Димитър Петков: Разлика между версии
м Добавяне на Категория:Добруджански българи, ползвайки HotCat |
Преместване на ''роден-дата'' и ''починал-дата'' в Уикиданни |
||
| Ред 4: | Ред 4: | ||
| портрет = D. Petkov (W Le Queux).jpg |
| портрет = D. Petkov (W Le Queux).jpg |
||
| описание = български политик |
| описание = български политик |
||
| роден-дата = [[2 ноември]]{{дата нов стил}} [[1858]] |
|||
| роден-място = [[Башкьой]], [[Османска империя]] |
| роден-място = [[Башкьой]], [[Османска империя]] |
||
| починал-дата = [[11 март]]{{дата нов стил}} [[1907]] |
|||
| починал-място = [[София]], [[България]] |
| починал-място = [[София]], [[България]] |
||
| починал-години = 48 |
| починал-години = 48 |
||
Версия от 17:04, 4 февруари 2015
- Вижте пояснителната страница за други личности с името Димитър Петков.
| Димитър Петков | |
| български политик | |
.jpg) | |
| Роден | |
|---|---|
| Починал | 26 февруари 1907 г.
|
| Партия | Народнолиберална партия |
| Народен представител в: IV ОНС V ОНС VI ОНС IV ВНС VII ОНС X ОНС XI ОНС XIII ОНС | |
| Семейство | |
| Съпруга | Екатерина Ризова |
| Деца | Никола Петков |
| Димитър Петков в Общомедия | |
Димитър Николов Петков е български политик, лидер на Народнолибералната партия. Той оглавява 27-ото правителство на България (1906 — 1907). Димитър Петков е баща на земеделските политици Никола Петков и Петко Петков.
Биография
Ранни години
Димитър Петков е роден в село Башкьой, Тулчанско, но произхожда от род на изселници от село Войнягово, Карловско. През 1875 заминава за Румъния, а година по-късно участва в Сръбско-турската война в четата на Филип Тотю и Панайот Хитов. По време на Руско-турската война (1877-1878) е доброволец в Първа дружина на българското опълчение, участва в боевете при Свищов, Стара Загора и Шипка. Тежко ранен, Петков губи лявата си ръка.[1] За храбростта си е награден с Георгиевски кръст за храброст, връчен му лично от император Александър II.
Начало на политическа дейност
След войната Димитър Петков е чиновник в министерството на вътрешните работи. Като привърженик на Либералната партия той се противопоставя на Режима на пълномощията, за което е осъден и остава в затвора от 1882 до 1884. След освобождаването му става близък сътрудник на Стефан Стамболов и се присъединява към създадената от него през 1886 Народнолиберална партия.
Кмет на София
При Стамболовото управление Петков е кмет на София (1888-1893), председател на парламента (1892-1893) и член на правителството (1893-1894).[1] От 3 май до 17 май 1893 е председател на IV Велико народно събрание.
Като кмет на София Димитър Петков проявява забележителна енергия и размах. В реч пред Градския съвет от 1889 г. той очертава посоката за развитие на града и убеждава съветниците да гласуват за сключване на огромен за времето си десетмилионен заем от Лондонската банка, предназначен за градоустройство. С помощта на този заем през следващите години започва прокарването на улици и канализацията им. Константин Иречек описва това така: "прокарват се безпощадно нови улици и до стара София се изгражда нов... почти модерен град"[2] През 1892 г. се провежда международен конкурс за проект на софийската канализация. Спечелен е от Момчил Момчилов с предложение за обща мрежа за отвеждане на битовите отпадни и дъждовните води. Изграждането на канализацията започва в края на века, а към 1910 са канализирани над 80% от улиците.[2] Наред с размаха на развитие на градската инфраструктура, обаче Димитър Петков безпощадно и невежествено се отнася към старините на София. По изричното му разпореждане са безвъзвратно разрушени шест средновековни църкви със стенописи.[3]
Начело на Народнолибералната партия
Димитър Петков става свидетел на убийството на Стефан Стамболов през 1894 година, за което обвинява княз Фердинанд I. През следващите години той издава сатиричния вестник „Свирка“, за което получава прозвището Свирчо.[4] След смъртта на Димитър Греков през 1901 оглавява Народнолибералната партия и става вътрешен министър в правителството на Рачо Петров (1903-1906)
Доста по-късно, през 1910 година, парламентарна анкета установява, че докато е управлявал в качеството си на вътрешен министър Фонда за подпомагане на бежанците от Македония и Одринска Тракия, Димитър Петков е внасял парите от фонда в лична лихвена сметка в Българската народна банка. След смъртта му с тези пари продължава да се разпорежда настойникът на децата му. Подобни злоупотреби са обичайни за министрите през този период.[5]
В края на 1906 Петков застава начело на правителството.[1] През декември е обявена обща стачка в железниците, но правителството отхвърля правото на стачка и използва армията, за да не се прекъсне работата на железопътния транспрот.[4]
Друго значително събитие през няколкото месеца на това правителство е т.нар. Университетска криза. През януари 1907 г. студентите освиркват княз Фердинанд при откриването на Народния театър. Провеждат се дебати в парламента и се вземат строги мерки: правителството затваря висшето училище за шест месеца и уволнява професорите. Гласуван е нов закон за университета, който ограничава академичната автономия. Всяка критика срещу държавния глава се забранява, а за вестниците и журналистите, които нарушават забраната, се предвижда конфискация, глоба и затвор.[6]
Към 17 часа на 11 март (26 февруари стар стил) 1907 година Димитър Петков е прострелян с пистолет и умира близо до къщата на Сърмаджиев на булевард „Цар Освободител“ в София, като при атентата е ранен и придружаващият го министър на търговията и земеделието Никола Генадиев. Нападението е извършено от Александър Петров, наскоро уволнен чиновник от Българска земеделска банка, с подбудителството на хора от редакцията на свързания с Народната партия вестник „Балканска трибуна“. През юни Петров е осъден на смърт и обесен.[4]
Димитър Петков е погребан между гробовете на Стефан Стамболов, убит при подобни обстоятелства, и Димитър Греков.[6][4]
Семейство
Димитър Петков се жени на 20 юли 1886 за битолчанката Екатерина Ризова (1869-1937), сестра на приятеля му Димитър Ризов. Двамата имат четири деца — Радка (1887-?), София (1890-1952), Петко (1891-1924) и Никола (1893-1947). Бракът е неуспешен и те се развеждат на 10 декември 1895 г.
Награди
- Орден „Свети Александър“ II степен
Бележки
- ↑ а б в Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9. с. 358-359.
- ↑ а б колектив. София 120 години столица. София, Столична община и НКИА ООД, 1999. ISBN 954-903-792-4. с. 91-106.
- ↑ Загубените софийски храмове
- ↑ а б в г Марков, Георги. Покушения, насилие и политика в България 1878-1947. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-239-4. с. 104-116.
- ↑ Аврамов, Румен. Комуналният капитализъм: Т.III. София, Фондация Българска наука и култура / Център за либерални стратегии, 2007. ISBN 978-954-90758-9-2. с. 208.
- ↑ а б Благов, Крум. Убийството на Димитър Петков // 50-те най-големи атентата в българската история. Посетен на 13 март 2010.
Външни препратки
| Никола Даскалов | → | кмет на София (1 септември 1888 – 7 октомври 1893) | → | Христо Благоев |
| |||||||||||||||
| |||||
| |||||||||||||||
| |||||||||||||||