Сюлейман Челеби

Сюлейман
османски военачалник
Роден	1377 г. ?, Османска империя
Починал	17 февруари, 1411 г. Одринско
Религия	сунитски ислям
Семейство
Баща	Баязид I
Братя/сестри	Иса Челеби Муса Челеби Мехмед I
Подпис
Сюлейман в Общомедия

Сюлейман Челеби е вторият син на султан Баязид I (1389-1403), наследил европейските владения на Османската империя (1402-1411) след злополучната за османците битка при Ангора.

Разгромът на султан Баязид I в Анкарската битка прекъсва периода на разрастване на османските владения. С подкрепата на Тимур завладените от османците бейлици Гермиян, Сарухан, Айдън, Ментеше и Караман връщат самостоятелността си, а предишните им владетели се връщат на власт. Обсадата на Константинопол е прекратена и византийците си връщат някои владения, главно на Балканите.

За разлика от брат си Муса Челеби, Сюлейман е спасен от плен при Тимур от Стефан Лазаревич^{[източник?]}. Първоначално след битката се установява в Бурса и се опитва да организира съпротива срещу Тимур, но претърпява поражение, след което се прехвърля на Балканите и пребивава в османската столица Одрин. Междувременно в продължение на година и половина Тимур разграбва западните части на Мала Азия и много жители на региона се спасяват в Константинопол или се прехвърлят на Балканите при Сюлейман Челеби.

Сключва т.нар. Галиполски договор с християнските владетели по силата на който възстановява предходното статукво на Балканите отпреди завоеванията на баща му. Византия си повръща владението над Солун и крайморските европейски градове от Халкидики до Месемврия, като Сюлейман се признава за византийски васал, задължавайки се да плаща на византийския император данък. Благодарение на християнската подкрепа която има успява да се наложи през 1403 г. в спора с по-младия си брат Иса Челеби, който е изпратен и с християнска войска да изтласка Мехмед I от Бурса и северозападния Анадол, поверявайки на по-малкия си брат управлението на азиатското османско наследство.

Сюлейман взема страната на Вук Лазаревич и Георги Бранкович в спора им за Косовското и Моравското наследство срещу Стефан Лазаревич, който междувременно се е признал за васал на Сигизмунд с цел да получи подкрепата на унгарския крал в наследствения спор. През 1403/04 г. срещу Сюлейман Челеби е сформирана християнска коалиция под егидата на Сигизмунд в която участват Стефан Лазаревич, Мирчо Стари, Остоя и Константин II Асен. През 1408 г. организира посредством Евренос бей поход срещу деспота и, притискайки Стефан досами Белград, успява да наложи решение в полза на Лазар и Георги за подялба на Моравското деспотство - Георги получава бащините си владения над Косово, а Лазар — южното Поморавие с главен град Аладжа хисар /Крушевац/ (границата между владенията на братята в този участък минава по Западна Морава), като за Стефан остава Подунавието с Белград, граничещо с Кралство Унгария, т.е. средновековните Браничевска и Белградска област.

По време на гражданските размирици в Османската империя през първите две десетилетия на 15 век, Сюлейман от всичките османски претенденти за султан, и синове на Баязид I, е най-доброжелателно настроен спрямо християните. Като цяло подкрепя Бранковичи в спора им с Лазаревичи за владението на наследствените имения - Косово и Моравско. Обявява се срещу Стефан Лазаревич и в подкрепа на Георги Бранкович и брата на Стефан - Вук Лазаревич в спора на последния за Моравско.

В началото на 1410 г. бъдещият султан Мехмед I изпраща брат си Муса Челеби в Европа да изземе от владението на Сюлейман османското наследство на стария континент. Муса разбива силите на сюлеймановия бейлербей Синан край Ямбол, което принуждава Сюлейман да прекъсне експедицията си в Мала Азия, която той провежда за да завоюва от своя страна османското наследство в Мала Азия. Тази загуба принуждава Сюлейман де се завърне в Европа.

Въпреки, че печели битката при Космодион през 1410 г., заедно с християнските си съюзници, Сюлейман е победен от брат си Муса Челеби в битка при София при с. Чамурлий (дн. Калково, Софийско) на 17 февруари 1411 г., след което е обезглавен при бягството си от Одрин към Константинопол. Преди това неговите и присъдружни сили на Георги и Лазар са победени от Муса и съюзилия се конюктурно с Кесиджията Стефан Лазаревич край Пловдив. Според турските историци и анализатори на Османската империя по това време, Сюлейман губи подкрепа сред мюсюлманите поради прохристиянската си политика.

Лаоник Халкокондил намира Сюлейман за храбър, а Дука - за великодушен владетел.

Синът на Сюлейман Орхан е отгледан и възпитан в Константинопол. Внук му, който също се казва Орхан, участва в отбраната на Константинопол редом до последния римски император Константин XI Палеолог и генуезеца на византийска служба Джустиниани Лонго през 1453 г., в хода на която е посечен от османските сили, намирайки смъртта подобно на своя дядо в защита на християнската кауза.

Според някои непотвърдени легендарни сведения, Сюлейман е начело на обсаждащата и превзела Търново османска армия през лятото на 1393 г. Тези легенди, намерили отражение и в творчеството на Иван Вазов, предават, че предателя на българската престолнина е евреин, който след подлата си постъпка, последвана от искане за награда, бил екзекутиран по заповед на Сюлейман с думите: "Такава е наградата на предателите. Днес предаде тях, утре може нас да предадеш". (Жидов гроб)[1]

Източници

Цитирани източници

• Имбър, Колин. Османската империя 1300-1481. София, Амисития, 2000. ISBN 954-90556-2-0. (на български)