Разлика между версии на „Френска нова вълна“

Направо към навигацията Направо към търсенето
редакция без резюме
(кат, меп, правопис (вероятно има още за оправяне), шаблони)
No edit summary
'''Френската Нова вълна''' е направление във [[Франция|френското]] [[кино]] от края на 50-те и 60-те години на 20 век.
През 50-те години на 20-ти век, във Франция се появява едно ново бунтарско движение от млади кинематографисти, чиято цел да покажат на теория и да докажат на практика превръщтането на кино-камерата в изразително средство. Средство, което отваря вратички към фантазиите, мислите и индивидуалноста на режисъора, както перото за един писател или четката за един художник. Тяхното сдружение се сформира в Париж през 1954г1954 г. под името „Кайе дю синема“, така както се казва и тяхното списание в което не се церемонят много много да критикуват остро традиционното френско кино като западнало, мудно и неоригинално, а справедливоста, авторитарната власт и цензурата са силни стимули за човека на изкуството.
 
Това движение от дебютиращи кинематографисти, разкриващи нови хоризонти, е наречено за първи път „нова вълна“ чрез статия в сп. „Експрес“ от Франсоаз Жиру през 1957 г.
Едни от наи-изявените и доказани като лидери на френската „новата вълна“ са Франсоа Трюфо, Жан-Люк Годар, Клод Шаброл, Луй мал Думи,
Ален Рене и др. Филмите им дават нов тон и нов творчески почерк, по-гъвкав, по-усвободеносвободен, малък бюджет, лека техника, снимки в реален декор и по-естествена игра на актъорите.
 
Франсоа Трюфо е роден в Париж на 6 февруари 1932 г. изкарва самотно и трудно детство. Игнориран и неразбран от семейството си, той изкарва тежки години в изправителни заведения. Намиращ усамотение в книгите и тъмните киносалони, бива силно повлиян от филми като „Гражданинът Кейн“ на [[Орсън Уелс]]
и „Прозорец към двора“ на [[Алфред Хичкок]] (негов любим майстор на киното). Започва да участва активно в организирането на кино клубове, неговия ентосиазъм привлякъл вниманието на критикът Андре Базен които го освободил от изправителното заведение и го наема като сатрудниксътрудник в „кайе„Кайе де синема“.
 
Кариерата на младия критик, скоро след това била прекратена поради влизането му в армията, от кадето той дезертира, следва затвор и позорно уволнение. Но Андре Базен отново го спасява и след като го измъква от затвора с негова помощ, Тюфо пише първата си критична статия, заклеймявайки себе си като най-унищожителният критик на съвременните френски филми. Тои пледира за кино, което позволява на режисъора сам да пише диалога, сам да съчинява историята и да прави филми в изцяло свои артистичен стил. По този начин той фактически повлиява на киното, преди още да е направил филм.
 
Собственото му трудно детство вдъхновява идеята за „400-те удара“, полубиографично разглеждане на престъпноста сред работническата класа. Той е първият от трилогията за Антоан Дуанел и проследява развитието на героя от измачен антисоциален тип към щастлив и спокоен домашен живот.
Филмът се оказва един от най-популярните от „новата вълна“, особено в Англия и Съединените щати. Последван е от две изпълнени с нежност песимистични разглеждания на сексуалната трагедия: „Стреляйте по пияниста“пианиста“, адаптация на трилъра „Там долу“ от Деивид Гудис, жанр, към който Трюфо проявява голям интерес, и „Джул и Джим“.
 
След този изблик на творческа енергия, Трюфо изглежда изпада в период на нерешителност. Всичките му по-късни творби, обаче, са крайно интимни и проучват темата за нещастно детство - трилогията за Дунал и Дивото дете, хроника за лекар от 17 век, които опитва да опитоми нецивилизовано дете — и мелодрами за катастрофалните сблъсаци между срамежливите герои и безсрамните и еманципирани, обичащи да се налагат жени.
Анонимен потребител

Навигация