Каракачанско куче: Разлика между версии

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
MAKK Office (беседа | приноси)
MAKK Office (беседа | приноси)
Редакция без резюме
Ред 14: Ред 14:
{{Редактирам}}
{{Редактирам}}


'''Каракачанското куче''' ({{Lang-en|Karakachan dog}}) е автохтонното овчарско куче на България. То е едно от най-старите кучета за охрана на стада селскостопански животни в Европа.
'''Каракачанското куче''' ({{Lang-en|Karakachan dog}}) е автохтонното овчарско куче на България. То е едно от най-старите кучета за охрана на стада селскостопански животни в Европа. В България кучето се назовава и със своите синоними - Овчарско куче, Чобанско куче, Вълкодав, Влашко куче. В специализирани публикации е известно също и под синоними Тракийски молос, Karakachan Dog, Karakatschan Hund, Chien Karakatchan, Thracian Mollos.


== За породата ==
== За породата ==

Версия от 07:38, 13 април 2016

Каракачанско куче
Характеристики
Ръстмъжки: 63 см-75 см
женски: 60 см-69 см
Тегломъжки: 40-55 кг
женски: 30-45 кг.
Произход
Страна България
Класификация по МФК
Група2
Секция2.2
Стандартняма номер
Каракачанско куче в Общомедия

Каракачанското куче (Шаблон:Lang-en) е автохтонното овчарско куче на България. То е едно от най-старите кучета за охрана на стада селскостопански животни в Европа. В България кучето се назовава и със своите синоними - Овчарско куче, Чобанско куче, Вълкодав, Влашко куче. В специализирани публикации е известно също и под синоними Тракийски молос, Karakachan Dog, Karakatschan Hund, Chien Karakatchan, Thracian Mollos.

За породата

Каракачанското куче е местна порода с древен произход, отглеждана с цел охрана на стада селскостопански животни от хищници и крадци. Породата е съхранена до днес благодарение на консервативните животновъдни традиции на номадите каракачани и на трансхумантните овцевъди по нашите земи. Формирането и започва още от автохтонното население на Балканският полуостров - траките. Херодот описва тракийците като вещи животновъди, а Тракия нарича "майка на овце". Овцевъдството още от зараждането си е било немислимо без използване на специално селекционирани кучета за охрана от нападенията на едри хищници и злонамерени хора. Исторически развитието на Каракачанското куче е протичало успоредно с това на охраняваните от него цакелски породи овце. Най-чистата и първична форма на цакелските овце, оцеляла до днес е черната Каракачанска овца.

След насилственото прекратяване на сезонните миграции на стадата в средата на ХХ век, Каракачанското куче е запазено благодарение на активното му използване и развъждане от редица родове потомствени животновъди, българи, българомохамедани, каракачани основно в планинските райони на страната, чиито основен поминък е овцевъдството. В периода на социалистическите кооперативни стопанства, породата продължава успешно да изпълнява изконните си функции по охрана на стадата. Но след ликвидацията на големите овцевъдни кооперативи през 1991г. и поголовното редуциране на числеността на овцете у нас, нуждата от куче пазач на стада значително намалява. В началото на 90-те години на ХХ век ликвидацията на ТКЗС оставя много каракачански кучета без работа. Принудени да се скитат около бившите стопанства те биват отстрелвани безмилостно от местни ловни дружинки. Именно в този период отделни любители осъзнават критичното състояние на породата и започват целенасочено да издирват качествени екземпляри и да ги развъждат. Това е повратна точка, след която постепенно интереса към породата започва да се възражда.

До този момент развъдния процес се е извършвал с изключителен усет от овчарите, като водещ признак при своеобразната народна селекция са били работните качества на кучето. Същевременно в екстериора на кучето се въплъщавал собствения им идеал за красота – овчарите предпочитали здрави, дългокосмести, респектиращи екземпляри. Съществена роля върху развитието на породата е изиграло и влиянието на средата. На дългите преходи през пресечен терен, оскъдната храна, честите схватки с хищници в планините са устоявали само най-приспособените, най-силните и най-находчивите екземпляри.

Първите специализирани проучвания на породата се извършват през 30-те години на ХХ век. В статия за немско киноложко списание Peters[1], прави първото описание на породата и нейното използването. Нужно е да се отбележи, че в работата си авторът описва каракачански кучета, които среща в Централни Родопи. Същевременно лично отглежда такива кучета в Царската зоологическа градина в София и наблюдава физическото им развитие и поведенчески особености. В статията си Peters ги именува „Karakatschan hund"(Каракачанско куче) поради факта, че с това име са били известни сред хората в България, а също и защото е срещнал най-типичните представители при каракачани номади стануващи на лятна паша в Родопите. Това е първия литературен източник описващ подобен тип куче на Балканите.

Първото по-обстойно обследване на аборигенната популация е извършено от д-р Т. Гайтанджиев през 40-те години на XX век.[2] На основата на него той изработва първия стандарт на породата. Поради ред бюрократични причини този стандарт не е приет и не се започва систематична селекционна работа с породата.

От края на 80-те години на ХХ век със съхраняването на породата се ангажират предимно ентусиазирани любители и специалисти, които успяха да съберат запазени в чистопородно състояние екземпляри от различни райони на страната [3]

Създадоха се обединения на любители на породата и започна по-системна развъдна работа. С цел съхраняване на оригиналния тип и работни качества на Каракачанското куче се учреди и развъдна асоциация – Международна Асоциация Каракачанско Куче (М.А.К.К.), с утвърден Стандарт на породата[4] и Правилник за селекция и развъждане.

Основен метод, приет от асоциацията е чистопородно линейно развъждане. Това от своя страна дава възможност за съхраняване във времето на жизнена и пластична популация по отношение на различни екологични хабитати и ползвателни изисквания на животновъдите.[5]

През 2005 г. Каракачанското куче е първата автохтонна българска порода призната от Държавната комисия по породи животни, към Министерство на земеделието и храните. В следствие е издаден сертификат № 10675/04.04.2006 г. на Патентно ведомство на Република България. Каракачанското куче е включено като автохтонна порода в каталог „Породи селскостопански животни в България”.[6]

От края на 90-те години на ХХ век Каракачанското куче започва да придобива все по-голяма популярност извън България. Породата е включена в редица специализирани публикации касаещи кучета пазачи на стада, издадени в Европа и САЩ. От 2004 г. породата е интродуцирана сред фермерите в САЩ и бързо придобива реноме на изключително ефективно куче за охрана на домашните животни от нападения на едри хищници - вълк, койот, черна мечка, гризли, Заради своите отлични работни качества Каракачанското куче измества във фермите традиционно използвани в миналото породи като Пиренейско планинско куче, Марема, Комондор.

Вижте също

Източници

  1. Peters H. B., 1938, Der Karakatschan hund, Zeitschrift für Hundeforschung", Verlag Dr. Paul Schöps, Leipzig.
  2. Гайтанджиев Т., 1948, Стандарт. Личен архив.
  3. Sedefchev A. and Sedefchev S, 2007,Karakachan Dog. Preservation of the aboriginal guarding dog of Bulgaria. PADS Newsleter 18
  4. Каракачанско куче - официален стандарт на породата
  5. Sponenberg P., Bixby D., 2007, Managing Breeds for a Secure Future: Strategies for Breeders and Breed Associations. The American Livestock Breeds Conservancy, Pittsboro.
  6. Породи селскостопански животни в България. 2006, Каталог, Авторски колектив. София, МЗХ-ИАСРЖ.

Външни препратки