Константин Стоилов: Разлика между версии

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Интерактивен преглед на историята
← По-стара редакцияПо-нова редакция →
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
ВизуаленУикитекст
Редакция без резюме
Ред 105: Ред 105:
{{Вижте също|Правителство на Стоилов (1894–1899)}}
{{Вижте също|Правителство на Стоилов (1894–1899)}}
[[Файл:Konstantin Stoilov's Government Appointment.jpg|дясно|200п|мини|Указ на княз Фердинанд I за назначаване на правителството на Стоилов, 19 май 1894 г.]]
[[Файл:Konstantin Stoilov's Government Appointment.jpg|дясно|200п|мини|Указ на княз Фердинанд I за назначаване на правителството на Стоилов, 19 май 1894 г.]]
Без да е сред най-активните противници на Стамболовия режим, през 1893 година Стоилов се включва в така наречената „Обединена опозиция“, която разчита на Фердинанд да отстрани Стамболов. През май 1894, когато това става, князът назначава Стоилов за министър-председател начело на [[Правителство на Стоилов (1894)|коалиционен кабинет]] от [[Либерална партия (радослависти)|либерали]], [[Народна партия (Източна Румелия)|съединисти]] и бивши [[Консервативна партия|консерватори]].<ref name="encbg-k.stoilov"/> С част от тези фракции през юни Стоилов създава и оглавява [[Народна партия|Народната партия]] заедно с печатния ѝ орган – вестник [[Мир (вестник)|„Мир“]].<ref name="encbg-k.stoilov"/> Печели парламентарните избори през септември и в края на 1894 съставя чисто [[Правителство на Стоилов (1894–1899)|народняшко правителство]].{{hrf|Стателова|1999|130}}
Без да е сред най-активните противници на Стамболовия режим, през 1893 година Стоилов се включва в така наречената „Обединена опозиция“, която разчита на Фердинанд да отстрани Стамболов. През май 1894, когато това става, князът назначава Стоилов за министър-председател начело на [[Правителство на Стоилов (1894)|коалиционен кабинет]] от [[Либерална партия (радослависти)|либерали]], [[Народна партия (Източна Румелия)|съединисти]] и бивши [[Консервативна партия|консерватори]].<ref name="encbg-k.stoilov"/> С част от тези фракции през юни Стоилов създава [[Народна партия|Народната партия]] заедно с печатния ѝ орган – вестник [[Мир (вестник)|„Мир“]].<ref name="encbg-k.stoilov"/> Печели парламентарните избори през септември и в края на 1894 съставя чисто [[Правителство на Стоилов (1894–1899)|народняшко правителство]] като премиер и министър на вътрешните работи.{{hrf|Стателова|1999|130}}

Преодолявайки колебанията на Фердинанд и съпротивата на външния министър – австрофила [[Григор Начович]], в началото на 1896 година Стоилов издейства миропомазването на престолонаследника [[Борис III|Борис]] в православното изповедание – акт, с който е сложен край на българо-руския разрив от 1886 и е спечелено дипломатическото признание на българския владетел от Русия, Турция и европейските велики сили.<ref>{{cite book | last = Радев | first = Симеон | year = 2014 | title = Лица и събития от моето време. Том 2 | publisher = Издателство „Захарий Стоянов“ | location = София | isbn = 978-954-09-0873-1 | pages = 117-121, 126-129}}</ref>

За да подтикне властите в Османската империя към реформи, които да подобрят положението на българите в нейните предели, през лятото на 1895 година Стоилов насърчава и поддържа неофициално [[Четническа акция на Македонския комитет|четническа акция]] в Македония, но не постига желания ефект.{{hrf|Радев|2014|106-111}} Усилията му в подкрепа на църковната и училищната дейност на [[Българската екзархия]] в Македония са по-успешни с назначаването през 1897 година на български митрополити в Битолската, Дебърската и Струмишката епархия.{{hrf|Стателова|1999|150}}

При управлението на Стоилов държавата полага грижи за стимулиране на селското стопанство чрез капитализирането и уреждането на [[Земеделски каси|земеделските каси]] (1895) и на местната промишленост чрез редица данъчни и тарифни облекчения, регламентирани със специален закон от края на 1894. Провежда се и мащабно строителство на жп линии, водещи от столицата към Македония и Северна България. Тази политика изисква големи разходи и води до значителен бюджетен дефицит. След продължителни преговори, в края на 1898 Стоилов постига споразумение с френските и немските кредитори за конверсионен заем. Условията на споразумението предизвикват сериозна обществена съпротива и разединение в управляващото мнозинство, част от което гласува в Народното събрание срещу заема. Това става повод за Стоилов да се оттегли от премиерския пост в началото на 1899 година.{{hrf|Стателова|1999|137-138, 153-155, 160}}


== Личен живот ==
== Личен живот ==

Версия от 09:31, 7 юли 2015

Константин Стоилов
Министър-председател на България
Мандат10 юли 1887 – 1 септември 1887
Назначен отФердинанд I
ПредшественикВасил Радославов
НаследникСтефан Стамболов
Втори мандат31 май 1894 – 30 януари 1899
Назначен отФердинанд I
ПредшественикСтефан Стамболов
НаследникДимитър Греков
Лична информация
Роден
Починал
23 март 1901 г. (на 47 г.)
ПогребанЦентрални софийски гробища
Религияправославие
Полит. партияКонсервативна партия
Професиядоктор по право • политик
Народен представител в:
УС   I ВНС   I ОНС   II ОНС   II ВНС   IV ОНС   III ВНС   V ОНС   VI ОНС   VIII ОНС   IX ОНС   X ОНС   
Портал Портална икона Политика
Константин Стоилов в Общомедия

Константин Стоилов Константинов е български политик, един от ръководителите на Консервативната партия, а по-късно - на основаната от него Народна партия. Стоилов е 2 пъти министър-председател на България. Първият път по време на политическата криза – след абдикацията на княз Александър I (10 юли 1887 — 1 септември 1887), а вторият – след падането на Стефан Стамболов (19 май 1894 — 18 януари 1899).[1]

Произход и образование

Родният дом на Стоилов в Стария град в Пловдив.

Константин Константинов е роден на 23 септември* 1853 година в Пловдив. Баща му е Стоил Константинов от Стара Загора, а майка му Мария Моравенова е от видния копривщенски род Моравенови.[2]

Учи в пловдивското епархийско училище. През 1871 завършва Робърт колеж в Цариград. През 1877 защитава докторат по право в Хайделбергския университет, а след това учи гражданско право в Париж.[3]

Политическа дейност

В Учредителното събрание (1879)

Делегацията от Великото народно събрание, която връчва на Александър Батенберг акта за избирането му за български княз през май 1879. Стоилов е прав, вторият отляво.

Стоилов се завръща в България скоро след Освобождението. От август 1878 е назначен от временните руски власти за член в Пловдивския губернски съд. През януари 1879 се премества в София, където оглавява Софийския губернски съд. В качеството си на негов председател става депутат по право в Учредителното събрание, което се събира в Търново, за да изработи конституцията на Княжество България.[4]

Въпреки че в по-ранните си години симпатизира на „младите“, в Учредителното събрание Стоилов става един от изявените „стари“ – привърженици на постепенния, легален метод за отмяна на Берлинския договор, и на по-консервативен вариант на основния закон на Княжеството.[4]

След избирането на Александър Батенберг за български княз (май 1879) Стоилов става негов личен секретар, а по-късно (1880-1883) завежда политическия му кабинет.[5]

При Режима на пълномощията (1881–1883)

 Вижте също: Режим на пълномощията

Привърженик на засилването на монархическата власт и ограничаването на парламента и избирателните права, Стоилов подкрепя суспендирането на Търновската конституция през юли 1881, като закратко изпълнява длъжността на външен министър в новото правителство.[6] В края на 1882 година поема отново ръководството на Министерството на външните работи и изповеданията в правителството на Соболев, раздирано от остър конфликт между руските генерали, които държат армията и вътрешното министерство, и министрите-консерватори. Задържа се на поста малко повече от два месеца, принуден от Соболев да го напусне заради заточаването на Мелетий Софийски.[7]

Като представител на България подписва железопътната конвенция, с която България се задължава да построи отсечката от жп линията Виена – Цариград през Вакарел, София и Цариброд.[8]

През август 1883 Стоилов е назначен за дипломатически агент на българския княз в Петербург със задачата да намери компромис между Батенберг и цар Александър III, претендиращ за контрол върху вътрешната политика на България. Руското правителство отказва да го приеме и той е принуден да се завърне в София.[9]

През септември същата година Стоилов влиза като министър на правосъдието в коалиционното правителство на либерали и консерватори начело с Драган Цанков. Подава оставка заедно с останалите консерватори през декември, след като прокарват желаните промени в конституцията.[10]

В опозиция (1884–1886)

След оставката си от кабинета Цанков, Стоилов се оттегля закратко от политическия живот и започва адвокатска практика.[11] През 1884 година той става действителен член на Българското книжовно дружество.[3] През същата година е избран за депутат в IV Обикновено народно събрание. Един от водачите на парламентарната опозиция срещу правителството на Петко Каравелов. Оспорва като нереалистични законопроектите на Каравелов за финансиране на жп линията Вакарел – Цариброд и експлоатиране на железниците от държавата, приети от мнозинството през януари 1885 година.[12]

От октомври 1881 до януари 1882 Стоилов отбива военната си служба във 2-и конен полк, базиран в Шумен. Излиза в запаса като подпоручик. Взима участие в Сръбско-българската война през 1885 като командир на конен взвод. Награден е с орден „За храброст“ IV степен.[2]

При Регентството (1886–1887)

 Вижте също: Българска криза

На 9 август 1886 година княз Александър е арестуван и изведен насила от България. Извършителите на преврата канят Стоилов да влезе в обявеното от тях правителство. Той отказва, но съдейства на Каравелов за преодоляване на конфронтацията между привърженици и противници на Батенберг. В новото Каравелово правителство, което трае само четири дни (12–16 август) Стоилов е министър на външните работи. След краткотрайното завръщане на Батенберг и окончателния му отказ от престола (26 август), Стоилов влиза и в правителството на Радославов, като поема министерството на правосъдието.[13]

Във вътрешнополитическата и международна криза, предизвикана от овакантяването на българския престол, Стоилов изпълнява редица дипломатически мисии. През ноември 1886 година е избран от III Велико народно събрание в състава на 3–членна делегация (заедно с Димитър Греков и Константин Хаджикалчов), която в края на същата и началото на следващата година посещава Виена и останалите столици на големите европейски държави (без Петербург) в опит да намери приемлив за силите кандидат за български княз.[14] Преди завръщането си в Княжеството, Стоилов спира в Цариград, където представлява Регентството в безуспешните преговори с оглавилия русофилската опозиция Драган Цанков.[15]

През март 1887 заминава отново (този път сам) за Виена. В продължение на два месеца преговаря първо с Батенберг за завръщането му на престола, а после с Фердинанд Сакскобургготски, Йохан Салватор и други кандидати.[16] Резултат от тези преговори е избирането на Кобургския принц за български владетел. След оставката на несъгласния Радославов (юни 1887), Стоилов оглавява преходното правителство, което дочаква пристигането и коронясването на Фердинанд през август.[17]

При управлението на Стамболов (1887–1894)

 Вижте също: Правителство на Стамболов и Външна политика на Княжество България (1887–1894)

Новият княз назначава доскорошния регент Стефан Стамболов за министър-председател, а Стоилов взима отново министерството на правосъдието. Стоилов съдейства за укрепването на властта на Фердинанд и Стамболов, като в края на 1887 година прокарва рестриктивен закон за печата и закон за изтребление на разбойничеството.[3]

През август 1888 Стамболов изпраща Стоилов в Западна Европа, за да убеди Великите сили да принудят Османската империя да даде повече права на българите в подвластната ѝ Македония. Стоилов се среща последователно с италианския премиер Франческо Криспи в Рим, с британския – лорд Солзбъри, в Диеп и с австро-унгарския външен министър граф Калноки във Виена. Резултатът от тези сондажи е негативен за българското правителство и го принуждава да отложи опитите за прокарване на реформи в Македония.[18]

В края на 1888 година Стоилов напуска правителството, недоволен от управленските методи на Стамболов и използването на съда за политически процеси.[19]

Управление (1894–1899)

 Вижте също: Правителство на Стоилов (1894–1899)
Указ на княз Фердинанд I за назначаване на правителството на Стоилов, 19 май 1894 г.

Без да е сред най-активните противници на Стамболовия режим, през 1893 година Стоилов се включва в така наречената „Обединена опозиция“, която разчита на Фердинанд да отстрани Стамболов. През май 1894, когато това става, князът назначава Стоилов за министър-председател начело на коалиционен кабинет от либерали, съединисти и бивши консерватори.[3] С част от тези фракции през юни Стоилов създава Народната партия заедно с печатния ѝ орган – вестник „Мир“.[3] Печели парламентарните избори през септември и в края на 1894 съставя чисто народняшко правителство като премиер и министър на вътрешните работи.[20]

Преодолявайки колебанията на Фердинанд и съпротивата на външния министър – австрофила Григор Начович, в началото на 1896 година Стоилов издейства миропомазването на престолонаследника Борис в православното изповедание – акт, с който е сложен край на българо-руския разрив от 1886 и е спечелено дипломатическото признание на българския владетел от Русия, Турция и европейските велики сили.[21]

За да подтикне властите в Османската империя към реформи, които да подобрят положението на българите в нейните предели, през лятото на 1895 година Стоилов насърчава и поддържа неофициално четническа акция в Македония, но не постига желания ефект.[22] Усилията му в подкрепа на църковната и училищната дейност на Българската екзархия в Македония са по-успешни с назначаването през 1897 година на български митрополити в Битолската, Дебърската и Струмишката епархия.[23]

При управлението на Стоилов държавата полага грижи за стимулиране на селското стопанство чрез капитализирането и уреждането на земеделските каси (1895) и на местната промишленост чрез редица данъчни и тарифни облекчения, регламентирани със специален закон от края на 1894. Провежда се и мащабно строителство на жп линии, водещи от столицата към Македония и Северна България. Тази политика изисква големи разходи и води до значителен бюджетен дефицит. След продължителни преговори, в края на 1898 Стоилов постига споразумение с френските и немските кредитори за конверсионен заем. Условията на споразумението предизвикват сериозна обществена съпротива и разединение в управляващото мнозинство, част от което гласува в Народното събрание срещу заема. Това става повод за Стоилов да се оттегли от премиерския пост в началото на 1899 година.[24]

Личен живот

Константин Стоилов встъпва в брак с Христина Тъпчилещова на 31 януари 1888. Те имат пет деца: Стоил, Христо, Петко, Борис, Марийка.[1]

Бележки

  1. ↑ а б Виж "Животописни бележки" в "Д-ръ К. Стоиловъ - Речи", Христо К. Стоиловъ и Борисъ К. Стоиловъ, София, 1939, стр. IХ-ХХI. Грешка при цитиране: Невалидна употреба на таг <ref>; името „speaches“ е дефинирано няколко пъти с различно съдържание
  2. ↑ а б Кокеров, Георги. Създател на българската държавност. Живот и дейност на доктор Константин Стоилов. Във: Списание „НИЕ“, 2000, №6. Посетен на 06.07.2015.
  3. ↑ а б в г д Енциклопедия „България“. Том 6. София, Издателство на БАН, 1988, с. 461
  4. ↑ а б Гешева, Йорданка. Д-р Константин Стоилов в Учредителното събрание на нова България, с. 57-58. В: Годишник на Регионален исторически музей – Пловдив, 2009. Посетен на 06.07.2015.
  5. ↑ Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9.
  6. ↑ Радев, Симеон. Строителите на съвременна България. Том 1. София, Български писател, 1990. с. 301-302. Посетен на 06.07.2015.
  7. ↑ Димитров, Илчо. Князът, конституцията и народът. Из историята на политическите борби в България през първите години след Освобождението. София, Издателство на ОФ, 1972. с. 149-152.
  8. ↑ Радев 1990, с. 400 – 401.
  9. ↑ Радев 1990, с. 380 – 381.
  10. ↑ Стателова, Елена и др. История на България. Том 3. София, Издателска къща „Анубис“, 1999. ISBN 954-426-206-7. с. 40-41.
  11. ↑ Радев 1990, с. 425.
  12. ↑ Радев 1990, с. 440 – 441.
  13. ↑ Стателова 1999, с. 91 – 93.
  14. ↑ Танкова, Василка и др. История на Българската дипломация 1879–1913 г. София, Фондация „Отворено общество“, 1994. ISBN 954-520-038-3. с. 105, 112-116. Посетен на 06.07.2015.
  15. ↑ Танкова 1994, с. 116 – 118.
  16. ↑ Танкова 1994, с. 119 – 121.
  17. ↑ Стателова 1999, с. 103 – 104.
  18. ↑ Танкова 1994, с. 137 – 138.
  19. ↑ Стателова 1999, с. 108.
  20. ↑ Стателова 1999, с. 130.
  21. ↑ Радев, Симеон. Лица и събития от моето време. Том 2. София, Издателство „Захарий Стоянов“, 2014. ISBN 978-954-09-0873-1. с. 117-121, 126-129.
  22. ↑ Радев 2014, с. 106 – 111.
  23. ↑ Стателова 1999, с. 150.
  24. ↑ Стателова 1999, с. 137 – 138, 153 – 155, 160.
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Константин_Стоилов&oldid=6790843“.