Разлика между версии на „Виетнамска война“

Направо към навигацията Направо към търсенето
форматиране: 34x тире, 4x дв. интервал, 2x нов ред, 6lokavica, запетая, кавички (ползвайки Advisor.js)
м (Removing Link GA template (handled by wikidata) - The interwiki article is not good)
(форматиране: 34x тире, 4x дв. интервал, 2x нов ред, 6lokavica, запетая, кавички (ползвайки Advisor.js))
| сила1 = 1 200 000 (1968)
| сила2 = 420 000 (1968)
| жертви1 = Юж. Виетнам - – 1&nbsp;250&nbsp;000+<br />САЩ - – 58&nbsp;226<br />'''Ранени:''' 153&nbsp;303 (US)
| жертви2 = По приблизителни данни: 1&nbsp;100&nbsp;000 <br />'''Ранени:''' 600&nbsp;000 <br /> Цивилни: 2–4 млн. души
}}
 
'''Виетнамската война''' или '''Втората Индокитайска война''' (наричана в САЩ "мръсната„мръсната война"война“)<ref>[[ Стъдс Търкъл|Търкъл, С.]] Добрата война Партиздат 1988</ref> и известна във Виетнам като '''Американска война''', се води от 1956 г. до 1973 г. между [[Съединени американски щати|САЩ]] и [[Южен Виетнам]] (Република Виетнам) от една страна, и [[Северен Виетнам]] (Демократична Република Виетнам) и Народния фронт за освобождение на Виетнам ([[Виет Конг]]) от друга.
 
== ПрeдисторияПредистория ==
През втората половина на 19 век Виетнам се намира в [[Френска колониална империя|колониалната империя на Франция]]. След края на [[Първата световна война]] в страната започва да се надига национално движение, появяват се кръгове, застъпващи се за независимост, избухват няколко въоръжени въстания. През [[1941]] г., на територията на [[Китай]], е създадена Лигата за независимост на Виетнам ([[Виетмин]]) – военно-политическа организация, обединяваща всички противници на френската [[колония|колониална]] администрация. По-късно, основна роля в нея започват да играят поддръжниците на комунистическите възгледи, оглавявани от [[Хо Ши Мин]].
 
По време на [[Втората световна война]], френската администрация се договаря с [[Япония]] за това, японците да получат достъп до стратегическите ресурси на Виетнам при запазване на колониалния административен апарат на Франция. Това споразумение действа до [[1944]] г., когато Япония със силата на оръжията установява пълен контрол над френските владения (това е свързано с усложнението на стратегическата обстановка на [[Тихоокеанска война|Тихоокеански театър на военните действия]]) за Япония. През септември [[1945]] г. Япония капитулира. Виетмин се възползва от временното безвластие, за да превземе Ханой и други ключови градове на страната с помощта на току-що сформираните военни части, начело с [[Во Нгуен Зиап]]. На [[2 септември]] 1945 г., Хо Ши Мин провъзгласява създаването на независимата [[Демократична република Виетнам]].
 
Франция отказва да признае независимостта на [[колония]]та си. Тя прехвърля в Индокитай експедиционен корпус, който през есента на 1945 г. възстановява контрола на колониалната администрация в южната част на Виетнам. После последват преговори, които са използвани от двете страни (и Виетмин, и Франция) най-вече за нарастване на военните си сили. Въпреки постигнатите договорености за начина на предоставяне на независимост на Виетнам, през декември 1946 г. Франция започва [[Индокитайска война|колониална война във Виетнам]]. Френската армия не успява да се справи с партизанското движение. От 1950 г. САЩ започват да оказват военна помощ на френските войски във Виетнам. В течение на следващите четири години (1950-1954) военната помощ на САЩ е на стойност от 3 милиарда долара.<ref name="Vietnam">[http://www.historyplace.com/unitedstates/vietnam/index-1945.html The Vietnam War]</ref> През същата година обаче и Виетмин започва да получава военна помощ от [[Китай]]. Към 1954 г. ситуацията за френските сили на практика е безнадеждна. Войната във Виетнам е крайно непопулярна в самата Франция. По това време САЩ вече заплащат 80% от стойността и&#768;.<ref name="Vietnam"/> Последният удар за колониалните амбиции на Франция в Индокитай става тежкото поражение в [[Битка при Диен Биен Фу|битката при Диен Биен Фу]]. През юли 1954 г. са сключени [[Женевски споразумения|Женевските споразумения]], които слагат край на осемгодишната война.
 
== Разделяне на Виетнам и начало на войната ==
Едва в началото на [[1959]] г. е прието окончателно решение: не виждайки мирен път за съединение на страната след бойкотирането на условията от Женева, северняците правят избор в полза на антидиемовската опозиция. От средата на годината, на юг започват да се изпращат „военни съветници“, израснали по тези места и оказали се на север след разделянето на страната. Отначало прехвърлянето на хора и въоръжение става през демилитаризираната зона, но след военните успехи на [[Патет Лао|комунистическите сили]] в [[Лаос]] транзита започва да се осъществява през лаоска територия. Така възниква [[Линия Хо Ши Мин|линията „Хо Ши Мин“]], преминаваща през Лаос в обход на демилитаризираната зона и по-нататък на юг, минавайки на територията на [[Камбоджа]]. Използването на линията е нарушение на неутралния статут на тези две страни, установен от Женевските споразумения.
 
През декември [[1960]] г. всички южно-виетнамски групировки, борещи се против режима на Дием, са обединени в ''[[Национален фронт за освобождение на Южен Виетнам]]'' (НФОЮВ), получил на Запад широка известност като ''[[Виетконг]]''. Благодарение на поддръжката на Северен Виетнам, партизаните започват да действат все по-успешно. Това принуждава САЩ да засили военната помощ за правителството на Дием. През декември [[1961]] г. в страната са прехвърлени първите регулярни подразделения на [[Въоръжени сили на САЩ|армията на САЩ]] – две [[вертолет]]ни роти, имащи за цел да увеличат мобилността на [[Армия на Република Виетнам|правителствената армия]]. Постоянно нараства съветническият корпус в страната. Американските съветници се занимават с подготовката на южно-виетнамските войници и участват в планирането на бойните операции. През този период събитията в Южен Виетнам все още не привличат особеното внимание на американската общественост, макар администрацията на [[Джон Кенеди]] да е решена да отрази комунистическата агресия в [[Югоизточна Азия]] и да демонстрира на съветския лидер [[Никита Хрушчов]] готовността на САЩ да поддържа своите съюзници. Разрастващият се конфликт става едно от „горещите“ огнища на [[Студената война]].
 
През януари [[1963]] г., в [[Битка при Апбак|битката при Апбак]], партизаните за първи път успяват да нанесат поражение на правителствената армия. Положението на режима на Дием става все по-неустойчиво след будистката криза в началото на май. [[Будизъм|Будистите]] са основната част от населението на Виетнам, но Дием и почти цялото му обкръжение са [[католицизъм|християни-католици]]. В редица градове на страната започват будистки вълнения, няколко [[монас]]и се самозапалват, което получава голям отзвук в Европа и САЩ. Освен това, вече става ясно, че Дием не е способен да организира ефективна борба срещу партизаните на Виетконг. Американските представители тайно се свързват с готвещите [[Държавен преврат|преврат]] южно-виетнамски генерали. На [[1 ноември]] 1963 г. Нго Дин Дием е свален от власт и на следващия ден – убит заедно с братята си.
 
Брой на американските военнослужещи в Южен Виетнам до официалното въвеждане на войски<ref>[http://www.americanwarlibrary.com/vietnam/vwatl.htm Vietnam War Allied Troop Levels 1960-73]</ref>
* 1959 г. – 760
* 1960 г. – 900
* 1961 г. – 3&nbsp;205
* 1962 г. – 11&nbsp;300
* 1963 г. – 16&nbsp;300
* 1964 г. – 23&nbsp;300
 
Брой на северовиетнамските военнослужещи, прехвърлени в Южен Виетнам на първия етап от войната<ref>William Turley. The Second
Indochina War. Rowman & Littlefield Publishers, Inc., 2009. Appendix A. Annual Troop Movement from North to South</ref>:
* 1959 г. – 569
* 1960 г. – 876
* 1961 г. – 3&nbsp;400
* 1962 г. – 4&nbsp;601
* 1963 г. – 6&nbsp;997
* 1964 г. – 7&nbsp;970
Общо към края на 1964 г. на юг са прехвърлени повече от 24 хиляди северовиетнамски военнослужещи.
 
[[Файл:DaNangMarch61965.jpg|thumb|250px|Войници от 3-ти батальон на 9-ти полк на морската пехота дебаркират в района на Дананг. 8 март 1965 г.]]
След убийството на Кенеди (22 ноември 1963 г.), президент става [[Линдън Джонсън]], след което войната във Виетнам се ожесточава.
 
На [[2 август]] [[1964]] г. в [[Тонкин (залив)|Тонкинския залив]] се случва стълкновение между американския [[разрушител]] „[[Мадокс]]“, изпълняващ радио-електронно разузнаване край бреговете на Северен Виетнам, и северо-виетнамски торпедни катери, първият от двата така наречени „[[Тонкински инцидент]]и“. Самият факт за схватката (за разлика от последвали събития) не се оспорва от никой от изследователите, но в описанието на детайлите на инцидента има значителни разлики. Според една от версиите, „Мадокс“ навлиза в териториалните води на Северен Виетнам и е прехванат от три катера. Остава дискусионен въпроса кой първи открива огън, макар че разрушителят, при поддръжката на самолети [[Ф-8 Крузейдър|Ф-8]], нанася на катерите сериозни повреди и ги принуждава да излязат от боя. Подобен инцидент вероятно се случва и през нощта на [[4 август|4]] срещу [[5 август]], въпреки че почти веднага са изказани съмнения в неговата достоверност от представители на [[Военноморски сили на САЩ|Военноморските сили на САЩ]] (виж [[Тонкински инцидент]]).
 
Съществуват различни гледни точки относно това, дали случаят е стечение на обстоятелствата или не. В отговор на предполагаемите нощни събития на 4 август, на следващия ден палубната авиация на САЩ нанася удари по военни обекти в Северен Виетнам ([[операция „Pierce Arrow“]]). [[Конгрес на САЩ|Конгресът на САЩ]] приема така наречената „[[Тонкинска резолюция]]“ , даваща право на президента Линдън Джонсън, при необходимост да използва военна сила в Югоизточна Азия.
 
Джонсън не бърза да се възползва от даденото му право. В навечерието на президентските избори в САЩ (ноември 1964 г.), в предизборната си кампания той се стреми да се покаже като „кандидат на мира“, в противовес на опонента си – [[Бари Голдуотър]], считан за „[[ястреб (политика)|ястреб]]“. Тази позиция спомага за уверената победа на Джонсън.
 
Ситуацията в Южен Виетнам обаче продължава бързо да се влошава. Сменящите се едно след друго правителства в [[Сайгон]] са заети с политически интриги и не могат да спрат завладяването на селските райони на страната от Виетконг. Освен това, от края на 1964 г., Северен Виетнам започва да изпраща на юг вече не „съветници“, а редовни войски. На [[7 февруари]] [[1965]] г., партизаните атакуват американските казарми в [[Плейку]], в резултат на което има десетки пострадали американски военнослужещи.<ref> James Willbanks. Vietnam War Almanac. – Facts On File, 2009. – P. 105.</ref> Това не е първото нападение над американски обекти или американци (например, преди това е взривен хотел „Бринкс“ в Сайгон, където са разквартирувани американските офицери), но този път Джонсън взима решение за нанасянето на ответен удар по Северен Виетнам, считайки го за отговорен за разширяването на действията на партизаните. Проведена е въздушната операция [[Операция Flaming Dart|„Flaming Dart“]]. Джонсън утвърждава дългосрочна програма за бомбардиране на Северен Виетнам.
 
През март 1965 г., за охрана на стратегически важното летище в [[Дананг]] в Южен Виетнам са изпратени два [[батальон]]а на [[Американски морски пехотен корпус|морската пехота на САЩ]]. Към края на 1965 г в Южен Виетнам има около 185 хиляди американски военнослужещи в състав от две пълни [[дивизия|дивизии]] и няколко бригади. През следващите три години, контингентът значително е увеличен, достигайки в пика на войната до 540 хиляди души.
=== Настъпление на съюзниците (1965-1967 г.) ===
[[Файл:Vietcongsuspect.jpg|thumb|250px|Американски морски пехотинец конвоира виетнамец, заподозрян в принадлежност към Виетконг. Района на Дананг, август 1965 г.]]
От средата на 1965 до средата на 1969 г. силите на САЩ провеждат няколко мащабни настъпателни операции в Южен Виетнам, с цел да открият и унищожат големите подразделения и части на Виетконг и северо-виетнамската армия. Тази стратегия ''[[намери и унищожи]]'' е разработена от главнокомандващият американските сили през този период – генерал [[Уилям Уестморланд]], който разглежда войната по традиционния дотогава начин – като бойни действия между големи сили.
 
От 1962 г. територията на Южен Виетнам е разделена на тактически зони между четирите корпуса на южно-виетнамската армия.
* Първи корпус – северните провинции на страната, най-близките до Северен Виетнам.
* Втори корпус – Централното плато.
* Трети корпус – провинциите около [[Сайгон]].
* Четвърти корпус – делтата на [[Меконг]] и южните провинции на страната.
 
В тактическата зона на Първи корпус действат подразделенията на морската пехота на САЩ. Дебаркирали първоначално на няколко места ([[Дананг]], Чулай, Фубай), в средата на 1965 г. подразделенията на пехотата започват постепенно да прочистват околните райони, с цел да създадат обща зона на крайбрежието, прочистена от партизани. Операциите за сливането на първоначалните места, продължават в южните и централни райони на Първи корпус в течение на цялата [[1966]] г. Обаче ако в първите месеци на бойните действия, на силите на САЩ противостоят основно подразделения на Виетконг, пресичащи границата между Северен и Южен Виетнам през демилитаризираната зона, то през следващите години армията на САЩ води бойни действия срещу армията на Северен Виетнам.
през 1965 г. основните операции в района на Втори корпус се провеждат от американската 1-ва кавалерийска дивизия, която се опитва да спре придвижването на големи северо-виетнамски части към крайбрежието в долината Иа Дранг. От края на 1966 г., задачата по прехващането на силите на противника в планинските райони е възложена на 4-та пехотна дивизия, по същото време когато 1-ва кавалерийска дивизия съсредоточава усилията си в провинции Биен Диен. В южните райони на корпуса действат силите на южно-корейския контингент. Бойните действия в планините се засилват особено през 1967 г. и достигат кулминацията си по време на ноемврийското [[битка при Дак То|сражение при Дак То]], в хода на което значителни загуби претърпява 173-та въздушнодесантна бригада на САЩ, която обаче успява, с подкрепата на 4-та пехотна дивизия, да попречи на плановете на противника да завладее Дак То.
 
Значителен размах придобива [[партизанска война|партизанската война]]. Основната задача на американските сили срещу партизаните е осигуряването на безопасността на столицата Сайгон, което изисква откриването и унищожаването на противника на далечните подстъпи на града. Американските 1-ва и 25-та пехотни дивизии са заети с тази задача на запад и северозапад от града, особено във [[Военна зона C]] на камбоджанската граница. Води се и борба с партизаните в „[[Железен триъгълник|железния триъгълник]]“ и [[Военна зона D]]. Източно от Сайгон, в провинция Фуоктуй, е базиран австралийския военен контингент, а на юг от града – основната част на американската 9-та пехотна дивизия.
 
През 1965—1966 г., силите на САЩ провеждат операции по установяване на контрол над важните линии за комуникация в този район, особено над път №13, минаващ от Сайгон на северозапад към камбоджанската граница до Локнин. От края на 1966 г. се провеждат мащабни операции против районите на базиране на противника (операциите „[[операция Attleboro|Attleboro]]“, „[[операция Cedar Falls|Cedar Falls]]“ и „[[операция Junction City|Junction City]]“).
{{основна|Офанзива Тет}}
[[Файл:Vietnamdem.jpg|thumb|250px|Активисти на антивоенното движение и военна полиция. [[Вашингтон (окръг Колумбия)|Вашингтон]], октомври 1967 г.]]
Операциите против районите на базиране на [[Виет Конг]] се оказват недостатъчно резултатни. Отказът на президента Линдън Джонсън от частична [[мобилизация]] и свикване на резервисти означава, че попълването на американските войски във Виетнам се осъществява за сметка на доброволци и ограничена [[военна повинност]]. [[Офицер]]ите са длъжни през половината от срока си на служба да командват бойно подразделение; по такъв начин, смяната на командирите в подразделенията е по-честа, отколкото на редовия и сержантския състав. Във Виетнам са изпращани най-подготвените подразделения и най-опитните военнослужещи, което води до отслабването на американските контингенти в [[Западна Германия]], [[Южна Корея]] и други страни. През 1965—1967 г. наличните човешки резерви на армията на САЩ са изчерпани. Така, за сформираната 23-та пехотна дивизия, две от трите и&#768; бригади са спешно прехвърлени във Виетнам, без да имат адекватна подготовка и снаряжение; една от тях (198-ма лека пехотна бригада) дотогава се подготвя за полицейска служба в [[Доминиканска република|Доминиканската република]].<ref>Shelby Stanton. The Rise and Fall of an American Army. – Novato, CA: Presidio Press, 1985. – С. 195—196.</ref>
 
Надявайки се да преобърне хода на войната, в средата на 1967 г. ръководството на Северен Виетнам започва да планира широко-мащабно настъпление на юг, чиято цел е свалянето на правителството на Нгуен Ван Тху и създаването на политически предпоставки за извеждането на американските войски. За първи път от началото на военните действия удари трябва да се нанесат по големите южно-виетнамски градове. За да отклонят силите на САЩ в отдалечени райони на страната, през есента на 1967 г. северо-виетнамското командване провокира серия от така наречените [[погранични битки]]. През януари 1968 г. големи сили на Северен Виетнам са концентрирани около базата на морската пехота на САЩ в Кесан и започват обсадата и&#768;, което заставя американската страна да усили гарнизона на базата.
 
Командването на САЩ е осведомено за подготвящата се настъпателна операция, но не дооценява мащаба и&#768;. Определена роля изиграва и фактора изненада – настъплението започва в разгара на [[Тет (празник)|Тет]] (виетнамската Нова година) – най-почитания празник във Виетнам, по време на който и двете воюващи страни в продължение на няколко години обявяват едностранно прекратяване на огъня.
 
На Тет през 1968 г. примирието е нарушено. На [[30 януари|30]]—[[31 януари]], силите на Северен Виетнам и [[Виет Конг]] провеждат серия атаки в цял Южен Виетнам, в това число непосредствено в столицата на страната, Сайгон. Единственият значителен успех е завладяването от два полка на северо-виетнамската армия на град [[Хюе]], древната столица на страната. На други места, атаките са отблъснати поради значителното превъзходство на отбраняващите се в огнева мощ. Офанзивата Тет приключва към началото на март. Правителството на Тху остава на власт, Хюе е превзет отново от американски и южно-виетнамски войски след [[битка за Хюе|едно от най-ожесточените сражения през войната]], а [[Виет Конг]] понася толкова сериозни загуби, че не успява да възстанови предишния си потенциал. Във военен план, настъплението завършва с провал, но в психологически то се оказва преломния момент на Виетнамската война. Внезапната офанзива, широко отразявана от средствата за масова информация, изважда от заблуждението му обществото относно военните победи на САЩ във Виетнам. Самият факт, че силите на комунистите успяват да проведат такава операция, показва, че те не са отслабени и ще продължат борбата. [[Обсада на Кесан|Обсадата на Кесан]], сраженията за [[Сайгон]] и [[Хюе]] изглеждат на американците в САЩ като предвестници на катастрофа. Расте броя на журналисти и политици, изказващи се против войната – по тяхно мнение, тя не може да бъде спечелена и има аморален характер.
 
В периода март—май силите на съюзниците в Южен Виетнам преминават в контранастъпление. Генерал Уестморланд предполага, че големите загуби на противника му дават възможност да го довърши, и поисква допълнително още 206 хиляди военнослужещи за разширяване на операциите. Поради нарастването на антивоенните настроения обаче, това не може да бъде удовлетворено. Президентът Джонсън дава съгласието си за изпращането на неголямо подкрепление, а на [[31 март]] излиза с обръщение по телевизията към нацията, в което обявява прекратяването на бомбардировките над Северен Виетнам (с изключение на южните части на страната), за намерението си да започне мирни преговори с противника и за решението си да не се кандидатира на следващите президентски избори.
Неограничената въздушна война и масовите разрушения подтикват Джонсън да обяви нещо като „[[План Маршал]]“ за възстановяване на [[Югоизточна Азия]]. Тази маневра цели успокояване на вътрешната пацифистка съпротива и европейските съюзници, както и азиатските партньори, които са ужасени от конфликта. Разбира се нищо подобно не се случва. Отделните инициативи в тази насока служат в качеството на извинение, че САЩ ще възстановят щетите на страните от региона след военната си победа и че изтърпяването на самата война ще се окаже цената на бъдещия гарантиран (от американците) икономически просперитет. Паралелните на конфликта обещания за бъдеща икономическа помощ не са нищо повече от една политико-икономическа маскировка, целяща отклоняването на критиките от въздушните и наземни операции.
 
САЩ оправдават намесата си във Виетнам чрез „теорията на доминото“ (част от „доктрината за гъвкавата реакция“)&nbsp;— – САЩ смятат, че ако не се намесят да предотвратят падането на Южен Виетнам, под комунистическа власт ще попаднат всички държави в Индокитайския полуостров&nbsp;— – [[Виетнам]], [[Камбоджа]], [[Лаос]] и т.н.{{неясно}} Опасенията по-късно не се оправдават. Камбоджа попада под властта на комунистическите [[червени кхмери]], които активно са били подкрепяни и финансирани от [[Китай]], а не от Виетнам. По-късно през 1978 година Виетнам започва война с Камбоджа, побеждава я и след това сваля диктаторския режим на [[Пол Пот]] от власт.
 
САЩ извършва множество жестокости и [[военнопрестъпления|военни престъпления]] спрямо цивилното население на Виетнам, като най-известният такъв случай е [[клане в Ми Лай|клането в Ми Лай]]. По време на военните действия срещу [[Виет Конг]] и [[Виетнамска народна армия|Северно-виетнамските въоръжени сили]], САЩ употребява и химическо оръжие. Над Виетнам са пуснати и хиляди тонове [[пестицид]]и като [[Агент Ориндж]] за обезлесяването на горите в страната. В резултат на това хиляди деца във Виетнам дори и днес страдат от болести и малформации причинени от тези [[канцерогенни вещества]]. Броят на жертвите от виетнамска страна надхвърля два милиона души.
 
Войната във Виетнам е най-голямата травма в американското съзнание. Формира се „виетнамски синдром“&nbsp;— – нежелание на американското общество да се участва в далечни войни и войни с неясен край. През 1972 г. Хенри Кисинджър решава САЩ да излезе от войната, но се опитва това да изглежда като почетно сключен мир, а не като поражение.
 
== Край на войната ==
Равновесното положение, в което навлиза войната, става ясно на Вашингтон в началото на 1968 г. след офанзивата „Тет“ (виетнамската нова година), когато изключително дръзко и предизвикателно комунистическите партизани завладяват по-голямата част от провинциалните столици на страната и оперират в района на американското посолство в Сайгон. Стратези на тази операция е северно-виетнамския генерал [[Во Нгуен Зиап]] и генерала от [[Виет Конг]]&nbsp;— – [[Тран Ван Тра]] (на виетнамски: Trần Văn Trà). Генерал Зиап се отличава като блестящ военен пълководец по време на [[Първа индокитайска война|Първата]] и Втората Индокитайски войни. Въпреки че американците успяват да си върнат частичния контрол върху загубените територии от чисто психологическа гледна точка става ясно, че трябва да се върви към преговори. Американската стратегия за измъкване от конфликта се реализира от новия американски президент [[Ричард Никсън]]. Американското командване решава като последно средство да засили въздушните операции, като в същото време предприеме масирано изтегляне на сухопътните войски. За три години Никсън намалява американските сили от 550&nbsp;000 на 20&nbsp;000 души и с това успява да намали загубите, които наброяват 150 американски войници на седмица.
 
През 1969 г. започват преговори с южно-виетнамската левица за окончателно споразумение. През 1973 г. в разговорите се включва и Северен Виетнам. На мирната конференция в Париж от 26 февруари до 2 март 1973 г. южно-виетнамското население получава правото на самоопределение, като американците се задължават да напуснат Южен Виетнам. След мощна офанзива на комунистическата партизанска армия през пролетта на 1975 г. сайгонския режим е свален със падането на [[Сайгон]] на 30 април 1975 г., след което се установява Временно революционно правителство. През 1976 г. Северен и Южен Виетнам се обединяват в една държава под комунистическо управление. След общи избори за страната управлението е поето от Комунистическата партия на Виетнам. Ляво-радикални режими се установяват в Лаос и Камбоджа.
18 217

редакции

Навигация