Италиански език

{{Език | име = Италиански език | родно име = lingua italiana.

История

Историята на италианските говори е дълга и сложна, но съвременният книжовен език се оформя сравнително късно. Най-ранните писмени паметници на език, по-близък до италианските говори, а не на простонароден латински език, датират от втората половина на 10 век.

Това, което впоследствие ще се нарече италиански език, се оформя в творчеството на Данте Алигиери, които използва смесица от тоскански диалект и сицилиански говори в своята „Божествена Комедия“. Поради огромната популярност на творбата, нейният език постепенно се превръща в „lingua franca“ за населението на Апенинския полуостров.

Поради вековната политическата разпокъсаност на Апенинския полуостров местните говори и диалекти продължават да играят важна роля в съвременна Италия. Разликата между език и диалект е доста условна, но все пак за отделни езици се смятат неаполитанският, венецианският, сардинският, фриулийският, с

, /ɔ/, /u/. Двойките /e/-/ɛ/ (тясно – широко е) и /o/-/ɔ/ (тясно – широко о) се записват с една и съща буква и това води до известно объркване у изучаващите италиански, макар че в повечето италиански говори съществуват и двата звука. Например в Северна Италия казват „perché“ [perˈkɛ] (защо) и „senti“ [ˈsenti] (слушай!), докато в централна и южна Италия казват [perˈke] и [ˈsɛnti]. Тези звукове обаче са различни, сравни [ˈpeska] (риболов) и [ˈpɛska] (праскова), които се пишат еднакво: pesca.

Съществуват дифтонги: (uo, iu, ie, ai), но в тях винаги участва неударено /u/ или /i/ преди или след ударена гласна. Неудареното /u/ в дифтонг има стойност на полугласна /w/, а неударено /i/ – на /j/, сравни: buono [ˈbwɔno] (добър), ieri [ˈjɛri] (вчера).

Трифтонгите са сравнително редки: например continuiamo (продължаваме), miei (мои), suoi (негови), aiuola (леха).

Съгласни звукове

Съгласни в италианския

	дву- бърнени	устнено- зъбни	венечни	зад- венечни	небни	задно- небни
носови	m		n		ɲ
преградни	p, b		t̪, d̪			k, g
преградно-проходни			t̪s̪, d̪z̪	tʃ, dʒ
проходни		f, v	s, z	ʃ
трептящи			r
странични			l		ʎ
полугласни					j	w

Носовите съгласни се уеднаквяват с намиращите се зад тях съгласни: например заднонебни съгласни (/k/ или /g/), които преминават в [ŋ].

З италианския са присъщи удвоените съгласни, които са с по-голяма дължина. По дължина се различават всички съгласни освен /ʃ/, /ʦ/, /ʣ/, /ʎ/ /ɲ/, които са винаги удвоени, и /z/, която е винаги кратка.

Диалекти

Всеки един от двадесетте региона на Италия се характеризира с локален диалект, който може да бъде както близък с книжовния италиански език, така и различен от него. От историческа гледна точка се смята, че тосканският диалект е най-близък до италианския език, но поради значителната глобализация на Северна Италия през последните години, реално се забелязва, че най-„чист“ италиански език се говори в региона Ломбардия, където броят на имигрантското население е най-високият за страната – над милион и половина души.

В Южна Италия диалектите се различават по-осезаемо от книжовния италиански език, тъй като са силно повлияни от езиците, които са били говорени там в древността – като гръцки и арабски. Речта на два от регионите – Кампания и Сицилия – е със статут на отделен език. Неаполитанският и сицилианският език са различни от италианския по звуков и граматичен състав, като неаполитанците и сицилианците, де факто, се смятат за двуезични. Въпреки че официалната комуникация и учебните процеси и в двете области се осъществяват изцяло на италиански език, в ежедневието си населението продължава да комуникира изцяло на локалния си език.

Литература

• Berloco, Fabrizio. The Big Book of Italian Verbs: 900 Fully Conjugated Verbs in All Tenses. With IPA Transcription, 2nd Edition. Lengu, 2018. ISBN 9788894034813.
• Palermo, Massimo. Linguistica italiana. Il Mulino, 2015. ISBN 9788815258847.
• Simone, Raffaele. Enciclopedia dell'italiano. Treccani, 2010.

Вижте също

• Световна олимпиада по италиански език

Външни препратки

 Уикипедия на Италиански език

• Италианският език на Ethnologue