Първи балкански съюз: Разлика между версии

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Ред 31: Ред 31:


[[Категория:История на Балканите]]
[[Категория:История на Балканите]]
[[Категория:Външна политика на Сърбия]]

Версия от 14:04, 19 март 2015

Първият балкански съюз е система от съюзни договори, сключени 60-те години на XIX век между балканските християнски държави срещу Османската империя.

Мотиви

Първият балкански съюз е изграден от сръбската дипломация в лицето на княз Михаил Обренович и министър-председателя Илия Гарашанин.[1] Стремежът на Михаил е да създаде и оглави голяма южнославянска държава за сметка на османски владения.[2] На този проект откликва част от революционно настроената българска емиграция, която разчита на сръбска подкрепа за освобождението на България.[3] Мотивите на Гърция за сближение със Сърбия са свързани с избухването на Критското въстание през 1866 и опасността от война с Османската империя, за която Атина е военно и финансово неподготвена. Поради неподготвеността на Гърция и Румъния и материалната зависимост на българи и черногорци, осъществяването на общата цел – унищожаване на османското господство на Балканите – зависи преди всичко от Белград. На свой ред, Михаил и Гарашанин разчитат на руска подкрепа за дипломатическо изолиране на Османската империя и за подготовка на съвместни военни действия на балканските държави и народи.[1] Русия подкрепя начинанието като изпраща в Белград пари, оръжие и офицери и насърчава българи и албанци за съюз със сърбите. Така Петербург се стреми към ликвидиране на последиците от Кримската война и Парижкия договор от 1856 година и към контрол върху Проливите чрез изграждане на балканска конфедерация от приятелски настроени държави.[4]

Съюзни договори

Между Сърбия и Черна гора

През септември 1866 година владетелите на Сърбия и Черна гора се договарят да подготвят обща война срещу Османската империя, която трябва да бъде предшествана от въстания в османските територии. Срещу материална помощ от Белград черногорският княз Никола се задължава да съгласува антиосманските си действия със сръбската страна. Договорът предвижда и обединение в обща държава начело с Михаил Обренович в замяна на материални привилегии за княз Никола.[5]

Преговори с албанците

За да осигури допълнителна подкрепа на Сърбия при евентуален въоръжен конфликт с Одманската империя, през лятото на 1866 руският посланик в Истанбул Николай Игнатиев убеждава албански водачи да се свържат с Михаил Обренович. Един от тях – Джелал паша, получава руски субсидии, за да въоръжи сънародниците си срещу Високата порта.[4]

Сътрудничество с българите

От средите на българската емиграция Добродетелната дружина подкрепя в началото на 1867 година идеята за създаване на сръбско-българска държава под политическото и военното ръководство на сръбския княз. Преговори между пратеници на Дружината и Гарашанин през май същата година водят до създаване на Втората българска легия.[5]

Между Сърбия и Гърция

Сръбско-гръцкият съюз е подписан на 26 август 1867 година. С него е поставен конкретен срок за начало на войната срещу Османската империя – март 1868 година. Дотогава Сърбия трябва да подготви 60-хилядна армия, а Гърция – 30 хиляди бойци и флот. Съюзниците си поставят за цел пълното освобождение на всички християни в Европейска Турция и на егейските острови, оставяйки уточнението на бъдещите граници на по-късен етап. Сърбия си запазва правото върху Босна и Херцеговина, а Гърция се стреми към анексия на Крит, Епир и Тесалия.[5]

Между Сърбия и Румъния

Последен, през януари 1868 година, е сключен сръбско-румънският договор. В хода на преговорите на Михаил Обренович е предложена подялба на българските земи след премахването на османската власт, като румънското правителство запазва за себе си земите на север от линията РусеВарна. Окончателният договор не съдържа такава клауза, а условия за разширяване на двустранната търговия и румънски неутралитет в случай на сръбско-турска война.[5]

Разпадане

Засилването на Сърбия застрашава интересите на Австрия. Макар и отслабена от поражението в австро-пруската война, Виена се противопоставя успешно на Балканския съюз. Използвайки френските опасения от засилването на Прусия, през август 1867 Австрия сключва съглашение с Франция за противодействие на общо въстание и руско нахлуване на Балканите. Заради опасения от австрийско нахлуване в Босна, същата есен руската страна предлага и прокарва декларация на Великите сили за ненамеса в турските дела. В началото на 1868 тя предупреждава българи, сърби и гърци, че в случай на въстание ще могат да разчитат само на морална поддръжка.[6] В същото време Австро-Унгария успява да разколебае Михаил Обренович с обещание да му даде Босна и Херцеговина. Сръбско-руските отношения се влошават след падането на Гарашанин от власт през есента на 1867.[5] Поражението на Критското въстание и неуспехите в църковната борба с българите подтикват Гърция към помирение и сближение с османското правителство. Балканският съюз се разпада окончателно след убийството на Михаил Обренович през май 1868. Наследникът на Михаил – княз Милан, подема австрофилска политика.[2]

Вижте също

Източници

  1. а б Йовановић, Слободан. Друга влада Милоша и Михаила. Београд, Издавачка књижарница Геца Кона, 1933. Посетен на 12.10.2013. Стр. 347-353
  2. а б Stavrianos, Leften. The Balkans Since 1453. C. Hurst & Co. Publishers, 2000. ISBN ISBN 1850655510. Стр. 394-396
  3. Хевролина, В. М. Российская дипломатия и балканский вопрос во второй половине 60-х годов XX века: стратегия и тактика (Във: Отечественная история, 2005, №1, с. 39-56. 2005. Стр. 47-48
  4. а б Хевролина 2005, стр. 43, 47-48
  5. а б в г д Манчев, Кръстьо. История на балканските народи. Том 1. София, 2001. Първият балкански съюз (достъп от 12.10.2013)
  6. Хевролина 2005, стр. 50-51