Христо Смирненски: Разлика между версии

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Редакция без резюме
Ред 83: Ред 83:
== Други ==
== Други ==
Името на Христо Смирненски носи морският нос „[[Смирненски (нос)|Смирненски]]“ на Остров Робърт, Южни Шетлъндски острови, [[Антарктика]].<ref>[http://www.id-team.org/apc/Apcbg-Web-New_files/gazet-bg.doc Справочник на българските географски имена в Антарктика (Bulgarian Antarctic Gazetteer)]</ref>
Името на Христо Смирненски носи морският нос „[[Смирненски (нос)|Смирненски]]“ на Остров Робърт, Южни Шетлъндски острови, [[Антарктика]].<ref>[http://www.id-team.org/apc/Apcbg-Web-New_files/gazet-bg.doc Справочник на българските географски имена в Антарктика (Bulgarian Antarctic Gazetteer)]</ref>
Къщата на Смирненски в София е била превърната в музей през 1959г., но е затворена през 2004г., защото от много години не и е правен ремонт и е опасна за посещения.Всички артефакти от музея са преместени и се съхраняват във фондовете на Националния литературен музей, а общината и министерството на културата и до днес спорят чия собственост трябва да е къщата.
Къщата на Смирненски в София е била превърната в музей през 1959г., но е затворена през 2004г., защото от много години не и е правен ремонт и е опасна за посещения. Всички артефакти от музея са преместени и се съхраняват във фондовете на Националния литературен музей, а общината и министерството на културата и до днес спорят чия собственост трябва да е къщата.
През юни 2013г. по повод 90 години от смъртта на великия поет беше възстановен неговия гроб, по инициатива на гражданско сдружение "Епископ Йосип Щросмайер" с любезното съдействие на столичната община.
През юни 2013г. по повод 90 години от смъртта на великия поет беше възстановен неговия гроб, по инициатива на гражданско сдружение "Епископ Йосип Щросмайер" с любезното съдействие на столичната община.



Версия от 15:58, 17 септември 2013

Христо Смирненски
ПсевдонимСмирненски [1], Ведбал[2], Орезам, Гаврош, Южен Северняк, Нагел Смуглий, Окър-Кокър, Кямил Ефенди, Лорд Вилмон, Лорд Джеймс Шокинг и т.н., и т.н.
Роден17 септември 1898 г.(1898-09-17)[3] стар стил, (29 септември нов стил)
Починал18 юни 1923 г. (на 24 г.)
Националностбългарска
Жанрпоезия
Христо Смирненски в Общомедия

Христо Смирненски (роден Христо Димитров Измирлиев, Смирна е другото име на град Измир, 17 септември 189818 юни 1923) е изтъкнат български поет. Основна тема в творчеството му е социалната справедливост[4].

Биография

Христо Смирненски е роден на 17 септември 1898 година в град Кукуш, тогава в Османската империя, днес Килкис, Гърция. След опожаряването на родния му град, той се премества със семейството си в София. Работи известно време като вестникар и репортер, а също и като писар.

Детство и юношество

Семейството на Христо Смирненски участва дейно в църковните борби на македонските българи. Негов пръв братовчед е българският комунист Петър Хаджиделев.[5] Туше Делииванов, близък техен роднина пише:

Измирлиевци са страдали в борбата за българското духовно възраждане. Бащата на това момче е затварян, съден и измъчван в тези борби от турските власти по подстрекателства на гъркомани и на гръцките владици. Измирлиевци са уважван род от всички кукушани - българи.[6]

През октомври 1912 г. започва Балканската война и на двадесет и петия ден от същия месец българските войски освобождават Кукуш. Смирненски е едва на 13 години. Радостта на населението обаче е твърде кратка. След победата между балканските съюзници изникват разногласия и избухва Междусъюзническата война. Пред опасността от настъпващите гръцки войски жителите напускат Кукуш, градът е опожарен. Семейството на Димитър Измирлиев заедно с хилядите бежанци се отправя да търси спасение и препитание в София. Въпреки състоянието на мизерия, в което се намират, Димитър Измирлиев и жена му държат децата им да учат. Христо се записва в Техническото училище, но заедно с по-малкия си брат Анастас помага в издръжката на семейството — продават вестници.

От началото на 1915 г. по примера на по-големия си брат, хумориста Тома Измирлиев (1895–1935), 16-годишният Христо започва да сътрудничи на хумористичните издания — най-напред на вестник „К’во да е“, където за пръв път се подписва с един от най-известните си псевдоними като хумористВедбал. От следващата година той публикува хумористични стихове и фейлетони в „Българан“, „Родна лира“, „Художествена седмица“, „Смях и сълзи“, „Барабан“, „Сила“. Необикновено находчив и плодовит, Ведбал, въпреки младостта си, става един от най-търсените и популярни за онова време хумористи. През 1917 г. за пръв път се подписва с псевдонима Смирненски, с който остава в класиката на българската литература.[7]

Като ученик в Техническото училище, той продължава да се труди — като обикновен работник, продавач в колониален магазин и др. По това време избухва Първата световна война. През май 1917 г. Христо постъпва като юнкер във Военното училище, но въпреки суровото казармено всекидневие, продължава да пише и да публикува в хумористичните издания. В края на годината избухва Октомврийската революция. Командването на училището въвежда продължителна карантина с цел да се избегне проникването на комунистически идеи. През април 1918 г. излиза първата му сбирка — „Разнокалибрени въздишки в стихове и проза“. Тя е с хумористичен характер и излиза под перото на Ведбал, но по-късно е разкритикувана от собствения си автор.

Силно въздействие върху идейното развитие на младия поет оказва Войнишкото въстание през 1918 г. Разбунтувалите се срещу Фердинанд и правителството войници са отблъснати от юнкерите от Военното училище. Смирненски става свидетел на най-кръвопролитния сблъсък — край Захарна фабрика. Ужасен от жестокостта, с която правителството разгромява метежниците, той напуска Военното училище през ноември и за това баща му е принуден да заплати голямо обезщетение.

Зрял период

След навлизането си в гражданския живот Смирненски става член на редакционната колегия на „Българан“, но същевременно изкарва прехраната си първоначално като писар II разред в Управлението по транспорта, по-късно като карнетист, а след това е чиновник в Дирекцията на стопанските грижи, репортер, касиер, редактор, коректор.

Периодът на 1919 и 1920 година е бурен в живота на София, време на социални сблъсъци. През ноември 1919 г. по решение на Комунистическата партия започва да излиза седмичното хумористично художествено-литературно списание „Червен смях“. Участието на Смирненски в списването му има решаващо значение за него — хуморът му става все по-социално насочен. Той участва в демонстрации и митинги, на които се поставят искания за амнистия на осъдените войници, подобряване материалното положение на трудещите се и др. Постепенно социалната принадлежност на Смирненски става решаващ фактор в идеологическите му възгледи и той се пропива със съзнанието, че е боец на пролетариата. През пролетта на 1920 г. става член на Комунистическия младежки съюз, а през 1921 г. — на Комунистическата партия.

1920 г. е преломна в творческия път на Смирненски. Лявата критика оценява естетическите му търсения и творби създадени до този момент като прояви на „декадентския“ символизъм, като поетически постижения, които не дават никакви основания „да се предположи за яркия му поетически талант“. Първото си истинско стихотворение, както твърди тази социалистическа литературна критика, Смирненски пише за първомайския брой на „Червен смях“. Стихотворението се казва „Първи май“:

Да спрат фабричните комини
и всеки черен труд да спре
и туй намръщено море
от морни роби и робини
да озари и приласкай
усмивката на първи май!

След това свое стихотворение Смирненски започва цяла поредица, публикувана на страниците на „Червен смях“: „Ний“ (26 юни 1920), „Червените ескадрони“ (3 септември 1920), „Улицата“ и „Утрешния ден“ (24 септември 1920), „Херолди на новия ден“ (15 октомври 1920), „Северно сияние“ (29 октомври 1920), „През бурята“ (6 януари 1921), „Бурята в Берлин“ (13 януари 1921), „Йохан“ (27 януари 1921) и др. В партийните издания „Червен смях“ и Работнически вестник виждат бял свят няколко десетки негови творби, представляващи ярко новата естетическа линия в творчеството на поета.

В края на февруари 1922 г. партийното издателство „Общо работническо кооперативно дружество «Освобождение»“ отпечатва втората и последна издадена приживе стихосбирка на Смирненски — „Да бъде ден!“. Отпечатана в 1500 бройки, сбирката се разпродава бързо и няколко месеца по-късно кооперативното дружество „Освобождение“ пуска второ издание. „Да бъде ден!“ въвежда поета като ярко талантлива и добре отграничена индивидуалност — творец, чието творчество е силно социално ангажирано, което носи новия ценностен модел, новите обществени и естетически каузи в разноликата българска литература на второто десетилетие на XX век. С „Да бъде ден!“ Смирненски излиза извън границите на политическата и идеологическа ангажираност и заявява безкористното пламенно човеколюбие, бляна за щастие на човечеството, превърнали се в негова творческа философия. Тук именно Смирненски най-ярко се сближава с нравствения заряд на Ботевите творби и средството, което Ботев намира за противопоставяне срещу човеконенавистничеството — борбата, революцията. За лявата литературна критика Смирненски митопоетизира събуденото класово самочувствие на пролетарското мнозинство и бунта му срещу обществените несправедливости. С неповторим лиричен почерк Смирненски възпява копнежа по щастие и безсмъртната любов към хората, обобщени философски в „Херолди на новия ден!“ — „Какво по-божествено щастие от бляна да бъдеш човек“ (по-късно Смирненски изключва това стихотворение от стихосбирката).

Последни години

През пролетта на 1921 г. Смирненски заболява от паратиф и през лятото заминава в рилското село Радуил, за да се лекува. Завърнал се в София, той продължава да пише и публикува лирически, хумористично-сатирични стихове и фейлетони. Във връзка с една стачка на тютюневите работници той пише стихотворението „Жълтата гостенка“ (15 юли 1922). През 1922 г. отново се чувства недобре и през лятото отново заминава за Радуил, при свои приятели. Там прекарва един особено плодотворен месец. Тук той написва стихотворенията „Юноша“ и „Каменарче“, фейлетоните „В трена“ и „В Самоковския общински съвет“, импресиите „Босоногите деца“ и „Смело, товаришчи!“, очерците „Пожар в Рила“ и „Куртова поляна“. В началото на септември е в Чамкория, където работи като измервач в горското стопанство. В края на годината се завръща в София и до първите месеци на 1923 г. е в период на особена творческа активност. Пише „Зимни вечери“, „Роза Люксембург“, „Съветска Русия“ и сатирата „На гости у дявола“.

Туберкулозата не подминава и Смирненски. В началото на април поетът неочаквано получава кръвоизлив и лекарите откриват каверна. Лекарските препоръки за чист въздух, силна храна и пълно спокойствие обаче са непосилни за бедния Христо. Родителите му наемат слънчева стая в Горна баня и там състоянието му се стабилизира. Но и тук Смирненски не престава да твори и да посреща множество посетители. В края на май е отпечатана и последната му творба — сатирата „Приказка за стълбата“, в която поетът разобличава политическите ренегати, въздигнали се от социалните низини и станали „принцове“. Тази сатирична творба на Смирненски неслучайно е посочена от българската литературна критика за най-зрялата в неговото творчество. Не само тези ренегати засяга тя. Отнася се и за „всички, които ще кажат: Това не се отнася до мене“ — онези, които се изкачват по стълбата (на властта, но и на живота) с цената на убежденията си, на нравствеността си, която продават на Дявола, за да стъпят на всяко едно ново стъпало.

Нов кръвоизлив на 5 юни прави състоянието му критично. Той незабавно трябва да постъпи в санаториум, но свободно легло не се намира. Лекарският съвет поставя безнадеждна диагноза — милиарна туберкулоза. Превратът от 9 юни 1923 г. оставя Смирненски без храна и лекарства за цели два дни. Той е преместен спешно в близък частен санаториум, но твърде късно. Около 6:30 ч. сутринта на 18 юни 1923 г. той издъхва, малко преди да навърши 25-годишна възраст. „Поиска лист да пише, но това си остава последното негово желание“, спомня си по-късно сестра му. Тялото на Христо е изложено в църквата „Свети Крал“ още по пладне същия ден, където прочувствено слово произнася Гео Милев.

Творчество

Той е български поет, ярък представител на постсимволизма в българската литература. Литературната му дейност започва още в гимназиалния курс, когато той пише хумористични стихотворения. Известен е като Христо Смирненски или като Ведбал (другия му псевдоним). Въпреки ранната си смърт, той се слави като доста продуктивен автор — едно от последните издания на събраните му съчинения се състои от осем тома. Възхваляван от лявата литературна критика (и заради социалистическите идеи в творчеството си), но определен от съвременните му консервативни литературоведски кръгове като автор на „приложна поезия“, Смирненски е забележителен поет, неговата поезия е устремна[8], текстовете му имат изповеден характер и най-характерното за тях е тържественото и празнично усещане за една необходима промяна в света, огорчението от суровата действителност и готовността за борба за промяна. Неговите произведения са актуални и днес и са обект на обществен дебат (напр. „Приказка за стълбата“) и на търсения на литературната критика.

Други

Името на Христо Смирненски носи морският нос „Смирненски“ на Остров Робърт, Южни Шетлъндски острови, Антарктика.[9] Къщата на Смирненски в София е била превърната в музей през 1959г., но е затворена през 2004г., защото от много години не и е правен ремонт и е опасна за посещения. Всички артефакти от музея са преместени и се съхраняват във фондовете на Националния литературен музей, а общината и министерството на културата и до днес спорят чия собственост трябва да е къщата. През юни 2013г. по повод 90 години от смъртта на великия поет беше възстановен неговия гроб, по инициатива на гражданско сдружение "Епископ Йосип Щросмайер" с любезното съдействие на столичната община.

Външни препратки

Уикиизточник
Уикиизточник
Уикиизточник разполага с оригинални творби от:

Източници

Тази статия се основава на материал от Словото, използван с разрешение.

Бележки

  1. През 1917 за първи път използва псевдонима Смирненски, с който остава в класиката на българската литература.
  2. Този псевдоним идва още, когато Смирненски е в Кукуш. Там той е имал куче на име Бальо, а когато са го викали са казвали „Вед Бальо“ и от там Ведбал.
  3. Христо Смирненски - Биографични бележки
  4. Александър Панов, Поезията на Смирненски и митът за сътворението на света, в. Литературен форум, бр. 28, 24 септември 2002
  5. Смирненски, Христо, Пантелей Зарев, Елена Димитрова. Събрани съчинения, том 4, Български писател, 1960, стр. 646.
  6. Карчев, Петър. През прозореца на едно полустолетие (1900-1950), Изток-Запад, София, 2004, стр. 367. ISBN 954321056X
  7. Елисавета Попатанасова - майка на поета разказва за първия детски прякор, превърнал се в първия творчески псевдоним: На училище тръгна много малък. Не беше навършил още 6 години. Не искаха да го запишат. Не само на години беше малък, но и на ръст беше дребен. Беше слабичък. Баба му го заведе в училището. Христо се върна радостен и още от далече разправя: - Учителят ме дигна, изпита ме и ми каза: „Браво бе, Измирлийче!" Ще ме приемат. Така постъпи Христо в първо отделение. Учеше лесно. Много малко четеше. Повече гледаше да играе. Имаше много другари. Все той им беше главатар. Имаше кученце – Бальо. Името на кученцето му стана прякор. Децата взеха да му викат Бальо. Сетне, когато порасна и започна да пише, от тоя прякор си измисли псевдонима: от Бальо стана Ведбал... В спомените си Христо Бръзицов пише: В София излизаше едно малко вестниче – „Кво да е". Следейки редовно съдържанието на вестничето, правеше ми впечатление остроумието на един Ведбал и направо казано позавиждах на дарбата му. Кой ли ще е той? Да е ученик като мене? Едва ли, това е зрял човек, навярно възрастен... Първото му произведение се появило в „Кво да е" през 1915 година. Брат му Тома Измирлиев вече пишел в същия вестник като Голголенко. Решил да опита и Христо, тогава ученик в техническото училище, подписал се Орезам, който наскоро след това бива заменен с Ведбал.
  8. Никола Георгиев, Червените ескадрони, в. Литературен форум, бр. 28, 24 септември 2002
  9. Справочник на българските географски имена в Антарктика (Bulgarian Antarctic Gazetteer)