Петко Еврев: Разлика между версии

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
мРедакция без резюме
Ред 40: Ред 40:
Провъзгласен за Почетен граждани на Ловеч от 26 април 2018 г. „за дейността му свързана с утвърждаване престижа на гр. Ловеч пред национални и международни институции и по повод предстоящата му 80-годишнина“.
Провъзгласен за Почетен граждани на Ловеч от 26 април 2018 г. „за дейността му свързана с утвърждаване престижа на гр. Ловеч пред национални и международни институции и по повод предстоящата му 80-годишнина“.


Умира на 12 декември 2020 г. в София.<ref>[https://www.lovech.bg/bg/novini/pochinal-pochetniyat-grazhdanin-na-lovech-arh-petko-evrev-81-g|Община Ловеч]</ref>
Умира на 12 декември 2020 г. в София.<ref>https://www.lovech.bg/bg/novini/pochinal-pochetniyat-grazhdanin-na-lovech-arh-petko-evrev-81-g</ref>


Родство: баща [[Илия Еврев]] – български лекар, общественик, брат [[Тодор Еврев]] – български лекар, професор.
Родство: баща [[Илия Еврев]] – български лекар, общественик, брат [[Тодор Еврев]] – български лекар, професор.

Версия от 13:02, 13 декември 2020

Петко Еврев
български архитект
Роден
Петко Илиев Еврев
Починал

Учил вУниверситет по архитектура, строителство и геодезия
Семейство
БащаИлия Еврев
Братя/сестриТодор Еврев

Петко Илиев Еврев е български архитект.

Биография

Петко Еврев е роден на 1 април 1939 г. в Ловеч. Завършва Пълно средно смесено училище „Христо Кърпачев“ (Ловеч) с отличен успех (1957) и специалност архитектура в Инженерно-строителния институт (1962). Специализира туристическо планиране на планински и морски курорти в Италия, Швейцария и Франция (1972).

Архитект в Проектантската организация, Ловеч (1962 – 1967). Научен сътрудник, старши научен сътрудник. Главен консултант (1968), ръководител на секция (1972), ръководител на колектив за „Методика за разработване на националната комплексно-устройствена схема на Република България“ (2002) в Националния център по териториално развитие, София.

Заместник-министър в Министерството на териториалното развитие и строителство (1992 – 1994), заместник-министър в Министерството на регионалното развитие и благоустройството (1997 – 1998).

Доктор по градоустройство и архитектура (1980), доцент, преподавател в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и Лесотехническия университет. Участник в работна група по благоустройството към Икономическата комисия за Европа и разработването на националния сценарий „Перспективи за развитие на мрежата от населени места в България“ при ООН.

Автор на над 80 научни разработки в областта на архитектурата, градоустройството, териториалното устройство и регионалното развитие; на монографии за планинските курорти и териториалното устройство и планиране на отдиха и туризма; учебник и исторически изследвания. По негови проекти са реализирани териториално-устройствените и градоустройствените планове в Ловеч, Тетевен, Рибарица, Априлци, Самоков, Боровец и др.

Провъзгласен за Почетен граждани на Ловеч от 26 април 2018 г. „за дейността му свързана с утвърждаване престижа на гр. Ловеч пред национални и международни институции и по повод предстоящата му 80-годишнина“.

Умира на 12 декември 2020 г. в София.[1]

Родство: баща Илия Еврев – български лекар, общественик, брат Тодор Еврев – български лекар, професор.

Библиография

  • Глухаров И., Еврев П., Планински и морски курорти, С., Издателство „НИ и проектантски институт“, 1975
  • Еврев П., Планински курорти, Техника, 1987
  • Еврев П., Териториално-устройствено планиране на отдиха и туризма, УИ „Св. Климент Охридски“, 1999
  • Еврев И., Еврев П., „Въпросът за залавянето на Апостола на свободата Васил Левски“, С., Аскони-Издат, 2003
  • Джеров А, Еврев П., Гегов К., Кадастър, имотен регистър и устройство на територията, С., Издателство „Сиби, 2008
  • Еврев П., Предател ли е поп Кръстьо?, С., Аскони-издат, 2015
  • Еврев П., Градът през моите очи, АСКОНИ-ИЗДАТ, 2017
  • Еврев П., Градоустройството на Ловеч, Фастумпринт, 2020

Източници

  • Кузманов Ю., История на училище „Христо Кърпачев“ 1945 – 1991 г., Издателство „Инфовижън“, Лч., 2012, с. 221