Софроний Стоянов
| Софроний Стоянов | |
| български военен и революционер | |
 | |
| Роден |
8 октомври 1871 г.
|
|---|---|
| Починал |
Габрово, Османска империя |
| Учил в | Национален военен университет |
| Военна служба | |
| Звание | поручик |
| Години | 1889 – 1900 г. |
| Служил на |  България |
| Род войски | Българска войска |
| Войсково поделение | 3-ти резервен полк, 14-и македонски пехотен полк, 5-и дунавски пехотен полк |
| Отличия | „Свети Станислав“ III степен (1896),[1] „Таково“ V степен (1897)[1] |
| Въоръжена борба | |
| Кауза | Автономия за Македония и Одринско |
| Подкрепял | Върховен македоно-одрински комитет |
| Противник на | Османската империя |
| Участник в | Горноджумайско въстание (1902) Илинденско-Преображенско въстание (1903) |
| Активна дейност | 1900 – 1903 г. |
| Софроний Стоянов в Общомедия | |
Софроний Стоянов Станчев Целенков или Цоленков с псевдоними Хаджи Асенов и Цобе[2] е български офицер и революционер, войвода на Върховния македоно-одрински комитет.[1]
Биография[редактиране | редактиране на кода]
Софроний Стоянов е роден на 8 октомври 1871 година в демирхисарското село Цер, което тогава в Османската империя.[3][4] В 1880 година заминава за Крайова, Румъния, където работи баща му. Учи в румънско училище. В 1884 година се установява в София, където завършва[1] V гимназиален клас.[4] На 3 май 1889 година постъпва във Военното на Негово Княжеско Височество училище, завършва на 2 август 1892 година и е произведен в чин подпоручик. Служи в 3-ти резервен, 14-и македонски и 5-и дунавски пехотен полк на Българската войска. На 2 август 1895 година е произведен в чин поручик.[5]
На 11 март 1900 година е уволнен от служба и се включва в редовете на Върховния комитет. Изпратен е в Кюстендил, където се опитва да постави местното македоно-одринско дружество под контрола на Върховния комитет.[4] С цел да проучи на място възможностите за намиране на оръжие е изпратен от Борис Сарафов в Румъния. През декември 1900 година отново Сарафов го изпраща в Солун, за да разузнае състоянието на ВМОРО.
В края на 1901 година Стоянов е определен за войвода на ВМОК в Малешевско и Горноджумайско. По време на противоборствата между Вътрешната организация и Върховния комитет, четата на Софроний Стоянов пленява за кратко Пейо Яворов. През март 1902 година се среща в Малешевско с Гоце Делчев, който се връща от отвъдвардарската си обиколка. Двамата имат принципен диспут за ролята на двете организации, в резултат на който според Яворов Стоянов се завръща в България.[6][7]
През септември 1902 година Стоянов участва в Горноджумайското въстание.[1] След въстанието е интерниран от българското правителство в провинцията, под натиска на Великите сили, заедно с Иван Цончев, Стефан Николов и мичман Тодор Саев.[8]
По време на Илинденско-Преображенско въстание е войвода на кичевска чета, част от отряда на Александър Протогеров, и участва в сражения с турски аскери, тогава негови четници са Борис Сугарев и Димитър Милев. Заедно с Протогеров правят опит да стигнат Охридско и Кичевско. На 28 април (16 април стар стил) 1903 са открити от турски войски в горноджумайското село Габрово[9], Софроний Стоянов загива, а останалите четници се прибират в България.[10]
Войводата на ВМОК поручик Димитър Думбалаков пише в спомените си за Софроний Стоянов:
| „ | Софроний Стоянов и Сугарев умряха юнашки на следующата година, не познавам по-благ, по-честен човек от Софроний Стоянов, винаги миролюбив, деликатен и вежлив към всекиго, притежаваше отлични качества и като водач на чета, тихо и полечка той вършеше работа, но винаги обмисляше добре и твърдо. И в най-големите минути на опасност обичаше шегите и се смееше, навярно и в най-големия разгар на боя той си е запазил тази особеност и умрял с усмивка блага и чиста на устата.[11] | “ |
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ а б в г д Енциклопедия „Пирински край“, том II. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1999. ISBN 954-90006-2-1. с. 294.
- ↑ Николов, Борис Й. ВМОРО : псевдоними и шифри 1893-1934. София, Издателство „Звезди“, 1999. ISBN 954-9514-17. с. 99, 102.
- ↑ Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 449-450.
- ↑ а б в Енциклопедичен речник Кюстендил (А-Я). София, Общински народен съвет, Регионален център по култура. Издателство на Българската академия на науките, 1988. ISBN 954-90993-1-8. с. 623.
- ↑ Руменин, Р., стр. 284
- ↑ Яворов, Пейо, Гоце Делчев, София, 1904, стр. 79.
- ↑ Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. II. Следъ Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската организация, 1943. с. 514.
- ↑ I редовна сесия от 15.10.1902 г. - 31.03.1903 г., 12-о Народно събрание, архив на оригинала от 14 септември 2003, https://web.archive.org/web/20030914033724/http://www1.parliament.bg/kns/Pkontrol/12%20ons/12ons-1rs-z3.htm, посетен на 7 януари 2009
- ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 160.
- ↑ „Нова Зора“ - брой 30 - 29 юли 2008 г. // Архивиран от оригинала на 2014-10-06. Посетен на 2009-01-07.
- ↑ Бурилкова, Ива, Цочо Билярски. От София до Костур. Спомени. София, Синева, 2003. ISBN 954-9983-23-4. с. 102.
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- Руменин, Румен. Офицерският корпус в България 1878 – 1944 г. Т. 5 и 6. София, Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1996.
