Старогръцка трагедия

Трагедията (от гръцки - τραγῳδία, tragōidia - песен на козлите, tragos – козел и ode - песен) е най-ранният драматичен вид, възникнал в гръцката древност. Произходът на термина се свързва с Дионисиевите тържества през пролетта, когато хората надявали кози кожи, с цел да се оприличат на сатири. До нас са достигнали общо 33 старогръцки трагедии. Към нейните представители отнасяме Есхил, Софокъл и Еврипид.

Произход и развитие

Празници и състезания

Старогръцката култура, наричана още и „култура на празника“, е известна със своите празници, провеждани с цел преобразяване на действителността и откъсване от делника, и доближаване до отвъдния (нематериален) свят. Старогръцките празници се разделят на два основни типа: немистериални и мистериални. Двата типа празника почти винаги се застъпват и е възможно в единия да се открият характеристики на другия, или пък напълно да се преобразуват от един в друг.

• Немистериални празници

Немистериални са типичните старогръцки празници. Техен отличителен белег е фактът, че празнуващата единица е цялата общност - семейства, град, община. По време на немистериалните празници участието на външни лица е позволено. Такива празници са общоградските – панатенеи.

• Мистериални празници

Мистериалните празници имат неелински произход. Те са привнесени в Гърция вероятно от културата на древните балкански народи. В основата на празника е комплекс от ритуали за осигуряване на плодородието. Характерна за мистериалните празници е добре пазена тайна, като самите те не са отворени за цялата общност, а само за посветените хора. В мистериалния празник се създава йерархия от непосветени, по-малко посветени и повече посветени. Не са достъпни за външни лица.

• Дионисиеви празници

Произхода на старогръцката трагедия свързваме главно с Дионисиевите празници и култа към бог Дионис или, за да бъдем по-точни, с дитирамбите, изпълнявани в негова чест. Дитирамбите били религиозни песни, които се изпълнявали от хор от 50 души, но в последствие се превърнали в литературна форма. Култът към Дионис, сам по себе си, давал широк простор за въображението, необикновените усещания и сливането на човека с природата. Дионисиевите празници са голям комплекс от празници, чествани в Атина. Те са мистериални празници с често немистериален характер.

1. Малки (Селски) дионисии– чествали се през Декември. Тогава се изпробвало младото вино, а по време на честването са допускани непристойни шеги и са се устройвали смешни състезания.
2. Ленеи - празници в чест на Дионис Леней – покровител на лозарството.Чествали се през Януари, като характерното за тях е изнасянето на представление в храма на Дионис Леней.
3. Големи Дионисии Честват се през Март, като продължителността им е 7 дни.

Първи ден: През града се пренасяла дървената статуя на Дионис.

Втори и трети ден: Край жертвеника на Дионис се уреждали състезания.

Четвърти, пети и шести ден: Организирали са се театрални състезания.

Седми ден: Сатирска драма. По време на Големите Дионисии са се организирали множество спортни състезания и конкурси. В тази част от Дионисиевите празници мистериалността се губи и остава само като форма, воализираща общите празници.

• Състезанието Агон

Състезанието „Агон“ протичало с представяне на театрални постановки. Самото състезание било предшествано от т.н. „Проагон“ – предварително състезание, което започвало с тържествено жертвоприношение в чест на Дионис. В това предварително състезание зрителите научавали имената на участващите в състезанието и произведенията, които те ще представят.

Състезанието ставало между трима хорерги, трима първи актьори и трима поети, представящи своя трилогия и сатирска драма. Специално жури-комисия от около 10 човека, които се избирали предварително между гражданите, оценявало участниците и избирало победител чрез гласуване. Всички участници получавали награда според това как е оценено тяхното произведение, като първата награда означавала победа, а третата - провал. Накрая на мраморна плоча се изписвало името на автора, заглавието на пиесата, която е представил, имената на хорега и актьора и наградата, която са получили. Тези плочи се наричали „дидаскалии“.

Представленията се играели под открито небе на голяма площ, във връзка с идеята за досег с божественото.

Теория на Аристотел

Аристотел "Поетика"

Според Аристотел трагедията е възникнала от сатирската драма и първоначално е имала шеговит характер (имайки предвид сатирската драма, такава каквато е през V и IV век. , жанр много отдалечен от първоначалната си форма). Прибавя още, че при зараждането си, трагедията е била импровизирана игра, която в последствие получава сериозния си характер. В своята „Поетика“ Аристотел казва, че всеки вид поезия (епическа, трагическа, комедийна, дитирамбическа и др.) е вид „подражание“ (mimesis), като различните видове подражание се различават по това на какво подражават, по средствата, с които подражават и по начина, по който подражават. Самата трагедия Аристотел описва като „подражание на действие, сериозно и завършено“. Той казва, че то има определен обем, написано е в украсена реч (реч, която има ритъм и мелодия), която е различна в отделните части на трагедията (в едни части се изпълнява само чрез стихотворен размер, а в други чрез песен). Трагедията, казва той, е подражание с действие, а не с разказ, чрез състрадание и страх тя извършва очистване от подобни чувства. Аристотел казва, че всяка трагедия трябва да има шест съставни части – ''фабула'', характери, език, мисъл, зрелищна постановка и музикална страна. Към средствата на подражанието се отнасят езика и музикалната страна, към начина на подражание – зрелищната постановка, а към предмета на подражание – фабулата, характерите и мисълта.

Теория на Ницше

„Раждането на трагедията“ Ф.Ницше

Ницше, повлиян от немската теоретическа традиция, свързва античността и нейното изкуство с дихотомията (двойнственост), като я представя като противоположност на две начала, олицетворени в две гръцки божества – Дионис и Аполон. Тези две начала, абсолютно противоположни едно на друго, са съсредоточени в различни изкуства – Аполоновото начало се свързва с пластическите изкуства, а Дионисиевото с музикалните. Но, според Ницше, трагедията е изкуство, в което началата на Аполон и Дионис съществуват паралелно, и преплитайки се, те се самодопълват, като така превръщат трагедията във висше изкуство. “Тези два образеца на вдъхновение, толкова различни, следват един паралелен път; най-често в открит конфликт те се припокриват взаимно ... съставят в този съюз произведения на изкуството едновременно Дионисиеви и Аполонови: атическата трагедия.“ (Раждането на трагедията). Ницше разбира Дионисиевото изкуство като символ на продуктивност. Дионис, бог на виното, се свързва с опиянението, веселието, музиката и танците, но също така и с чезнещото и гинещото, и скръбта по него. В Дионисиевото опиянение човека се доближава до природата и сякаш се свързва с нея. Неговата противоположност е Аполониевото, планомерното, премереното и хармоничното, всичко което свързваме със съня, мечтата и спокойствието. Ницше обяснява, че простотата и величието са присъщи именно на Аполон, а Дионис няма нищо общо с тях, той в своята природа е буен и неудържим.

В хора на трагедията, Ницше открива същата тази обединеност на двете начала, но дава предимство на Дионисиевото. В песните на трагическите хорове се открива силната връзка на човека с природата и се преплитат различни човешки страсти –неща характерни за Дионисиевото изкуство на музиката. Диалогът, от друга страна, с неговата простота и прозрачност, Ницше свързва с Аполон.

Така, съчетавайки веселието и страстите със сериозността и хармонията, се зародила трагедията. „Трагическият мит може да се разбере само като превъплъщение на Дионисиевата мъдрост в образи с помощта на Аполонови художествени средства”. (“Раждането на трагедията”).

• Гибелта на трагедията, Ницше свързва със Сократ - с въвеждането на логиката, с появата на иронията и оптимизма.