НАТО: Разлика между версии

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Zorrobot (беседа | приноси)
м Робот Добавяне: yo:NATO
Ред 202: Ред 202:
[[vo:NBNL]]
[[vo:NBNL]]
[[war:Katig-uban Tratado han Amihanan Atlantiko]]
[[war:Katig-uban Tratado han Amihanan Atlantiko]]
[[yo:NATO]]
[[zh:北大西洋公约组织]]
[[zh:北大西洋公约组织]]
[[zh-min-nan:NATO]]
[[zh-min-nan:NATO]]

Версия от 20:42, 28 ноември 2009

Шаблон:Организация инфо

Среща на върха на НАТО през 2002 г.

Организацията на Северноатлантическия договор, НАТО (англ. North Atlantic Treaty Organization, NATO; фр. Organisation du traité de l'Atlantique Nord, OTAN) е международна организация за военно сътрудничество, основана с подписването на Северноатлантическия договор на 4 април 1949 г. Седалището на организацията е Брюксел.

Северноатлантически договор

Основополагащ е член 5 от Вашингтонския договор, който гласи:

Страните се съгласяват, че въоръжено нападение срещу една или повече от тях в Европа или Северна Америка ще се разглежда като нападение срещу всички тях и всяка страна се съгласява, че при такова нападение, в силата на правото за индивидуална или колективна самозащита, признато от чл. 51 на Устава на ООН, ще окаже помощ на нападнатата страна или нападнатите страни, предприемайки незабавни действия, каквито смята за необходими, индивидуално или съвместно с други страни, включително използването на въоръжени сили, за възстановяване и поддържане на северноатлантическата област. [1][2]

Първоначално идеята на договора е, че евентуална атака от страна на Съветския съюз срещу някоя от европейските страни-членки или САЩ ще се третира като атака срещу самите САЩ, които имат най-голямата армия и могат да окажат най-ефективна военна намеса. До такава атака обаче никога не се стига. Вместо това за първи път в историята на договора САЩ се позовава на член 5 на 12 септември 2001, в отговор на терористичните атаки на 11 септември 2001.

Страни-членки

Разширение на НАТО през годините

Учредителки

Франция е страна-учредителка, но се отказва от пакта през 1966 г., а през 1995 г. се присъединява отново. Исландия е единственият член на НАТО, който няма своя собствена армия и тези функции са изпълнявани от постоянния американски контингент в страната. Исландия се присъединява към пакта с условието, че няма да се налага да основава своя армия.

Разширения

Гърция и Турция се присъединяват към организацията през февруари 1952 г. Испания се присъединява на 30 май 1982 г., а бившите членки на Варшавския договор Полша, Чехия и Унгария се присъединяват на 12 март 1999. През 2004 година към НАТО се присъединяват Литва, Латвия и Естония, България, Румъния, Словакия, Словения. Прибалтийските републики (Литва, Латвия и Естония) нямат свои военно-въздушни сили. На ротационен принцип останалите страни членки охраняват въздушното пространство над тях. На срещата на НАТО в Букурещ, Румъния през април 2008 г. Хърватия и Албания са поканени да станат страни членки. Договорът за тяхното членство е подписан година по-късно на 2 април 2009 г. във Вашингтон.[3]

На срещата на НАТО в Букурещ заедно с вече присъединилите се към НАТО членки Албания и Хърватия, Македония също получава правато да се присъедини към алианса. Това обаче ще се случи едва след като бъде решен спора за името на бившата Юго-република със страната членка Гърция, която наложи правото си на вето. Въпреки натиска на САЩ и някой източно европейски страни като Полша, под натиска на Руския и най-вече Германия и Франция НАТО отлагат едно евентуално решение за членство на Грузия и Украйна.

Присъединяване на Германия

На 23 октомври 1954 в Париж се подписва комплекс документи, сред тях резолюция на страните-членки на НАТО за присъединяване на Федерална Република Германия към Северноатлантическия пакт. Подписаните съглашения в нарушение с Потсдамската конференция от 1945, предвиждаща демилитаризация на следвоенна Германия, засилват международното напрежение и довеждат до отговор от страна на Световната Соцалистическа Система - създаването на Варшавския договор през пролетта на 1955 г.[4]
След обединението на Германия през 1990 г. членство получава и бившата Източна Германия. Важен за отбелязване факт е, че до 31 август 1994 г. на тази територия (част от НАТО) се намират руски войски. Изтеглянето им оттам е най-голямото преместване на военна сила в мирно време след Втората световна война. [5]

Вижте също

Източници

  1. Стенли Слоун анализира дебата за член 5, доминирал в преговорите за подписване на Вашингтонския договор в летния брой на NATO Review: По време на преговорите за Вашингтонския договор, основополагащия документ на НАТО, текстът на член 5 за ангажимента за колективна отбрана е подреден така, че да успокои европейските съюзници, че Америка гарантира тяхната сигурност и същевременно да получи подкрепата на Конгреса и обществеността в САЩ. Оттогава съюзниците са принудени да адаптират приложението на член 5 към променящите се условия в Алианса и околния свят. На практика може да се каже, че начинът, по който се е прилагала разпоредбата, е не по-малко важен от грижливо премерените й думи.
  2. Британският външен министър Ърнест Бевин е всепризнатият създател на Вашингтонския договор и автор на текста на бъдещия член 5.
  3. Албания и Хърватия станаха членове на НАТО
  4. БСЭ, третье издание, т. 17, стр. 209, "Парижские соглашения"
  5. Описание на изтегянето на ГСВГ/GSSD

Външни препратки

Шаблон:Link FA Шаблон:Link FA