Христо Смирненски: Разлика между версии
мРедакция без резюме |
Етикети: Визуален редактор Премахнати източници/бележки |
||
Ред 57: | Ред 57: | ||
Периодът на [[1919]] и [[1920]] година е бурен в живота на София, време на социални сблъсъци. През ноември 1919 г. по решение на Комунистическата партия започва да излиза седмичното хумористично художествено-литературно списание „[[Червен смях]]“. Участието на Смирненски в списването му има решаващо значение за него — хуморът му става все по-социално насочен. Той участва в демонстрации и митинги, на които се поставят искания за амнистия на осъдените войници, подобряване материалното положение на трудещите се и др. Постепенно социалната принадлежност на Смирненски става решаващ фактор в идеологическите му възгледи и той се пропива със съзнанието, че е боец на [[пролетариат]]а. През пролетта на 1920 г. става член на Комунистическия младежки съюз, а през [[1921]] г. — на Комунистическата партия. |
Периодът на [[1919]] и [[1920]] година е бурен в живота на София, време на социални сблъсъци. През ноември 1919 г. по решение на Комунистическата партия започва да излиза седмичното хумористично художествено-литературно списание „[[Червен смях]]“. Участието на Смирненски в списването му има решаващо значение за него — хуморът му става все по-социално насочен. Той участва в демонстрации и митинги, на които се поставят искания за амнистия на осъдените войници, подобряване материалното положение на трудещите се и др. Постепенно социалната принадлежност на Смирненски става решаващ фактор в идеологическите му възгледи и той се пропива със съзнанието, че е боец на [[пролетариат]]а. През пролетта на 1920 г. става член на Комунистическия младежки съюз, а през [[1921]] г. — на Комунистическата партия. |
||
1920 г. е преломна в творческия път на Смирненски. Лявата критика оценява естетическите му търсения и творби създадени до този момент като прояви на „декадентския“ символизъм, като поетически |
1920 г. е преломна в творческия път на Смирненски. Лявата критика оценява естетическите му търсения и творби създадени до този момент като прояви на „декадентския“ символизъм, като поетически посе за първомайския брой на „Червен смях“. Стихотворението се казва „Първи май“: |
||
<poem> |
<poem> |
||
Да спрат фабричните комини |
Да спрат фабричните комини |
||
Ред 82: | Ред 82: | ||
== Други == |
== Други == |
||
Името на Христо Смирненски носи морският нос „[[Смирненски (нос)|Смирненски]]“ на Остров Робърт, Южни Шетлъндски острови, [[Антарктика]].<ref>[http://www.id-team.org/apc/Apcbg-Web-New_files/gazet-bg.doc Справочник на българските географски имена в Антарктика (Bulgarian Antarctic Gazetteer)]</ref> |
|||
Къщата на Смирненски в София е била превърната в музей през 1959г., но е затворена през 2004г., защото от много години не и е правен ремонт и е опасна за посещения. Всички артефакти от музея са преместени и се съхраняват във фондовете на Националния литературен музей, а общината и министерството на културата и до днес спорят чия собственост трябва да е къщата. |
|||
През юни 2013г. по повод 90 години от смъртта на великия поет беше възстановен неговия гроб, по инициатива на гражданско сдружение "Епископ Йосип Щросмайер" с любезното съдействие на столичната община. |
|||
== Външни препратки == |
== Външни препратки == |
Версия от 18:50, 26 октомври 2013
Христо Смирненски | |
Псевдоним | Смирненски [1], Ведбал[2], Орезам, Гаврош, Южен Северняк, Нагел Смуглий, Окър-Кокър, Кямил Ефенди, Лорд Вилмон, Лорд Джеймс Шокинг и т.н., и т.н. |
---|---|
Роден | 17 септември 1898 г.[3] стар стил, (29 септември нов стил) |
Починал | 18 юни 1923 г. (на 24 г.) |
Националност | българин |
Жанр | поезия |
Христо Смирненски в Общомедия |
Христо Смирненски (роден Христо Димитров Измирлиев, Смирна е другото име на град Измир, 17 септември 1898 — 18 юни 1923) е изтъкнат български поет. Основна тема в творчеството му е социалната справедливост[4].
Биография
Христо Смирненски е роден на 17 септември 1898 година в град Кукуш, тогава в Османската империя, днес Килкис, Гърция. След опожаряването на родния му град, той се премества със семейството си в София. Работи известно време като вестникар и репортер, а също и като писар.
Детство и юношество
Семейството на Христо Смирненски участва дейно в църковните борби на македонските българи. Негов пръв братовчед е българският комунист Петър Хаджиделев.[5] Туше Делииванов, близък техен роднина пише:
„ | Измирлиевци са страдали в борбата за българското духовно възраждане. Бащата на това момче е затварян, съден и измъчван в тези борби от турските власти по подстрекателства на гъркомани и на гръцките владици. Измирлиевци са уважван род от всички кукушани - българи.[6] | “ |
През октомври 1912 г. започва Балканската война и на двадесет и петия ден от същия месец българските войски освобождават Кукуш. Смирненски е едва на 13 години. Радостта на населението обаче е твърде кратка. След победата между балканските съюзници изникват разногласия и избухва Междусъюзническата война. Пред опасността от настъпващите гръцки войски жителите напускат Кукуш, градът е опожарен. Семейството на Димитър Измирлиев заедно с хилядите бежанци се отправя да търси спасение и препитание в София. Въпреки състоянието на мизерия, в което се намират, Димитър Измирлиев и жена му държат децата им да учат. Христо се записва в Техническото училище, но заедно с по-малкия си брат Анастас помага в издръжката на семейството — продават вестници.
От началото на 1915 г. по примера на по-големия си брат, хумориста Тома Измирлиев (1895–1935), 16-годишният Христо започва да сътрудничи на хумористичните издания — най-напред на вестник „К’во да е“, където за пръв път се подписва с един от най-известните си псевдоними като хуморист — Ведбал. От следващата година той публикува хумористични стихове и фейлетони в „Българан“, „Родна лира“, „Художествена седмица“, „Смях и сълзи“, „Барабан“, „Сила“. Необикновено находчив и плодовит, Ведбал, въпреки младостта си, става един от най-търсените и популярни за онова време хумористи. През 1917 г. за пръв път се подписва с псевдонима Смирненски, с който остава в класиката на българската литература.[7]
Като ученик в Техническото училище, той продължава да се труди — като обикновен работник, продавач в колониален магазин и др. По това време избухва Първата световна война. През май 1917 г. Христо постъпва като юнкер във Военното училище, но въпреки суровото казармено всекидневие, продължава да пише и да публикува в хумористичните издания. В края на годината избухва Октомврийската революция. Командването на училището въвежда продължителна карантина с цел да се избегне проникването на комунистически идеи. През април 1918 г. излиза първата му сбирка — „Разнокалибрени въздишки в стихове и проза“. Тя е с хумористичен характер и излиза под перото на Ведбал, но по-късно е разкритикувана от собствения си автор.
Силно въздействие върху идейното развитие на младия поет оказва Войнишкото въстание през 1918 г. Разбунтувалите се срещу Фердинанд и правителството войници са отблъснати от юнкерите от Военното училище. Смирненски става свидетел на най-кръвопролитния сблъсък — край Захарна фабрика. Ужасен от жестокостта, с която правителството разгромява метежниците, той напуска Военното училище през ноември и за това баща му е принуден да заплати голямо обезщетение.
Зрял период
След навлизането си в гражданския живот Смирненски става член на редакционната колегия на „Българан“, но същевременно изкарва прехраната си първоначално като писар II разред в Управлението по транспорта, по-късно като карнетист, а след това е чиновник в Дирекцията на стопанските грижи, репортер, касиер, редактор, коректор.
Периодът на 1919 и 1920 година е бурен в живота на София, време на социални сблъсъци. През ноември 1919 г. по решение на Комунистическата партия започва да излиза седмичното хумористично художествено-литературно списание „Червен смях“. Участието на Смирненски в списването му има решаващо значение за него — хуморът му става все по-социално насочен. Той участва в демонстрации и митинги, на които се поставят искания за амнистия на осъдените войници, подобряване материалното положение на трудещите се и др. Постепенно социалната принадлежност на Смирненски става решаващ фактор в идеологическите му възгледи и той се пропива със съзнанието, че е боец на пролетариата. През пролетта на 1920 г. става член на Комунистическия младежки съюз, а през 1921 г. — на Комунистическата партия.
1920 г. е преломна в творческия път на Смирненски. Лявата критика оценява естетическите му търсения и творби създадени до този момент като прояви на „декадентския“ символизъм, като поетически посе за първомайския брой на „Червен смях“. Стихотворението се казва „Първи май“:
Да спрат фабричните комини
и всеки черен труд да спре
и туй намръщено море
от морни роби и робини
да озари и приласкай
усмивката на първи май!
След това свое стихотворение Смирненски започва цяла поредица, публикувана на страниците на „Червен смях“: „Ний“ (26 юни 1920), „Червените ескадрони“ (3 септември 1920), „Улицата“ и „Утрешния ден“ (24 септември 1920), „Херолди на новия ден“ (15 октомври 1920), „Северно сияние“ (29 октомври 1920), „През бурята“ (6 януари 1921), „Бурята в Берлин“ (13 януари 1921), „Йохан“ (27 януари 1921) и др. В партийните издания „Червен смях“ и „Работнически вестник“ виждат бял свят няколко десетки негови творби, представляващи ярко новата естетическа линия в творчеството на поета.
В края на февруари 1922 г. партийното издателство „Общо работническо кооперативно дружество «Освобождение»“ отпечатва втората и последна издадена приживе стихосбирка на Смирненски — „Да бъде ден!“. Отпечатана в 1500 бройки, сбирката се разпродава бързо и няколко месеца по-късно кооперативното дружество „Освобождение“ пуска второ издание. „Да бъде ден!“ въвежда поета като ярко талантлива и добре отграничена индивидуалност — творец, чието творчество е силно социално ангажирано, което носи новия ценностен модел, новите обществени и естетически каузи в разноликата българска литература на второто десетилетие на XX век. С „Да бъде ден!“ Смирненски излиза извън границите на политическата и идеологическа ангажираност и заявява безкористното пламенно човеколюбие, бляна за щастие на човечеството, превърнали се в негова творческа философия. Тук именно Смирненски най-ярко се сближава с нравствения заряд на Ботевите творби и средството, което Ботев намира за противопоставяне срещу човеконенавистничеството — борбата, революцията. За лявата литературна критика Смирненски митопоетизира събуденото класово самочувствие на пролетарското мнозинство и бунта му срещу обществените несправедливости. С неповторим лиричен почерк Смирненски възпява копнежа по щастие и безсмъртната любов към хората, обобщени философски в „Херолди на новия ден!“ — „Какво по-божествено щастие от бляна да бъдеш човек“ (по-късно Смирненски изключва това стихотворение от стихосбирката).
Последни години
През пролетта на 1921 г. Смирненски заболява от паратиф и през лятото заминава в рилското село Радуил, за да се лекува. Завърнал се в София, той продължава да пише и публикува лирически, хумористично-сатирични стихове и фейлетони. Във връзка с една стачка на тютюневите работници той пише стихотворението „Жълтата гостенка“ (15 юли 1922). През 1922 г. отново се чувства недобре и през лятото отново заминава за Радуил, при свои приятели. Там прекарва един особено плодотворен месец. Тук той написва стихотворенията „Юноша“ и „Каменарче“, фейлетоните „В трена“ и „В Самоковския общински съвет“, импресиите „Босоногите деца“ и „Смело, товаришчи!“, очерците „Пожар в Рила“ и „Куртова поляна“. В началото на септември е в Чамкория, където работи като измервач в горското стопанство. В края на годината се завръща в София и до първите месеци на 1923 г. е в период на особена творческа активност. Пише „Зимни вечери“, „Роза Люксембург“, „Съветска Русия“ и сатирата „На гости у дявола“.
Туберкулозата не подминава и Смирненски. В началото на април поетът неочаквано получава кръвоизлив и лекарите откриват каверна. Лекарските препоръки за чист въздух, силна храна и пълно спокойствие обаче са непосилни за бедния Христо. Родителите му наемат слънчева стая в Горна баня и там състоянието му се стабилизира. Но и тук Смирненски не престава да твори и да посреща множество посетители. В края на май е отпечатана и последната му творба — сатирата „Приказка за стълбата“, в която поетът разобличава политическите ренегати, въздигнали се от социалните низини и станали „принцове“. Тази сатирична творба на Смирненски неслучайно е посочена от българската литературна критика за най-зрялата в неговото творчество. Не само тези ренегати засяга тя. Отнася се и за „всички, които ще кажат: Това не се отнася до мене“ — онези, които се изкачват по стълбата (на властта, но и на живота) с цената на убежденията си, на нравствеността си, която продават на Дявола, за да стъпят на всяко едно ново стъпало.
Нов кръвоизлив на 5 юни прави състоянието му критично. Той незабавно трябва да постъпи в санаториум, но свободно легло не се намира. Лекарският съвет поставя безнадеждна диагноза — милиарна туберкулоза. Превратът от 9 юни 1923 г. оставя Смирненски без храна и лекарства за цели два дни. Той е преместен спешно в близък частен санаториум, но твърде късно. Около 6:30 ч. сутринта на 18 юни 1923 г. той издъхва, малко преди да навърши 25-годишна възраст. „Поиска лист да пише, но това си остава последното негово желание“, спомня си по-късно сестра му. Тялото на Христо е изложено в църквата „Свети Крал“ още по пладне същия ден, където прочувствено слово произнася Гео Милев.
Творчество
Той е български поет, ярък представител на постсимволизма в българската литература. Литературната му дейност започва още в гимназиалния курс, когато той пише хумористични стихотворения. Известен е като Христо Смирненски или като Ведбал (другия му псевдоним). Въпреки ранната си смърт, той се слави като доста продуктивен автор — едно от последните издания на събраните му съчинения се състои от осем тома. Възхваляван от лявата литературна критика (и заради социалистическите идеи в творчеството си), но определен от съвременните му консервативни литературоведски кръгове като автор на „приложна поезия“, Смирненски е забележителен поет, неговата поезия е устремна[8], текстовете му имат изповеден характер и най-характерното за тях е тържественото и празнично усещане за една необходима промяна в света, огорчението от суровата действителност и готовността за борба за промяна. Неговите произведения са актуални и днес и са обект на обществен дебат (напр. „Приказка за стълбата“) и на търсения на литературната критика.
Други
Външни препратки
- Творби на Смирненски в „Словото“
- Творби на Смирненски в LiterNet
- Творби на Смирненски в „Литературен клуб“
Източници
- Тази статия се основава на материал от Словото, използван с разрешение.
Бележки
- ↑ През 1917 за първи път използва псевдонима Смирненски, с който остава в класиката на българската литература.
- ↑ Този псевдоним идва още, когато Смирненски е в Кукуш. Там той е имал куче на име Бальо, а когато са го викали са казвали „Вед Бальо“ и от там Ведбал.
- ↑ Христо Смирненски - Биографични бележки
- ↑ Александър Панов, Поезията на Смирненски и митът за сътворението на света, в. Литературен форум, бр. 28, 24 септември 2002
- ↑ Смирненски, Христо, Пантелей Зарев, Елена Димитрова. Събрани съчинения, том 4, Български писател, 1960, стр. 646.
- ↑ Карчев, Петър. През прозореца на едно полустолетие (1900-1950), Изток-Запад, София, 2004, стр. 367. ISBN 954321056X
- ↑ Елисавета Попатанасова - майка на поета разказва за първия детски прякор, превърнал се в първия творчески псевдоним: На училище тръгна много малък. Не беше навършил още 6 години. Не искаха да го запишат. Не само на години беше малък, но и на ръст беше дребен. Беше слабичък. Баба му го заведе в училището. Христо се върна радостен и още от далече разправя: - Учителят ме дигна, изпита ме и ми каза: „Браво бе, Измирлийче!" Ще ме приемат. Така постъпи Христо в първо отделение. Учеше лесно. Много малко четеше. Повече гледаше да играе. Имаше много другари. Все той им беше главатар. Имаше кученце – Бальо. Името на кученцето му стана прякор. Децата взеха да му викат Бальо. Сетне, когато порасна и започна да пише, от тоя прякор си измисли псевдонима: от Бальо стана Ведбал... В спомените си Христо Бръзицов пише: В София излизаше едно малко вестниче – „Кво да е". Следейки редовно съдържанието на вестничето, правеше ми впечатление остроумието на един Ведбал и направо казано позавиждах на дарбата му. Кой ли ще е той? Да е ученик като мене? Едва ли, това е зрял човек, навярно възрастен... Първото му произведение се появило в „Кво да е" през 1915 година. Брат му Тома Измирлиев вече пишел в същия вестник като Голголенко. Решил да опита и Христо, тогава ученик в техническото училище, подписал се Орезам, който наскоро след това бива заменен с Ведбал.
- ↑ Никола Георгиев, Червените ескадрони, в. Литературен форум, бр. 28, 24 септември 2002