Любен Каравелов: Разлика между версии

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Интерактивен преглед на историята
← По-стара редакцияПо-нова редакция →
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
ВизуаленУикитекст
Редакция без резюме
Редакция без резюме
Ред 27: Ред 27:


Каравелов учи първоначално в килийно училище при поп Никита Вапцилката, а по-късно в училището на Христо Пулеков по [[взаимоучителен метод на преподаване|взаимоучителния метод]]<ref name="bio"/> (1841 – 1846). След откриването на първото българско класно училище от [[Найден Геров]] в Копривщица през [[1846]] г.<ref name="bio"/>, Каравелов става ученик на Геров (до 1850 година), където изучава българска история, физика, геометрия, география и др. предмети. От 1850 година е изпратен от баща си да учи 2 години в гръцкия гимназион<ref name="bio"/>. През [[1852]] г. се премества в училището на Геров в [[Пловдив]], където за първи път се запознава и чете някои съчинения от руска литература<ref name="book"/>.
Каравелов учи първоначално в килийно училище при поп Никита Вапцилката, а по-късно в училището на Христо Пулеков по [[взаимоучителен метод на преподаване|взаимоучителния метод]]<ref name="bio"/> (1841 – 1846). След откриването на първото българско класно училище от [[Найден Геров]] в Копривщица през [[1846]] г.<ref name="bio"/>, Каравелов става ученик на Геров (до 1850 година), където изучава българска история, физика, геометрия, география и др. предмети. От 1850 година е изпратен от баща си да учи 2 години в гръцкия гимназион<ref name="bio"/>. През [[1852]] г. се премества в училището на Геров в [[Пловдив]], където за първи път се запознава и чете някои съчинения от руска литература<ref name="book"/>.
[[File:Наташа Петренко и Иван Сиврев – Любен Каравелов.jpg|thumb|Наташа Петренко и Иван Сиврев – Любен Каравелов]]


В периода 1853 – 1856 година, Каравелов е изпратен в [[Одрин]] от баща си да учи за абаджийски чирак, но се връща по-късно отново в родния си град. През 1854 г. баща му, Стойчо, го взима със себе си, за да му помага в [[Джелепкешани|джелеплъка]]. Любен обикаля из Османската империя и успява да се запознае с неволите и страданията на българите (българския бит и фолклор). Там той се мести в [[Цариград]] (1856), в търговската кантора на Петър Софиянлията, но вместо да се занимава с [[търговия]], той проявява голям интерес към политически въпроси от [[Кримска война|Кримската война]], паралелно с което записва и материали за изследователска работа по [[фолклор]] и [[етнография]]<ref name="bio"/>.
В периода 1853 – 1856 година, Каравелов е изпратен в [[Одрин]] от баща си да учи за абаджийски чирак, но се връща по-късно отново в родния си град. През 1854 г. баща му, Стойчо, го взима със себе си, за да му помага в [[Джелепкешани|джелеплъка]]. Любен обикаля из Османската империя и успява да се запознае с неволите и страданията на българите (българския бит и фолклор). Там той се мести в [[Цариград]] (1856), в търговската кантора на Петър Софиянлията, но вместо да се занимава с [[търговия]], той проявява голям интерес към политически въпроси от [[Кримска война|Кримската война]], паралелно с което записва и материали за изследователска работа по [[фолклор]] и [[етнография]]<ref name="bio"/>.

Версия от 15:04, 4 юли 2021

Вижте пояснителната страница за други личности с името Каравелов(а).
Любен Каравелов
български поет, писател, енциклопедист, журналист и етнограф
Роден
Любен Стойчев Каравелов
Починал
21 януари 1879 г. (44 г.)
РелигияПравославна църква
Учил вИмператорски Московски университет
Работилпоет • писател • журналист
Литература
Период1859 – 1879
Семейство
Братя/сестриПетко Каравелов
Любен Каравелов в Общомедия

Лю̀бен Сто̀йчев Каравѐлов (1834[1] – 21 януари 1879) е български поет, писател, енциклопедист, журналист, етнограф; национален герой, борец за освобождението на България от османска власт. По-големият брат на влиятелния следосвобожденски политик Петко Каравелов (1843 – 1903)[2].

Допринася съществено за развитието на обществената мисъл в България през Възраждането, пише библиографски трудове, статии по българска литература, култура, лексикография, политическа история, нумизматика. Каравелов участва в националреволюционното движение като член и председател на Българския революционен централен комитет (БРЦК) в Букурещ, Румъния в началото на 70-те години на 19 век.[3][4][5]

Биография

Произход и образование

Любен Каравелов е роден на 7 ноември 1834 или 1835 година (според други източници 1837[1]) в град Копривщица[6] в семейството на заможния бегликчия Стойчо Каравела. Каравеловият род води началото си от средата на 18 век, като според различни сведения неговият основоположник хаджи Стойчо произлиза от Златишко или от Костурско.[7] Майка на Любен Каравелов е Неделя Доганова, произхождаща от знатния копривщенски род Доганови, а по майчина линия – от Чалъкови.[8] Семейството на Стойчо и Неделя има седем деца – четири момчета: Любен, Христо, Петко и Рали и три момичета: Рада, Велика и Мария[9] (майка на Рашко Маджаров)[2].

Каравелов учи първоначално в килийно училище при поп Никита Вапцилката, а по-късно в училището на Христо Пулеков по взаимоучителния метод[6] (1841 – 1846). След откриването на първото българско класно училище от Найден Геров в Копривщица през 1846 г.[6], Каравелов става ученик на Геров (до 1850 година), където изучава българска история, физика, геометрия, география и др. предмети. От 1850 година е изпратен от баща си да учи 2 години в гръцкия гимназион[6]. През 1852 г. се премества в училището на Геров в Пловдив, където за първи път се запознава и чете някои съчинения от руска литература[2].

Наташа Петренко и Иван Сиврев – Любен Каравелов

В периода 1853 – 1856 година, Каравелов е изпратен в Одрин от баща си да учи за абаджийски чирак, но се връща по-късно отново в родния си град. През 1854 г. баща му, Стойчо, го взима със себе си, за да му помага в джелеплъка. Любен обикаля из Османската империя и успява да се запознае с неволите и страданията на българите (българския бит и фолклор). Там той се мести в Цариград (1856), в търговската кантора на Петър Софиянлията, но вместо да се занимава с търговия, той проявява голям интерес към политически въпроси от Кримската война, паралелно с което записва и материали за изследователска работа по фолклор и етнография[6].

Прави неуспешни опити да постъпи в турското военно училище, след което предприема пътешествие до Бургас, Шипка и Габрово, където записва народни песни, събира материал за бъдещите си фолклорни и етнографски изследвания. През юни 1857 година потегля за Одеса, за да постъпи в кадетски корпус, но не е приет, поради навършени години. Установява се в Москва и проявява желание да бъде записан за студент в Московския университет. Не успял да вземе примерния изпит, Каравелов се записва волен слушател в Историко-филологическия факултет на Московския университет[6]. Лекциите не го задоволяват и той не се явява на нито един изпит[2].

В Москва и Белград

Любен Каравелов, заедно с Константин Миладинов и Петър Хаджипеев.

Особено влияние върху Каравелов оказват обществените идеи сред бурната студентска младост като част от руската интелигенция. Тук живее и работи заедно с българите Константин Миладинов, Райко Жинзифов, Васил Попович, Нешо Бончев и др. Образуват българската дружина „Братски труд“ (1859) и започват да издават списание „Братски труд“ (1860), в което Каравелов печата първите си стихотворни опити – „Загорец“, „Желание“, „Пастир“ и революционната статия „Славяне в немско“. Участва в студентските вълнения (1861) и бива последовател на руските революционни демократи като влиза в техен забранен кръжок. Поставен е под полицейски надзор (1859). Не успява да се яви на изпити, но чете много Белински, Александър Херцен и Чернишевски (революционни авторитети и образци на критиката и философията), Гогол, Тарас Шевченко и Марко́ Вовчо́к (украинска писателка), други литературни автори. Пише разкази и повести в „Наше время“, „Московские ведомости“ и „Русская речь“. Пише повестите „Войвода“, „Неда“, „Сирото семейство“, „Дончо“ и „Българи от старо време“, които от 1868 година издава в самостоятелен сборник – „Страницы из книги страданий болгарского племени“. Първата си белетристична творба „Войвода“ отпечатва през 1860 година, а година по-късно издава сборник „Памятники народного быта болгар“. Ценно сътрудничество при издаването на сборника му оказва участникът в руското революционно движение Иван Прижов[2].

Покрай опита за покушение на Александър II и предстоящите събития на Балканския полуостров, Каравелов е принуден да напусне Русия. Установява се в Белград през февруари 1867 година, откъдето изпраща кореспонденции за руските вестници.[6] Там той се жени за Наталия Петрович, с която живее до края на живота си, но двамата нямат деца.[7] На 11 октомври същата година е прогонен от там и потегля за Нови Сад. Скоро той отново получава разрешение да се върне в сръбската столица. На Каравелов му е забранено да се занимава с политика и да критикува живота в княжеството. Самият той, макар и свободен, се чувства като в затвор. Затова напуска Белград и отново отива в Нови Сад. Създава „Български комитет“, с който си поставя за задача да организира българските емигранти в Сърбия с оглед на предстоящата освободителна борба. В Сърбия Каравелов се утвърждава като талантлив публицист, белетрист, литературен критик-основоположник на критическия реализъм в сръбската литература и политик. Там той пише и обнародва белетристичните произведения „Крива ли е съдбата?“, „Сока“ и др. – обзорни статии за сръбската литература[2].

В Сърбия Каравелов се сближава с либералните кръгове около движението „Омладина“ и през следващите години е активен поддръжник на идеята за Балканска федерация и по-общо за сръбско-българско сътрудничество.[10] При вълната от репресии след убийството на княз Михаил Обренович той бяга на унгарска територия, но въпреки това е арестуван в Нови Сад, заедно с видния сръбски общественик Владимир Йованович.[10] Двамата лежат заедно в затвора в продължение на месеци,[10] като Каравелов е освободен на 4 януари 1869 година поради недоказаност на обвинението.

В Букурещ

В началото на май 1869 година се установява в Букурещ и е ангажиран от „старите“, група заможни български търговци, да редактира техния вестник „Отечество“. Не след дълго той влиза в конфликт с тях, тъй като отхвърля идеята им за поставяне на България под руски протекторат и се застъпва за самостоятелни революционни действия за освобождение на страната.[10] От 7 ноември издава в. „Свобода“ (1869 – 1873). По-късно негов пръв помощник там става Христо Ботев (1872 – 1873), а вестникът става орган на БРЦК. Възторжено посреща идеята за създаване на Българското книжовно дружество (БКД), днес Българска академия на науките (БАН). По-късно двамата редактират вестник „Независимост“ (1873 – 1874). На 28 април 1873, в бр. 32, Каравелов пише статията „Ние сме родени да кърпиме чуждите дрехи“, в която разказва как

„ „българете обичат да плачат по чуждите гробища, когато техните собствени родители лежат в земята непрелеяни, неоплакани и непоменени ... Кой помага на чуждите правителства да деморализират народът ни и да го направи неспособен за нищо? – Българете... Ако захване да се гради гръцка черкова, то ние сме първи; а ако захване да са гради българско училище, то сме последни ... чорбаджията-хаджия купува из Ерусалим своите достойнства твърде скъпо, а продава народът си твърде евтино ... В чуждите учебни заведения са свършиле науките си мнозина българе, но тие са останале в чужбината да кърпят чуждите дрехи и да плачат на чуждите гробища; а българете постоянно се оплакват, че нямат учители, че нямат способни списатели и че нямат учени хора... И така, ние сме родени на тоя свят или да кърпиме чуждите дрехи, или да плачеме на чуждите гробища.“ “

Любен Каравелов

Едновременно с издаването на вестник „Независимост“ Каравелов поддържа тесни контакти с революционната българска емиграция, с Васил Левски, с когото през есента или края на 1869 година полагат основите на революционната организация. На учредителното ѝ събрание в края на април и началото на май 1872 година Каравелов е избран за председател на Българския революционен централен комитет (БРЦК). Освен работата си около комитета Каравелов поддържа контакти в Букурещ и с дейци на руското революционно движение. След трагичната гибел на Апостола на свободата апатията на част от революционните дейци към делото, несъгласие и недоразумения с ръководните членове на организацията го карат да се оттегли от ръководните органи на движението, да преустанови „Независимост“ и от януари 1875 година да започне да издава списание „Знание“, научно-популярни книги и сборници. Настъпва разрив между Каравелов и Ботев. Въпреки това Каравелов остава революционер и демократ, загрижен за съдбата на поробения български народ, за всички потиснати в света[2].

Последни години, 1876 – 1879

След раздялата си с Ботев, Каравелов подновява изпращането на кореспонденции в руски вестници. Участва в създаването на „Югославския просветен благотворителен комитет“, след обявената на 12 април 1877 година война на Османската империя от страна на Русия. Завръща се в България в услуга на руските войски. През февруари посещава Сан Стефано. Среща се с граф Николай Игнатиев и заедно със свитата му посещават град Цариград.

Създава заедно с други революционни дейци в Търново комитет „Единство“, с който си поставят за задача помагането на революционното движение на българите в Македония, останали под османско владичество. Същият комитет е отговорен за подготвянето на Кресненско-Разложкото въстание, избухнало на 5 октомври 1878 година. Установява се в Русе, но здравословното му състояние се влошава. Умира на 21 януари 1879 година от туберкулоза. Погребан е тържествено от българската общественост, от представители на руската власт и на други славянски народи[2].

Галерия

  • Бюстът в Борисовата градина
    Бюстът в Борисовата градина
  • Паметна плоча на Любен Каравелов в Букурещ
    Паметна плоча на Любен Каравелов в Букурещ
  • Къщата в Букурещ, където живее и твори Любен Каравелов
    Къщата в Букурещ, където живее и твори Любен Каравелов
  • Гробът му в Русе, 1903 г.
    Гробът му в Русе, 1903 г.

Творчество

 Основна статия: Произведения на Любен Каравелов

Открийте още информация за Любен Каравелов в нашите сродни проекти:

Уикицитат (цитати)
Общомедия (изображения и звук)
  • Българи от старо време
  • Хаджи Ничо
  • Богатият сиромах
  • Мамино детенце
  • Войвода
  • Стоян
  • Песен на Раковски
  • Свободата не ще екзарх
  • Хубава си, моя горо...
  • И в Париж има гъски
  • Нашият обществен живот
  • Неутешителен отговор на „Знаеш ли ти кои сме?“
  • Науката не търпи ораторства

Бележки

  1. ↑ а б Енциклопедия „България“. Т.3. Изд. на БАН. С., 1982, с. 324
  2. ↑ а б в г д е ж з Каравелов, Любен. Избрани творби. Изд. „Български писатели“. София, 1959. с. 402 – 405
  3. ↑ Андрейчин, Любомир. Език и стил на Каравелов. Годишник на Софийския университет. ИФФ, т. 46/1950
  4. ↑ Стоянов, Иван. Любен Каравелов. Нови щрихи към живота и дейността му. В. Търново. УИ „Св. св. Кирил и Методий“. 2008. с. 130, ISBN 978-954-524-662-3
  5. ↑ Колева, Ваня. Механизмът на назоваване при жените – в традицията, у Любен Каравелов и Иван Вазов. // „Литературен свят“, № 7, март 2009. Също: Колева, В. Часовникът и воденицата. Българският фолклор и литература. София. „Карина – Мариана Тодорова“. 2014, с. 126 – 138.
  6. ↑ а б в г д е ж Из „Любен Каравелов. Събрани съчинения в дванадесет тома.“, т. I. С., 1984. – Любен Каравелов, Биографични бележки Архив на оригинала от 2003-07-26 в Wayback Machine., Словото
  7. ↑ а б Караниколова, Мария. Родът на Каравелови // Петко Каравелов 1843 – 1903. Между величието и забравата. Копривщица, Дирекция на музеите – гр. Копривщица, 2003. с. 3 – 7.
  8. ↑ Клинчаров, Иван. Любен Каравелов – биография. София, Придворна печатница, 1925. с. 38.
  9. ↑ Пеев, Петко. Петко Каравелов, година ІІІ, кн. 10. София, Библиотека Наши времена, 1946. с. 17.
  10. ↑ а б в г Милюков, Павел. Живата истина (Студии за България). София, Изток-Запад, 2013. ISBN 978-619-152-162-3. с. 31.

Външни препратки

     Портал „България“         Портал „България“          Портал „Литература“         Портал „Литература“    
Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Любен_Каравелов&oldid=11045335“.