Маджаровско клане

Маджаровско клане, известно още като масово избиване на над 1800 етнически българи през 1913 година, е историческо събитие, свързано с последствията от състоялата се същата година Междусъюзническа война. Съгласно слючения на 16 септември 1913 г. (29 септември по нов стил) Цариградски мирен договор между Царство България и Османската империя, Царство България губи територии от Одринска Тракия. Въпреки наличието на клауза в договора, позволяваща на българите да се завърнат в Източна Тракия и по техните родни места, същата остава неизпълнена, тъй като Одринското съглашение от ноември 1913 г. отменя правото на източнотракийските българи (70 000 души) да се завърнат по домовете си в Одринския и Лозенградския санджак, като същите територии са заселени с турски бежанци от онези територии, попадащи в Царство България (около 30 000 души). Тази уредба в отношенията на Царство България и Османската империя бива в последствие утвърдена окончателно с Ангорския договор през 1925 г. Хиляди българи бежанци са принудени от обстоятелствата и се насочват към новите граници на тяхната родина.

На 4 октомври 1913 г. турският башибозук умъртвява повече от 1800 българи, предимно жени, деца и възрастни хора, в непосредствена близост до сегашния град Маджарово. През 1918 година академик Любомир Милетич, съпоставя тракийските кланета с Баташкото клане. „Но Батак е само едно село, а само в Западна Тракия са извършени масови кланета в цели 17 села. Особено потресаващи са жестокостите край Маджарово“, посочва академик Любомир Милетич в написаната от него и посветена на тези събития книга Разорението на тракийските българи през 1913 година, издадена за първи път през 1918 г.