Аян: Разлика между версии

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Интерактивен преглед на историята
← По-стара редакцияПо-нова редакция →
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
ВизуаленУикитекст
м Премахнати редакции на 2A00:4802:2EE:6100:A507:F139:E4D8:FD03 (б.), към версия на Кочев
Етикет: Отмяна
Ред 60: Ред 60:
През [[XVIII век]] придобитата от аяните икономическа и политическа мощ и борбите им за повече [[Власт (обществено отношение)|власт]] станали причина за продължителни размирици, обхванали цялата втора половина на столетието. Те започнали да заграбват земи, да въоръжават собствени наемни дружини. Нерядко, особено след 80-те години на ХVІІІ век длъжността „аянин“ била взимана насилствено.<ref>Грачев, В. П. Балканские владения Османской империи на рубеже ХVІІІ-ХІХ вв. (Внутренее положение, предпосылки национально-освободительных движений), Москва, „Наука“, 1990, с. 22 – 23.</ref> Опирайки се на своите дружини или на подкрепата на [[еничари|еничарските]] части в градовете, между отделни местни първенци започнали борби за аянската длъжност и привилегиите, които произтичали от нея – експлоатация на [[рая]]та, сделки със зърнени храни, арендуване на мукатаи и [[маликяне]]та.<ref name="История на Добруджа,120" />
През [[XVIII век]] придобитата от аяните икономическа и политическа мощ и борбите им за повече [[Власт (обществено отношение)|власт]] станали причина за продължителни размирици, обхванали цялата втора половина на столетието. Те започнали да заграбват земи, да въоръжават собствени наемни дружини. Нерядко, особено след 80-те години на ХVІІІ век длъжността „аянин“ била взимана насилствено.<ref>Грачев, В. П. Балканские владения Османской империи на рубеже ХVІІІ-ХІХ вв. (Внутренее положение, предпосылки национально-освободительных движений), Москва, „Наука“, 1990, с. 22 – 23.</ref> Опирайки се на своите дружини или на подкрепата на [[еничари|еничарските]] части в градовете, между отделни местни първенци започнали борби за аянската длъжност и привилегиите, които произтичали от нея – експлоатация на [[рая]]та, сделки със зърнени храни, арендуване на мукатаи и [[маликяне]]та.<ref name="История на Добруджа,120" />


В някои случаи срещу произвола на аяните избухвали въстания, каквото е въстанието в [[Ужице|Ужичка]] нахия на [[Смедеревски санджак|Смедеревския (Белградския) пашалък]] в средата на ХVІІІ век, водено от шейх Мехмед.<ref name="Грачев,22" /> Аяните започнали не само войни помежду си, но често и отказвали подчинение на [[Висока порта|Високата порта]]. В [[1757]] година придворният служител Ибрахим, натоварен със събиране на зърно от казите [[Балчик]] и [[Каварна]], бил възпрепятстван от петима аяни, които не го допуснали в града. Едва след намесата на централните власти бунтът бил овладян, а самият Ибрахим бил назначен за аянин.<ref>Димитров, Страшимир, Николай Жечев и Велко Тонев. История на Добруджа, т. 3, София 1988, с. 122 – 123. Според документите аяните били покровителствани и от местния [[кадия]].</ref>
В някои случаи срещу произвола на аяните избухвали въстания, каквото е въстанието в [[Ужице|Ужичка]] нахия на [[Смедеревски санджак|Смедеревския (Белградския) пашалък]] в средата на ХVІІІ век, водено от шейх Мехмед.<ref name="Грачев,22" /> Аяните започнали не само войни помежду си, но често и отказвали подчинение на [[Висока порта|Високата порта]]. През [[1747]] година аянски метеж избухнал в Разградско.<ref>История на България, том 5, Българско Възраждане ХVІІІ – средата на ХІХ век, София, Издателство на БАН, 1985, с. 163, 167.</ref> В [[1757]] година придворният служител Ибрахим, натоварен със събиране на зърно от казите [[Балчик]] и [[Каварна]], бил възпрепятстван от петима аяни, които не го допуснали в града. Едва след намесата на централните власти бунтът бил овладян, а самият Ибрахим бил назначен за аянин.<ref>Димитров, Страшимир, Николай Жечев и Велко Тонев. История на Добруджа, т. 3, София 1988, с. 122 – 123. Според документите аяните били покровителствани и от местния [[кадия]].</ref>


Според [[Вера Мутафчиева]] аянлъкът станал „основна опасност за раздробяването на властта в Румелия“. В [[1779]] година Портата оранизирала наказателна експедиция срещу аяните на [[Валовища|Демирхисар]], [[Петрич]] и [[Мелник]], които били превърнали Източна Македония в свое бойно поле.<ref>История на България, том 5, Българско Възраждане ХVІІІ – средата на ХІХ век, София, Издателство на БАН, 1985, с. 163.</ref> Аяните изземвали правомощия на кадиите и валиите.
Според [[Вера Мутафчиева]] аянлъкът станал „основна опасност за раздробяването на властта в Румелия“. В [[1779]] година Портата оранизирала наказателна експедиция срещу аяните на [[Валовища|Демирхисар]], [[Петрич]] и [[Мелник]], които били превърнали Източна Македония в свое бойно поле.<ref name="ИБ,163">История на България, том 5, Българско Възраждане ХVІІІ – средата на ХІХ век, София, Издателство на БАН, 1985, с. 163.</ref> Аяните изземвали правомощия на кадиите и валиите. От 50-те години на ХVIII век управителите на [[Шкодра]] от рода Бушатли се отцепили от централната власт.<ref name="ИБ,163"/>


В [[1785]] година в опит на централната власт за ограничаване на аянските правомощия бил издаден закон за ликвидиране на института на аяните, който гласял: {{цитат|Във всичките градове и [[каза|кази]] са се появили по двама-трима аяни, които, нарушавайки законите, самоволно изменят тевзи дефтерлери, облагат населението с незаконни данъци, грабят и притесняват бедната [[рая]] и заради своите користни интереси опустошават страната... Хора случайни, заели длъжността на аянина с помощта на подкупи и подаръци, започнаха да заемат административното управление в провинциите. Изхождайки от това, ние решихме да ликвидираме занапред длъжността аянин навсякъде в империята, а функциите на аянина да се предадат на градските старейшини (кетхуда). Нека старейшините на градовете сами да изберат кандидатите за тази длъжност, а ние ще ги утвърдим. От днес се забранява дори да се произнася думата „аянин“.<ref>Грачев, В. П. Балканские владения Османской империи на рубеже ХVІІІ-ХІХ вв. (Внутренее положение, предпосылки национально-освободительных движений), Москва, „Наука“, 1990, с. 23 – 24.</ref>|}}
В [[1785]] година в опит на централната власт за ограничаване на аянските правомощия бил издаден закон за ликвидиране на института на аяните, който гласял: {{цитат|Във всичките градове и [[каза|кази]] са се появили по двама-трима аяни, които, нарушавайки законите, самоволно изменят тевзи дефтерлери, облагат населението с незаконни данъци, грабят и притесняват бедната [[рая]] и заради своите користни интереси опустошават страната... Хора случайни, заели длъжността на аянина с помощта на подкупи и подаръци, започнаха да заемат административното управление в провинциите. Изхождайки от това, ние решихме да ликвидираме занапред длъжността аянин навсякъде в империята, а функциите на аянина да се предадат на градските старейшини (кетхуда). Нека старейшините на градовете сами да изберат кандидатите за тази длъжност, а ние ще ги утвърдим. От днес се забранява дори да се произнася думата „аянин“.<ref>Грачев, В. П. Балканские владения Османской империи на рубеже ХVІІІ-ХІХ вв. (Внутренее положение, предпосылки национально-освободительных движений), Москва, „Наука“, 1990, с. 23 – 24.</ref>|}}

Версия от 15:14, 29 август 2020

Аянин или Аян е първенец, влиятелен гражданин в Османската империя, управител на града и околностите му. Първоначално аяните се избирали от местните първенци мохамедани и упражнявали посредническа дейност между местното население и централната власт. Впоследствие се превърнали в нова категория феодали, стоящи в основата на размириците в Османската империя през втората половина на XVIII и началото на XIX век.[1]

Аяните – представители на населението

През ХVІ и ХVІІ век в османската местна администрация участвали местни първенци, които трябвало да подпомагат властите при разпределението и събирането на данъците, посрещането и изпращането на куриери и т.н.[2] Аянският институт се състоял от богати търговци, членове на улема и от аги-командири на местните гарнизони.[3] Според закон от 1726 година за аяни са се избирали влиятелни жители на градовете и нахиите, без намесата на съответните санджакбейове. В прерогативите на санджакбейовете оставало правото да утвърждават избора, за което след съгласуване с бейлербея на Румелия се издавал документ – аянлък буйрулдусу.[4] Първоначално аяните били представители само на мюсюлманското население. В дефтер на вилаетските разходи (тевзи дефтер) от Видински вилает за периода от края на 1121 до края на 1122 година по Хиджра (1709 – 1710) е записано, че разпределянето на разходите се „извършва в присъствието на вилаетските аяни и на раята“.[5]

Източници на икономическата мощ на аяните

Местни разходи

През XVII век за посрещане на разходите на местните първенци, свързани с техните обществени функции, се въвели т.нар. местни разходи, които се разхвърляли върху населението. През следващия век това се превърнало в един от лостовете за ограбване на населението и за нарастване на икономическата мощ на аяните. За покриване на направените разходи по посрещане на преминаващите през съответния район длъжностни лица аяните представяли сметка в кадийския съд, която обикновено била раздута.[6]

Относителен дял на местните разходи спрямо всички разходи:[7]

За казата Хаджиоглу Пазарджик
година 1739 1740 1786 1787 1788 1789 1790
дял 36,7% 34,5% 52,1% 76% 71,7% 63,4% 81,2%
За Битолско
година 1800 1801 1803 1804 1805 1809 1812
дял 77,9% 67,6% 69,8% 56,4% 77,9% 71,9% 75,3%

През втората половина на ХVІІІ век част от местните разходи в района на Хаджиоглу Пазарджик били направени, за да бъдат посрещнати преминаващите: паши, сердар, валия, кехая на пашата, капуджибашия, кадия, болюкбашия, аяни, мухафъзин, баш чаушин, загарджи-башия, чиновници, татарски султани, държавни служители, доверени лица.[8]

Други източници

Натрупването на икономическа мощ на аяните, особено в началния период, се свързва с чифликчийството.[1] Към средата на ХVІІІ век в сферата на дейност на аяните влизали: контрол на правилното разпределение и събирането на данъците, надзор над правилното разпределение на военната повинност и над дейността на органите на местната власт.[4] Аяни изпълнявали и държавни поръчки, като поправка на мостове и пътна настилка.[9]

Аяните и размириците в Османската империя

През XVIII век придобитата от аяните икономическа и политическа мощ и борбите им за повече власт станали причина за продължителни размирици, обхванали цялата втора половина на столетието. Те започнали да заграбват земи, да въоръжават собствени наемни дружини. Нерядко, особено след 80-те години на ХVІІІ век длъжността „аянин“ била взимана насилствено.[10] Опирайки се на своите дружини или на подкрепата на еничарските части в градовете, между отделни местни първенци започнали борби за аянската длъжност и привилегиите, които произтичали от нея – експлоатация на раята, сделки със зърнени храни, арендуване на мукатаи и маликянета.[2]

В някои случаи срещу произвола на аяните избухвали въстания, каквото е въстанието в Ужичка нахия на Смедеревския (Белградския) пашалък в средата на ХVІІІ век, водено от шейх Мехмед.[4] Аяните започнали не само войни помежду си, но често и отказвали подчинение на Високата порта. През 1747 година аянски метеж избухнал в Разградско.[11] В 1757 година придворният служител Ибрахим, натоварен със събиране на зърно от казите Балчик и Каварна, бил възпрепятстван от петима аяни, които не го допуснали в града. Едва след намесата на централните власти бунтът бил овладян, а самият Ибрахим бил назначен за аянин.[12]

Според Вера Мутафчиева аянлъкът станал „основна опасност за раздробяването на властта в Румелия“. В 1779 година Портата оранизирала наказателна експедиция срещу аяните на Демирхисар, Петрич и Мелник, които били превърнали Източна Македония в свое бойно поле.[13] Аяните изземвали правомощия на кадиите и валиите. От 50-те години на ХVIII век управителите на Шкодра от рода Бушатли се отцепили от централната власт.[13]

В 1785 година в опит на централната власт за ограничаване на аянските правомощия бил издаден закон за ликвидиране на института на аяните, който гласял:

„ Във всичките градове и кази са се появили по двама-трима аяни, които, нарушавайки законите, самоволно изменят тевзи дефтерлери, облагат населението с незаконни данъци, грабят и притесняват бедната рая и заради своите користни интереси опустошават страната... Хора случайни, заели длъжността на аянина с помощта на подкупи и подаръци, започнаха да заемат административното управление в провинциите. Изхождайки от това, ние решихме да ликвидираме занапред длъжността аянин навсякъде в империята, а функциите на аянина да се предадат на градските старейшини (кетхуда). Нека старейшините на градовете сами да изберат кандидатите за тази длъжност, а ние ще ги утвърдим. От днес се забранява дори да се произнася думата „аянин“.[14] “

Въпреки този закон аянският сепаратизъм не бил ликвидиран до второто десетилетие на ХІХ век. Според някои историци към 1803 година аянските противоборства въвлекли както централната власт, така и широки маси от местното население, придобили характер на гражданска война.[15] В началото на ХІХ век Босненският еялет бил разделен на 39 капитанства, управлявани от аяни, предаващи властта по наследство. Еялетът представлявал „конфедерация на аяни“, способна да противостои на вътрешни и външни врагове и да предотврати всяко нарушение на баланса на силите.[16]

Господството на яаяните достигнало своята връхна точка през 1808 година, когато аянинът на Русчук Мустафа Байрактар бил назначен за велик везир. Между най-видните аяни и местни управители и централната власт бил подписан т.нар. Съюзен договор (сенед-и иттифак), с който двете страни се задължавали да зачитат своите права и привилегии. На аяните се потвърждавали както поземлената собственост, така и правата им върху събирането на данъци и набирането на армии. Смъртта на Мустафа Байрактар осуетява изпълнението на този договор. След края на Руско-турската война от 1806 – 1812 година централната власт преминава в настъпление срещу аяните, в резултат на което балканските провинции са подчинени пряко на Високата порта.[17]

Известни аяни през втората половина на ХVІІІ и началото на ХІХ век

Бележки

  1. ↑ а б Найденов, Николай. Феодализъм и патриархалност. По материали от българските земи ХV-ХІХ век, София, 1993, с. 98.
  2. ↑ а б Димитров, Страшимир, Николай Жечев и Велко Тонев. История на Добруджа, т. 3, София 1988, с. 120
  3. ↑ Генчев, Николай. Българско възраждане, София 1988, с. 65.
  4. ↑ а б в Грачев, В. П. Балканские владения Османской империи на рубеже ХVІІІ-ХІХ вв. (Внутренее положение, предпосылки национально-освободительных движений), Москва, „Наука“, 1990, с. 22.
  5. ↑ Атанасов, Християн. В Османската периферия: Общество и икономика във Видин и околността през ХVІІІ век, София 2008, с. 59.
  6. ↑ Найденов, Николай. Феодализъм и патриархалност. По материали от българските земи ХV-ХІХ век, София, 1993, с. 99, 101.
  7. ↑ Найденов, Николай. Феодализъм и патриархалност. По материали от българските земи ХV-ХІХ век, София, 1993, с. 167.
  8. ↑ Найденов, Николай. Феодализъм и патриархалност. По материали от българските земи ХV-ХІХ век, София, 1993, с. 99.
  9. ↑ Найденов, Николай. Феодализъм и патриархалност. По материали от българските земи ХV-ХІХ век, София, 1993, с. 100.
  10. ↑ Грачев, В. П. Балканские владения Османской империи на рубеже ХVІІІ-ХІХ вв. (Внутренее положение, предпосылки национально-освободительных движений), Москва, „Наука“, 1990, с. 22 – 23.
  11. ↑ История на България, том 5, Българско Възраждане ХVІІІ – средата на ХІХ век, София, Издателство на БАН, 1985, с. 163, 167.
  12. ↑ Димитров, Страшимир, Николай Жечев и Велко Тонев. История на Добруджа, т. 3, София 1988, с. 122 – 123. Според документите аяните били покровителствани и от местния кадия.
  13. ↑ а б История на България, том 5, Българско Възраждане ХVІІІ – средата на ХІХ век, София, Издателство на БАН, 1985, с. 163.
  14. ↑ Грачев, В. П. Балканские владения Османской империи на рубеже ХVІІІ-ХІХ вв. (Внутренее положение, предпосылки национально-освободительных движений), Москва, „Наука“, 1990, с. 23 – 24.
  15. ↑ Грачев, В. П. Балканские владения Османской империи на рубеже ХVІІІ-ХІХ вв. (Внутренее положение, предпосылки национально-освободительных движений), Москва, „Наука“, 1990, с. 91.
  16. ↑ Олюнин С. В. Боснийский эялет накануне и в годы русско-турецкой войны 1828 – 1829 гг. // Дриновський збірник, Харків – Софія, 2012. – Т. 5. – с. 370.
  17. ↑ Аданър, Фикрет. Македонският въпрос, София 2002, с. 41 – 42.
  18. ↑ Димитров, Страшимир, Николай Жечев и Велко Тонев. История на Добруджа, т. 3, София 1988, с. 122.
  19. ↑ а б в История на България, том 5, Българско Възраждане ХVІІІ – средата на ХІХ век, София, Издателство на БАН, 1985, с. 50.
  20. ↑ Димитров, Страшимир, Николай Жечев и Велко Тонев. История на Добруджа, т. 3, София 1988, с. 120 – 122.
  21. ↑ Димитров, Страшимир, Николай Жечев и Велко Тонев. История на Добруджа, т. 3, София 1988, с. 126 – 127.
  22. ↑ Влахов, Туше. Кукуш и неговото историческо минало, София, 1969, с. 49 – 50.
  23. ↑ Димитров, Страшимир, Николай Жечев и Велко Тонев. История на Добруджа, т. 3, София 1988, с. 125 – 126.
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Аян&oldid=10451411“.