през 1882 г. със средства, събрани от руския народ. Той се намира в близост до Петте кьошета, площад „Македония“ и най-големият в България център по спешна медицина „Пирогов“.

Паметникът на Незнайния воин е издигнат през 1981 г. по случай 1300 годишнината на българската държава. Монументът се състои от „вечен огън“, пръст от Старозагорското сражение и Шипченската битка – най-важните битки в Руско-турската война от 1877-1878 г., статуя на легнал лъв и каменна плоча с надпис.

Друг много известен паметник в центъра на столицата е Паметникът на Цар Освободител, или както го наричат софиянци Коня – един от най-внушителните паметници в София, издигнат в чест на Освобождението на България през 1878 г., в израз на признателността на българския народ към руския народ в лицето на император Александър II и като символ на българската свобода. Паметникът се намира на столичния булевард „Цар Освободител“ на площад „Народно събрание“ с лице към сградата на българския парламент.

Мостове[редактиране | редактиране на кода]

Двата най-стари и известни моста в София са Орлов мост и Лъвов мост.

Лъвов мост се намира в близост до центъра на града, над Владайската река. Построен е между 1889 и 1891 г. от чешкия архитект Вацлав Прошек, неговия брат и негови братовчеди, като част от мемориал на избитите от турците българи (4-те лъва символизират обесените непосредствено преди освобождението 4-ма софийски книжари).

Орлов мост също се намира в центъра на града, над Перловската река и на много натоварено кръстовище. Построен е през 1891 г., малко след строежа на Лъвов мост, в памет на завърналите се заточеници от Диарбекир, които са посрещнати тук, и на тези оставили костите си там и в турските зандани.

Театри и музеи[редактиране | редактиране на кода]

Народен театър „Иван Вазов“

Народният театър „Иван Вазов“ е един от най-старите и известни театри в столицата. Сградата е завършена през 1906 г., а представленията започват през 1907 г.. През 1923 г. пожар разрушава голяма част от него и той е реставриран постепенно в следващите 5-6 години. Бомбардировките от 1944 г. също му нанасят щети. Последната му реконструкция и модернизация датира от 1970-те години.

Театър „Сълза и смях“ е също един от най-старите театри, основан през 1892 г. Театралната група на този театър става инициатор за основаването на Народния театър.

Други театри в столицата са Сатиричният, театърът на Народната армия, Младежкият театър, театър 199, театър „София“, Национален музикален театър „Стефан Македонски“, Националната опера и балет и няколко други.

Националната опера и балет, известна и като Софийска опера и балет, става държавна през 1922 г.[51] Основно място в оперния ѝ репертуар заемат класически произведения на руски, български и италиански композитори.

В столицата също така се намират и множество галерии и музеи. Много от тях принадлежат към Стоте национални туристически обекта. Националният исторически музей е най-големият музей в България и сред най-големите в Европа. Националният етнографски музей и Националната художествена галерия се намират в центъра на града, в сградата на бившия царски дворец. Националният природонаучен музей при БАН е най-богатият природонаучен музей на Балканския полуостров и е основан през 1889 г. Други музеи са Националната галерия за чуждестранно изкуство, Националният военноисторически музей в София, Археологическият институт и музей, Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство (САМСИ) и Музеят на социалистическото изкуство.

Спортна база и популярни спортове[редактиране | редактиране на кода]

В град София са съсредоточени много спортни дейности с голям брой спортни клубове. Най-популярни от тях са футболните клубове ЦСКА, Левски, Локомотив и Славия. Въпреки че футболът е най-популярният спорт, баскетболът и волейболът също имат дългогодишни традиции. България няма силни местни волейболни клубове, но националният отбор по волейбол е сред световния елит.

Други популярни спортове са тенис, бокс, спортна стрелба и борба.

София се кандидатира за Зимните олимпийски игри през 1992, 1994 и 2014 г. През 1985 г. губи срещу Албервил кандидатурата за игрите през 1992 г. с два гласа разлика, през 1987 г. губи кандидатурата за игрите през 1994 г. от Лилехамер, като отпада на втория тур, а през 2006 г. отпада в първия кръг на избора на домакин за игрите през 2014 г. [52]

Тя обаче е домакин на две летни универсиади – през 1961 и 1977 г., както и на две зимни – през 1983 и 1989 г.

София разполага с много спортни съоръжения, които дават възможност за развиване и практикуване на различни видове спорт:

Други[редактиране | редактиране на кода]

Снимка Описание Обект
Bulgaria-Sofia-01.JPG
Националният дворец на културата (НДК) е голяма сграда в центъра на София, която се използва основно за концертни и други културни прояви. Най-голямата зала е с 5000 места. Открит е през 1981 г., проектиран е от екип на „Главпроект“ София, с главен проектант арх. Александър Баров. НДК се посещава от около 1 600 000 души годишно. Национален дворец на културата
Zentralbad Sofia IMG 5457.JPG
Софийската минерална баня се намира в центъра на града и е построена в началото на 20-ти век на мястото на стара турска баня. В продължение на няколко десетилетия тя служи като градска баня с топла минерална вода. От 1986 г. е в реконструкция. Централна минерална баня
Pseudosaint Sofia.jpg
Статуята в центъра на София е наречена от своя скулптор Георги Чапкънов „Света София“. Тъй като не съответства на каноните на Българската православна църква, статуята никога не е била благословена или осветена от православен свещеник. Статуя на Света София

Известни личности[редактиране | редактиране на кода]

Със София е свързан животът на огромен брой личности от световно и национално значение от Античността до Възраждането, от „Покръстителя на света“ Римския император Константин Велики и сердикийския епископ св. ап. Климент [54] станал един от първите римски папи, до цар Самуил, Васил Левски и практически всички големи имена на съвременна България.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Ганчев Хр. „София – улици и площади. Планово и обемно-пространствено проучване“, НИПК и ЦПИП-КК, София 1983.
  • Ганчев Хр., Дойчинов Гр. „Формиране на старите градски части на София и подходът към тях“, НИПК и ЦПИП-КК, София 1989.
  • Ганчев Хр. „Композиция и оптически мащаб на някои архитектурни пространства в централната градска част на София“, Сб. „Проучвания и консервация на паметниците на културата в България“, том II, стр. 77-82, ДИ „Техника“, София 1983.
  • Ганчев Хр. „Списък на охраняемите сгради със стилистичните особености на архитектурата на Арт Ново в центъра на София“, Сп. „Нюзлетър“, № 2’88, стр.21-42, НК за ЮНЕСКО във ФРГ, Бон 1988.
  • Gantchev Ch. „List of the preserved buildings with stylistik features of the Art Nouveau Architekture in the Sofia Sity Centre“, Newsletter, N 2 ’88, p.21-43. Deutsche UNESCO Kommission,

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. http://www.grao.bg/tna/tab02.txt
  2. Преброяване на населението и жилищния фонд в Република България през 2011 г., стр. 12 и 7
  3. данни на ЕКАТТЕ
  4. Красен Николов, „Откриха огромен амфитеатър в центъра на София“, mediapool.bg, 14.07.2006 г.
  5. По това време София се е разбирала като средищно разположена, защото според Санстефанския мирен договор към България влизали териториите на областта Македония, Западните покрайнини и Северна Добруджа.
  6. Освен другите източници, в тази статия са използвани и материали, предоставени от Столичната община и независима статистическа агенция.
  7. Напр. в надписите IGBulg IV, №№ 1902, 1917, 1919, 1982, 1989, 1992, 1993, 1999, 2000, 2002, 2005, 2009, 2012, 2024, 2033.
  8. В надписа ILBulg № 211, поставен през 152 г. от император Антонин Пий.
  9. Във Витошката грамота: въ градѣ ц(а)рс(т)ва ми Софи, то ни да иматъ ωбласти с(вѧ)таа София, но кефалие (т.е. областен управител) срѣдешъское. В приписката от 1329 г.: писа сѧ сие ev(аг)г(ели)е въ с(вѧ)тѣи Софи, метрополи срѣдеч(ь)скои.
  10. http://www.stringmeteo.com/synop/bg_tuti.php?mode=c&year=1986&month=12&day=25&station=156140&mode=c&submit1=%D0%9F%D0%9E%D0%9A%D0%90%D0%96%D0%98
  11. „Дружба“, „Надежда“ и „Павлово“ са с най-мръсен въздух в София“, Валери Серафимов – директор на отдел „Мониторинг на въздуха“ в Изпълнителната агенция по околна среда, mediapool.bg, видяно на 16 март 2012
  12. Feinstaub: Bukarest zweitschmutzigste Hauptstadt der EU, статия в punkto.ro от 16 май 2012 г.
  13. Petri Patricii excerpta Vaticana, 190: Κωνσταντίνος εβουλεύσατο πρώτον εν Σαρδική μεταγαγείν τά δημόσια· φιλών τε τήν πόλιν εκείνην συνεχώς έλεγεν «η εμή Ρώμη Σαρδική εστι.» – Константин най-напред възнамерява да пренесе управлението в Сардика; и понеже обича този град, често казва: „Сардика е моят Рим“.
  14. Сава Бобчев, Сердика – Материали за изучаване топографията, устройството на архитектурата на града, пространна карта на Сердика, София 1943 г., Печатница придворна.
  15. Сава Бобчев, Къде е била резиденцията на император Константин Велики в Сердика, Арх и Арт Форум, брой 28/15.07.2010 г.
  16. [1][2] Миломир Богданов, Ще позволим ли да изтрият историята ни, Арх и Арт Форум, брой 31/31.07.2008 г.
  17. Theophanes Confessor. Chronographia, стр.485
  18. Петър Делев, Валери Кацунов, Пламен Митев, Евгения Калинова, Искра Баева, Боян Добрев, България през втората половина на ХIII в. Учебник „История и цивилизация за 11-ти клас“, КиК „Труд“, „Сирма АИ“, 2006 г.
  19. Завземане на София от османлиите. (Списание Сердика, бг 1-2, 1942 г. 90с. превод от Tacüttervarih, 1, 1862/63, 102с.).
  20. ((bg)) Имбър, Колин. Османската империя 1300-1481. София, Амисития, 2000. ISBN 954-90556-2-0. с. 176-178.
  21. Кратък исторически преглед на Софийска епархия, официално електронно издание на Българската Патриаршия.
  22. Крестовский, Вс. – цит. соч., стр. 479-480.
  23. Кираджиев, Светлин. София. 125 години столица. 1879-2004 година. ИК „Гутенберг“, 2006. ISBN 978-954-617-011-8. с. 7.
  24. а б в Историята на София, dnevnik.bg, 15 февруари 2007 г.
  25. Справка за събитията за гр. София, общ. Столична, обл. София (столица). // Национален регистър на населените места. НСИ, 2010. Посетен на 5 ноември 2010.
  26. http://www.chambersz.com/a/content/view/6411/112/
  27. История на София
  28. BULGARIA: historical demographical data of the urban centers, Populstat.info.
  29. Кираджиев, Светлин. София. 125 години столица. 1879-2004 година. ИК „Гутенберг“, 2006. ISBN 978-954-617-011-8.
  30. ГРАО
  31. Разпределение на населението в София по постоянен и настоящ адрес
  32. zagrada.bg
  33. Всяка година над 20 000 души се преселват в София, News.bg, 15.09.2008 г.
  34. Официални данни от преброяването през 2011 г. – По местоживеене, възраст и етническа група.
  35. Официални данни от преброяването през 2001 г. – По области и етническа група.
  36. Ред на административните правомощия в София
  37. Велина Господинова, „Кмет на конци“, в. „Капитал“, 12 октомври 2007 г.
  38. От 1987 г. в България „окръзи“ няма. Територията на София-окръг от 1987 г. е същата като тази на съвременната София-област.
  39. Столични районни администрации, кметства и квартали, Sofia.bg, намерено 2008-07-14.
  40. Фандъкова кмет, news.ibox.bg, 15.11.2009 г.
  41. Регистър на училищата, детските градини и обслужващите звена. // mon.bg. МОН, 2014. Посетен на 2014-10-23.
  42. Акредитирани висши училища в Република България. // mon.bg. Министерство на образованието и науката, 2014. Посетен на 2014-10-14.
  43. Справка за броя на обучаваните студенти във висшите училища за учебната 2009/2010 г. – втори семестър (PDF). // parliament.bg. Министър на образованието, младежта и науката, 2012. Посетен на 2014-10-14.
  44. Информация от официалната страница на летище София
  45. Георги Александров, Историята на софийския трамвай
  46. История на тролейбусния транспорт, сайт на Центъра за градска мобилност София.
  47. Градините на София, сайт на Столична община.
  48. Вековните дървета на вековния град
  49. Константин Величков, „Паметникът на Левски в София“, Словото.
  50. Събарят паметника на Съветската армия в София, frognews.bg, 11.08.2009 г.
  51. Театральная энциклопедия. Гл. ред. С. С. Мокульский. Т. 1 – М.: Советская энциклопедия, 1961, 1214 стб. с илл., 12 л. илл.
  52. Гунчева, Елеонора. София 2014 отпадна от игрите. // www.capital.bg. Икономедиа АД, 23 юни 2006. Посетен на 21 февруари 2014.
  53. Делян Кючуков, Столичният колодрум е бил най-модерният на Балканите, journey.bg.
  54. История на Българската църква. Том първи. Първи период (864-1186 г.), Димитър Цухлев, 1911 г.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Goldenwiki 1.5.png Тази статия е включена в списъка на избраните на 13 януари 2006 (повторно). Тя е оценена от участниците в проекта като една от най-добрите статии на български език в Уикипедия.
Гербът на София София